Midalidare Rock 2024 – събитието, което не прави концерти, а създава емоции
Тоя ден го чакам от миналата година. Бил съм на повече концерти, отколкото на лекции в университета, но събитие като Midalidare Rock не съм виждал другаде. Там безвремието е такова, че съвсем случайно научих за хедшота по Тръмп – инак нямаше да зная докато не се прибера. На този фестивал хората се интересуват само от истински важните теми – белот, бира и чиста еко тоалетна.
Ден 1
С моя човек Миро от миналата година сме се разбрали да дойдем на фестивала за пореден път и от миналото лято му се точим като порно маниак на Миа Халифа. Най-накрая дойде Денят „Д“ и се натоварихме в колата. Още сме на Дома на хумора и му викам:
– Обръщай! Забравих си сандвичите вкъщи.
На фестивала едно парче пица е 9 лева, познай дали няма да си подготвя сандвичи. Познай и колко ще се съглася да не ги взема на фестивала.
Миро още е в настроение и само дето не ми каза, че е супер, че е станало така.
– Добре ве, няма проблем, щом сме преди Шипка, можем да се върнем.
Поправяме грешката и палим отново. Всичко върви точно и решаваме при спускането на Шипка да спрем на някоя чешма да си налеем прясна вода. Той компетентно заявява, че няма да спрем на първата, защото там водата е лоша, ами ще спрем на втората. Съгласявам се без възражения. В последствие се оказа, че той никога не е пил от тази „лошата чешма“, но бил чувал от баща си, че е лоша. Убеден съм, че той също ще казва на децата си, че е чувал от татко си колко е гадна тая чешма и да не вземат да се минат някой път да пият от нея.
Спираме на втората чешма, дето трябва да е топ. Там смърди на урина и наоколо всичко е в локви. Правя хомосексуални подскоци, подобни на тези, които Клаус Майне правеше на сцената по време на концерта на Scorpions миналата година, за да избегна водата и продължаваме нататък.
С нас се возеше и един колега на Миро. Имал някаква работа в Стара Загора и що да не го вземем, щом и без това сме в тази посока. Между град Шипка и Крън обсъждаме слънчогледовите полета и отбелязвам, че „слънчоглед“ е една от най-красивите български думи, като правя напречен лингвистичен разрез на думата – „слънчо“, което е много хубава, положителна и емоционална дума за „слънце“, и наставката „глед“, дето е много наша си като звучене. Колегата се обажда и казва, че истинското име на Слънцето всъщност е Райко. Смея се, защото ми звучи така, както на бездомните кучета без име им казват по закон „Гошо“, на прасетата – „Пешо“ и т.н. Оказва се обаче, че наистина имало такава работа и „Райко“ действително било името на Слънцето. Не е лошо да кажеш „Райковата система“ например, а? Звучи като математическа формула за решаване на биквадратно уравнение, а не като астрономически термин.
В Стара Загора оставихме колегата и напазарувахме неща от първа необходимост от Кауфланд – уиски, бира, лютеница и някакви ментак колбаси от сорта на кренвиршите, ама не толкова гадни. Миро твърди, че е проучил всичко и казва, че точно над Кауфланда имало топ парк, можем да си купим някакъв фаст фууд и да ядем спокойно там. Паркът се оказа неподдържан и обрасъл с храсти и беше по-скоро гора, а фаст фууд нямаше никъде. Нагласихме GPS-а направо за Могилово с идеята, че ще видим все някоя баничарница докато излезем от Стара Загора. Не видяхме, а аз останах гладен, но пък изпих 2 бири.
Понеже сме тръгнали сутринта, стигаме в Могилово на обяд, което е удачен момент да дойдеш на фестивала, защото движението е спокойно. Тази година къмпингът е на ново място и се оглеждаме за насоки от хората от екипа на фестивала, ангажирани с паркинга и палатките. Всичко минава точно, слагат ни гривни, които ти дават специални сили, подобни на това да обявиш, че си гeй и поради тази причина всички трябва да ти целуват зaдникa. В нашия случай тези сили са достъп до място за палатка, което предварително съм платил, и по-важното – достъп до душовете и тоалетните. Това не значи, че ако нямаш „клозетната“ гривна, ще стискаш 3 дни – цялото село е пълно с кенефи, но тези са в зоната на къмпинга и са само за онзи, който докаже принадлежността си към сектата на палаткаджиите. Инак ще си търсиш друго светилище за сутрешния религиозен ритуал.
Намираме си местата за палатките и започваме разгъването. Аз съм с чистак нова палатка, която има допълнителни фийчъри – покривало за дъжд, повече колчета и някакви такива. Самата палатка я разпъвам лесно, но въртя всячески покривалото и го псувам в различен словоред. Миро го е напекло и от това му е дошъл цикъла, поради което се държи като участник в „Ергенът“. Все пак, след известна борба, успява да ми помогне и слагаме проклетото покривало на палатката. Понеже знам какво следва, си разстилам одеяла и всичко още от сега, за да ми е готово след концертите. Обувам къси гащи и премествам 2-3 най-важни документа в стария си портфейл, за да не мъкна из фестивала всички визитки, карти, разрешителни за оръжие и каквото там съм събрал.
– Аре на чешмата да налеем вода – казвам накрая.
– Ари.
Отиваме до чешмата, която, ако четете високостойностна литература като този текст, знаете, че е построена в чест на 25 години народна власт. Тази година обаче, явно понеже е юбилейна за народната власт, чешмата е боядисана с бял латекс, а петолъчката – с кървавочервен. Установяваме и че на мястото до чешмата, където беше миналогодишния къмпинг, сега има кръчми. Това обяснява защо лагера сега е преместен. Макар теренът да беше доста неравен, на старото място беше по-удобно – чешмата беше много по-близо, а с основание може да се каже, че тя е най-важният обект в Могилово след беседката срещу кметството.
Могилово вече го чувстваме като бащиния и се пускаме по главната улица, за да разучим обстановката и да регистрираме разликите. Надниквам в малкото магазинче преди църквата, в което миналата година продаваха фестивални магнити, но не продаваха хляб, месо или други бутикови продукти от тази категория. Сега е същото. Разбира се, разплащането е само в кеш, а аз кеша си го оставих в палатката, поради което броя стотинки като пенсионер по време на Виденовата зима, за да купя 2 магнита с очевидно съмнително качество.
Продължаваме нагоре с крайна цел – беседката. Миналата година тук видях едни пичове да носят хляб и ги питах от къде са го купили. След това станахме големи приятели с тях, научиха ме да играя белот и цял ден станах от беседката само за да отида до тоалетната. Ама това миналата година. Сега точно преди беседката викам на Миро:
– Представяш ли си сега да намерим онея пичове пак тука?
– Да ве, това ще е eбaси якото.
Там бяха. Всичките. Готови за такова лентяйство, което ако беше приказка, щеше да се казва „Малката кибикопродавачка“. Почнахме да се прегръщаме, след което седнахме, извадих един чипс и почнаха приказките, пиенето и музиката. Официално предявихме претенция за собственост на беседката, все пак вече втора година прекарваме всичките дни от фестивала на нея. Нещо като скандалите за паркоместа в София, за които някой чичак ти казва, че от 15 години паркира тук и поради тази причина мястото му принадлежи.
Времето в пиене и „кво става с теб, расте ли пишкaтa“ минава бързо и докато се усетим, дойде време за концертите на първия фестивален ден. С Миро отидохме до палатките, където си облякох дънки, взех 2 чифта дълги дрехи, щото тука през деня е жега, ама вечерта ако си по къс ръкав, си изтеглил късата клечка. На входа ме проверява една жена, която напипа нещо в раницата ми и ме пита:
– Туй кво е?
– Маркер ве, може да срещна някой от музикантите.
– Маркер… – промърморва жената-охрана, печелейки време, за да осмисли, че с маркер не мога да заколя никого и дали не лъжа нещо. Накрая ме пуска и влизаме в зоната на фестивала.
Тук вече се пълни и аз апелирам да отидем да видим изпълнението на Delain. Най-хубавото от концерта им бяха краката на вокалистката. Навремето ги слушах повече, но сега са в съвсем друг състав, а и единствената песен от онези, които харесвам, е The Gathering. Точно на нея установявам, че тази певица не е най-доброто, което female fronted метъла може да предложи – не и в музикално отношение.
След Delain на стената на сцената плейнаха видео с Joey DeMaio от Manowar, който обяви, че през 2025 групата ще свири на Midalidare Rock. След това обявление тръгна аудио и видеозапис от концерта на Manowar в Каварна преди вече много години, когато американците изпяха на чист български националния химн „Мила Родино“. Клипът обаче прекъсна по средата и публиката допя химна акапелно.
Това беше гаф. Но симпатичен гаф. Организаторите бяха съобщили, че ще съобщят единия хедлайнер за догодина след концерта на Accept, които щяха да закрият днешната вечер. Някой по невнимание обаче пусна клипчето по-рано и новината изтече. Клипът мина в цялост след изпълнението на Accept де, но информацията вече беше обиколила фестивала.
След това на сцената излязоха Hammerfall. За трети път щях да ги видя и до последно не разбирах защо вместо да им дадат хедлайнерско място, ги бяха сложили като едва втора група. Че тя бандата е почти на моята възраст, не е като да не знае как се прави концерт. За този тип разсъждения нямаше много време, защото шведите се показаха и без уговорки подкараха сета си. Бях близо до сцената, на същото място, откъдето гледах и Delain. Ми, кво да ви кажа, разликата в реакциите на публиката беше очевидна – много повече викове, много повече пеене на песните, много повече вдигнати ръце. И аз самия пях с тях и участвах в интеракциите до последно. Струва ми се, че хората не просто харесаха Hammerfall, а бяха изненадани от това какво успяха да сторят за краткото време на сцената.
Следваха Saxon, но аз не знам нито една тяхна песен, въпреки изключителните заслуги на бандата. Качихме се на хълма да пием, лафим и разпускаме. Тази година там са сложили голям екран и можеш да виждаш какво се случва на сцената. Не че хълмът е далеч, но е закрит от дървета, които ние варварски решихме, че трябва да бъдат отсечени, но от винарната явно не го намират за добра идея. Намирам едно местенце, което е свободно и на което можем да седнем. С Миро се опъваме на тревата, а до нас някакво пияно момиче се обръща и ме пита:
– Момчета, вие откъде сте?
– От Габрово – отговарям ѝ.
– А не искате ли да се връщате там? – прави се на оригинална тя и това кара Миро да се ядоса. Аз обаче бях в настроение и ѝ отговорих нещо с нотка на шега, но с твърдо послание, че сядайки тук, ще останем дълго, без значение дали на нея ѝ харесва.
Освен телевизор, на хълмчето вече има и градински столове, на които да седнеш. Това е друга иновация, която до миналата година нямаше. Компанията ни толкова често се променя както като бройка, така и като имена, че не си спомням кога с кого сме били – дойдоха и още хора от Габрово, едни отиваха пред сцената, други се връщаха, трети като мен изобщо не слизаха до долу.
После дойде време за уж хедлайнера Accept и всички единодушно бяхме решили, че ще сме пред сцената за тях – все пак това не е кой да е. Макар че ако тегля чертата, много повече песни харесвам на U.D.O., отколкото на Accept, а като капак всички песни на Accept, които слушам, са изпяти именно с Udo. Ама аре, нали… Слизаме долу, концерта почва, пеят се някакви песни, но нещо ми липсва. И то яко ми липсва. Налегна ме скуката и ми се искаше да не бях идвал пред сцената. По някое време с компанията започнахме да си гледаме телефоните и да чакаме концерта да свърши – толкова тъпо се чувствахме. Сумарно 3 песни от целия сетлист ми харесваха, като с „новия“ вокалист те дори звучаха тъпо. Помрънкахме така, отворихме да видим и сетлиста им от предишните концерти, за да се ориентираме на коя песен сме и колко още има. Дойде време за Balls to the wall, а на сетлиста, който гледахме, това беше последната песен. Измърморвам:
– Най-после…
Логично е Accept да прикючат с Balls to the wall, нали? И аз не се усъмних, че това ще е последната песен. Но не, след нея изпяха и още една, което вместо да ме зарадва, ме донапрегна. От тъпотия се оглеждах из публиката и се видяхме с някои приятели, които не знаех, че са на фестивала. С някои се разбрахме следващия ден да се видим. Още на концерта и те споделиха, че са разочаровани. А след края цялата компания изразихме сериозно неудовлетворение от представянето на Accept, до степен на изненада. Обединихме се около идеята, че Hammerfall заслужаваха да закрият това шоу. Тази вечер те спечелиха хората. Дори не знам какво липсваше на Accept – пяха достатъчно песни, но липсваше искрата, която да запали пламъка между групата и публиката.
Никога повече на концерт на Accept!
След концерта отидохме на тентата, където имаше афтър парти с Конкурент – хванахме само последната песен, но пък се видях с приятелка, с която се запознахме отново на Midalidare миналата година.
Не след дълго тръгнахме към палатките през пътеката зад сцената. Някои искаха да лягат, но на мен не ми се лягаше. Още повече, че времето беше удивително топло – миналата година вечер с 1 суичер ми беше студено, сега бях с къс ръкав и нахлузени едни ръкави и се чувствах добре.
Момчетата от беседката се разотидоха из къмпинга, а ние с Миро предпочетохме да си допием. Не знам защо решихме да го направим в колата. На следващия ден се опитвах да разбера причината, но не можех. Миро също не знаеше, но историческият факт е регистриран. След това легнахме, а аз бързо съм заспал.
Ден 2
На сутринта ме събуди не знам кое – дали затоплящото се време, което те кара да се вариш като жаба в палатката, или някакви шумове. А може и да е махмурлука, защото такъв имах. Аз обаче имах противоотрова и след като успях да се изправя, което ми отне между 10 и 15 минути, веднага изпих 2 беналгина. Реших да ида да се изкъпя още сега – първо, няма да има толкова народ за баните, второ – жегата не беше толкова голяма. Беше около 8 часа, но определено вече не беше приятно да стоиш на място без сянка.
Докато чакам за душовете, виждам едното от момчетата – Джони – да седи отстрани и да си цъка в телефона. Викам го при мен и се разбираме като всеки свърши каквото ще върши, да се чакаме на нашата беседка срещу кметството (то друга няма де). Изкъпвам се и на връщане установявам, че Миро го няма в палатката му. Въпреки, че има интересни идеи когато е пил, не вярвам да е предприел нещо по-екстремно, затова отварям хладилната чанта от неговата палатка и взех каквото беше останало от сандвичите ми. Сложих ги в раничката ми, която ползвах за шетането из селото – в нея слагах храна, вода, зарядно, евентуално документи, а вечер – дълъг ръкав. След това минах през чешмата да налея вода и директно се пуснах по главната улица към беседката, като писах на Миро, че съм станал и съм на „нащо място“ – като се наспи или каквото там е решил да прави, да звънне или да дойде. Тогава получавам и съобщението му, че по времето, когато аз съм се събудил, той си е вдигнал хамака и е отишъл някъде в гората да спи. Сигурно в него имаше ядрен реактор – аз нямах сила да се изправя в седнало положение в продължение на 30 минути, а той е намерил сили да разпъва хамак.
По пътя минавам през магазина, в който няма нищо. Пие ми се нещо свежо и виждам в единия хладилник някаква долнопробна оранжада, от онези, на които със звездичка пише, че употребата им може да предизвика нарушения в концентрацията ти. Вземам си една и я отварям в ръба на камъка на един дувар и стигам до беседката. Там 2 мацки седят и учтиво питам дали е свободно, но с повелителен тон. Момичетата ме канят и след има-няма 20 секунди вече си говорим – за фестивала, за това колко тъпи бяха Accept снощи и колко яко е всичко в Могилово. Разказвам им навремето как е било на Каварна, защото са млади и не са ходили, което ми дава повод да им кажа, че и аз съм ходил, когато съм бил на техните години, демек в училище. Не са ученички, но небрежната ми интонация им хареса.
След малко дойдоха момчетата – яли палачинки, къпали се и т.н. Още с настаняването им всичко на беседката се оживява, отново на трезвена глава си споделяме впечатленията от снощи, и някой вади на масата идеята да играем белот. Казвам, че откакто са ме научили миналата година, не съм играл и трябва да ме научат наново. Веднага се захващат с тази задача и играта започва. Вероятно 50-60 пъти за 2 дни съм ги питал по време на играта да ми припомнят при определен mode в каква последователност върви силата на картите. Всичко върви много айляк, а ние с едното момче – Божо, сме се записали на турнир по табла в 12 часа в пъба, който е на 15 минути от беседката. Отиваме всички, като останалите ще са кибици.
На място в пъба е много приятно – хладно е и уютно, новичко. Контактите в цялото заведение са заети със зарядни, а ние също трябва да си заредим телефоните, но явно ще почакаме. Организацията се бави и ние с Божо сядаме на една дъска да използваме времето като загряваме. Той бил играл табла само 4-5 пъти и прави очевидни грешки, нещо като да не можеш да вкараш от дузпа на празна врата. Но пък успя да ме бие, защото все хвърляше дюшеши.
Турнира започна, всяка среща се играеше до 3. Моят съперник – Страхил, да е жив и здрав – играеше добре, долу-горе на моето ниво, а самата ни игра протече скучно. Нямаше обрати или големи шансове, затова всичко се реши от заровете. Момчето ме би с 3:0 и му пожелах успех в следващия кръг. След загубата отидох да кибича на дъската на Божо и да гледам неговата среща – той се падна да играе срещу жената на Страхил. На тази дъска 2 от белите пулове липсваха, затова организаторите бяха изрязали 2 кръгчета от обикновен бял лист и те запълниха тази липса. Божо правеше още по-брутални грешки, отколкото в отварящата игра, но въпреки всичко зарът беше все на негова страна и успя да победи с 3:2 и се класира за следващия кръг, където се падна срещу някакво хлапе, което игра много хладнокръвно и си изигра заровете. За капак се оказа, че хлапето е и републикански шампион по табла. Втора такава вързия не можеше да има, но пък Божо си беше нашата гордост – може да беше слаб, но стигна по-напред от мен.
Тръгнахме обратно към беседката, която беше заета. Почувствахме това като посегателство срещу личната ни собственост, но седнахме на съседните пейки, на които няма маса. Можехме само да си говорим приказки, да си разказваме истории и да слушаме музика, а и да пием. Но едно от момчетата – Митака, отиде насреща до кметството, където има кафе машина и вендинг машина. Като си пусна кафето, извика:
– Имам една идея.
Всички се заслушахме вяло, за да разберем какво се е сетил Митака. Оказа се, че има гениална идея. В самото кметство има една отворена врата, през която се влиза в малко помещение, доста мръсно, в което има мръсна чешма, мръсна маса и мръсни столове, а в дъното – печка на дърва без кюнци. Отврат, но добре, че са отворили тук, защото освен гореизброените предмети, вътре има и контакт, където си зареждаме телефоните.
– Аре да обърнем пейките една срещу друга и да вземем масата отвътре и да я сложим между пейките. Така ще можем да играем карти.
Аз пръв оцених високата стойност на идеята, която заслужава Нобелова награда, и директно се вдигнах да вадим масата. Планът проработи и след малко вече раздавахме картите. По някое време и беседката ни се освободи, поради което се преместихме там – вече си бяхме вкъщи. С Миро не бяхме се виждали цял ден и за това по някое време се чухме по телефона – ходил следобед да спи на хамак в гората, но не успял да заспи, затова изпил 6 бири. Вече наближаваше време за концертите, затова всеки започна да се гласи по неговия си начин – аз отидох до палатките, взех дългия ръкав и влязох на фестивала. Пак отидох на хълма, където компанията имаше все по-разширен и плаващ състав – успяхме да се видим и с Яна и Ицо, който, понеже е магьосник, взе да прави фокуси на останалите, които се бяха наредили около него като първокласници.
Някой вметна информацията, че долу имало някакви активности с въпроси и ако отговориш – имало награда. Щом има награда, всички се съгласихме и отидохме да чакаме. Като дойде моя ред, се озовах пред 2 момичета на късмета и дъска между тях, върху която пускаш някакъв жетон и според това къде се позиционира при падането си жетона, ти задават въпрос. То даже този тип игра си имала име, ама аз не я знам. След като го пуснах, едната мацка застана с 4 големи карти, досущ като в „Риск печели, риск губи“, и вика „избирай, бай Василе“. Избрах нещо и ми зададоха въпрос:
– Коя от следните английски групи е наричана „Голямата четворка“? – Бийтълс, Металика или Колдплей?
Бях вече пил и помолих вежливо като политик от ДПС в студиото на „Лице в лице“:
– Бихте ли повторили въпроса?
Повториха ми го, ама аз с него печелех време за размисъл – просто мозъка ми работеше бавно, но отговорих вярно. Девойката изведнъж стана фалшиво емоционална и вика „Браво ве, печелиш кроасан“! Малко се разочаровах и попитах:
– Абе, аз съм на диета, дай нещо друго да спечеля…
Мацето се нави и ми предложи бутилка за вода.
– Ама аз и вода не пия – и вдигам да ѝ покажа патрончето уиски, но ми става неудобно и вземам бутилката.
Казвам на компанията, с която съм:
– Ми той лесен въпрос бе, те питат за английска група, а Металика са американци…
В този момент минавам покрай някаква циганка, която се грижи за чистотата на феста, и рязко се обръщам към нея:
– Ти знаеш ли кои са Металика?
– Кои са бе?
– Ей сега ще свирят на сцената.
– Айде бе, кажи кои са!
Явно тона ми е прозвучал по начин, сякаш ѝ предлагам да ѝ дам нещо.
По това време някъде при мен идва някакво момче, ученик още. Малко дискомфортно, но с желание ми вика:
– Ей, здрасти, кво става?
Не мога да се сетя кой е и питам:
– Кой си ти, бате?
– Снощи се видяхме, бяхме с тениски на Khanъ.
Сетих се. Снощи след Accept като отивах при моите хора на хълма, две хлапета ме заговориха нещо за Khanъ. Преди седмица бях на концерт на тази група и си купих тениска от тях, сега бях с нея и малкия ме е видял. Не искам да го отрязвам, защото трябва да се отрака и да види, че в рока възрасти няма. Не помня какво му казах, но ще да е било нещо от сорта на „Ти чувал ли си ги тея?“
– Да ве, не виждаш ли, че сме с еднакви тениски – отговаря ми хлапака.
Прав беше, с еднакви тениски бяхме. Просто вече бях във фаза, в която вече трудно гледах. Та, сега това е въпросното хлапе, вече с друга тениска. Като ми припомня, че снощи съм бил с тениска на Khanъ, му отговарям:
– Да, ама днес се изкъпах.
Това трябва да се разбира като „смених тениската с чиста“.
Качваме се пак на хълма, бандата на сцената се сменя и компанията ни пак се прегрупира. Подарявам спечеленото шише на Яна, защото, както споменах, аз вода не пия. Някой предложи да ходим и на някакво друго място, където давали неща без пари. Отидохме, сергията се оказа, че е на ОББ и имаха нещо като банкомати. И тук има две момичета, питам ги:
– Казаха ми, че тука давате нещо безплатно, я обяснете.
Казаха ми, че трябва да имам стикер ли, нещо си там, което не разбрах нито какво е, нито как да се сдобия с него, затова просто казах, че имам с надеждата, че е някаква формалност. Накараха ме обаче с този стикер да допра до нещото, дето прилича на банкомат и там си пролича, че нямам каквото са ми искали, затова те сами ми го дадоха. Тук нямам никакъв спомен какво съм правил, но отново спечелих награда – карти за игра на ОББ. Тая банка обаче скоро ме ядоса много и затова реших да не играя с техните карти.
Като дойде време за Stratovarius, с Миро слязохме, за да гледаме. Едно време повече харесвах групата, сега ги гледах малко вяло от по-назад, но момчетата си бяха стабилни на сцената. И хората ги харесаха.
Връщаме се обратно към хълма и по пътя срещаме Китаеца. Вече се е напил и всички сме в настроение. Абе, тоя човек всяка година е на Мидалидаре и всеки път, когато го видя, се намира точно на това място на винарната. Сигурно си е взел точните координати с Google Maps и всеки път търси точно този квадратен метър, за да бъде винаги на едно и също място.
По някое време пак се събираме повече хора. Хлапакът с тениската на Khanъ пак ме вижда и идва да ме поздрави. Евала, тигре.
Миро по-рано беше казал, че през деня видял вокалиста на Accept да шета из фестивала и някакви хора да му искат снимка. Колкото и да бях разочарован от Accept, не бих пропуснал да се снимам с вокалиста им, ако го видя. Миро обаче му бил обиден и затова не го удостоил с честта да се снима с него. Та, по някое време докато си пием кротко горе, Миро ме прекъсва и сочи напред:
– Ето го тоя от Accept.
И аз като съм казал, че макар да не са ме изкефили, не бих пропуснал да се снимам с него, си държа на думата.
– Аре, ставай да ме снимаш – казвам му.
Отивам при вокалиста на Accept, който не спира бавната си крачка, и в движение водим диалог на английски:
– Ей, аре да си направим снимка – викам му на пича.
– Снимка?… – пита ме замислено онзи без да спира да върви.
– Да ве – отговарям му, чувствайки ще ме отреже в близките няколко секунди.
– Добре, аре.
Не чакам втора покана и заставам до него, а Миро ме снима. Изказвам благодарност и се връщаме към столчетата, на които сме се разположили с компанията. Всички те ме гледат и ми се смеят, докато аз съм усмихнат от постигнатия успех.
– Кво се хилите, ве?
– Тва не е вокалиста, бе? – смеят ми се всички дружно.
Вокалиста на Accept има запомняща се визия – косата, брадата, цайсите, облеклото… Този, с който се снимах, бил някакъв друг, рандъм метъл чичак. Някой дори подметна, че бил румънец. Изпадам в онова състояние, в което хем ти е тъпо, че всички ти се смеят, хем и на теб ти е смешно, щото наистина ситуацията е яка. Едно от момчетата включи телефона си и започнахме да сравняваме – носа на тоя бил различен, нам си кво. Ми то и на Преслава носа беше различен, ама „всичко тече, всичко се променя“. Носът също може освен да тече, и да се променя. Ама най-много по татуировките познахме, че наистина това е Accept от Алиекспрес. Явно е някакъв голям фен и нарочно се е докарал със същата визия. Имаше преди години някакъв иранец, който по същия начин се преструвал на Лионел Меси и думкал жените като бик.
Тука спомените ми почват да бледнеят. Тази вечер беше по-хладно и си облякох дълъг ръкав, но пак ми беше студено. По някое време дойдоха Денис и Ивана – бая полафихме и малко след като започна афтър партито на главната сцена със Steel Panther, слязохме да ги видим, защото Ивана искаше. Не бях ги слушал, защото не харесвам глем, но бях впечатлен – шоуто им представляваше смесица между цинична стенд-ъп комедия и концерт. Към края на концерта вокалиста извика всички жени да се качат при него и на практика сцената се превърна в компот от сливи. Ивана също се качи и беше много изкефена. Вярвам, че всички ще помнят този момент до края на живота си, а аз определено мога да кажа, че Steel Panther откраднаха шоуто тази вечер. По-късно вокалиста бил отишъл на малката сцена при тентата, за да прави афтърпарти на афтърпартито – явно се е оглеждал. Добре че не съм им фен, иначе щеше да ме е много яд, че не съм отишъл.
Всички бяхме пили, някои повече от други, и след концерта се прибрахме към палатките. Аз ядох някакви наденици между колите, докато Миро пиеше ракия. Не се бавихме много и легнахме и ние, че беше около 3 часа през нощта, а на сутринта пак нямаше да може да се спи до по-късно от 7:30 – 8:00 часа.
Ден 3
Много тъпо, днес е последен ден. Таман си в разгара на нещата, па те вземат, че приключат. А фестивалът определено доставя невероятни емоции. Всъщност това е главната причина да дойдем, а не групите или нещо друго.
Сутринта пак се будя около 7:30 ч. Този път нямам махмурлук и за отрицателно време си глася нещата за банята. Всичко става доста по-експедитивно и след като се връщам към палатката, вземам раницата и шишето с вода. С Миро се чакаме на чешмата, откъдето след като пием студена вода, ще отидем до далечния магазин, който е на поне 15 минути от тук. Причината да ходим чак до там е, че миналата година установихме, че там има много повече стоки. Разбира се, това може да се каже само в сравнителен план – в онзи с отровната оранжада продуктовото разнообразие, по подобие на чешмата, е от времето на 25-тата годишнина на народната власт.
Идеята ни е да напазаруваме отрано, докато има някакви стоки и да си заемем беседката. По спомен намираме къде е магазина. В него не може да се плаща с карта, но пък приемат ваучери за храна. На вратата е поставена и друга табелка – работно време от 8:00 до 12:00, и от 15:00 до 18:00 или нещо подобно. В момента е 9 без 15, а вътре няма никой. Няма и кого да питаш за информация дали си струва да чакаш. Бързо се събира опашка от чакащи, като някой бил питал местен жител от съседен двор, който казал да почукаме, той чорбаджията си живеел в същата сграда с магазина. Чукам на 2-3 врати, но нищо. Даже не знам дали на тях трябва да почукам. После някой друг попита снахата, свекървата, майката, бабата, стринката, вуйната или някой друг женски представител на родата на бакалина, и се разбра, че „ей сега ще отвори“. Почакахме още малко и не след дълго ена жена отвори от вътрешната страна след повече от час закъснение. Ми кво, вие не обичате ли да спите до късно в неделя? Дори и да е ден, в който можете да изкарате печалба, която ще изкарвате иначе цяла година.
Купувам няколко патрончета уиски и няколко закуски, които бяха много гадни, чипс и не помня какво още, и най-сетне тръгнахме да се връщаме. Седнахме отново на беседката с Миро да пием по кафе. След малко се появиха и момичетата от вчера, дето Каварна, ученички и т.н. Полафихме пак, поуплаших ги каква мръсна жега ги чака в Пловдив след 2 седмици на Hills of Rock, след което дойдоха и момчетата дето играем белот с тях. Голям зор видях да изям закуската си, но я приключих, след което се чу въпросът, който всички чакаха:
– Един сутрешен белот?
Дори не се чакаше потвърждение, а директно се извадиха картите. Вече съм позапомнил реда им и питам рядко. Докато си говорим, Митака споменава, че тук няма мобилен интернет.
– На кой оператор си? – питам го.
– На Виваком – отговаря ми.
Точно в този момент по случайност зад него минава кметицата на селото. Познавам я от миналата година и отново е с пенсионерски стайлинг Balkan edition. Провиквам се:
– Госпожо кмет!
– Да? – обръща се тя.
– Митака няма интернет. Много сме недоволни. Искаме догодина тук да има интернет на Виваком.
Бабата хваща майтапа и обещава, че ще уреди работата, но добавя:
– Тук има обхват на интернета на читалището. Паролата е 01234567890, я вижте.
Митака прави опит да се свърже и успява. Браво бе, много работа свърши тая кметица! Така и така съм я хванал на къс пас, казвам, че сме на беседката за поредна година и искаме да ни издаде нотариален акт за собственост.
– Добре, ама печата не е тук – оправдава се властимащата.
– Ние не държим на печат, стига ни и Вашия подпис.
– Добре, ще се подпиша.
Посягам да извадя билета си, който е разпечатан на хартия, а имам и маркер – чудесно съвпадение. Кметицата обаче се отказва в последния момент – дали защото аз не натиснах достатъчно, или тя си помисли, че не е свежарско, но останахме само с устното потвърждение, че тази беседка ни принадлежи и е под наш контрол.
Играта продължи, а Миро пак е отишъл да спи на хамак в гората. Аз обаче вече знам, че няма да спи, а ще пие бири. Освен айляка, бичихме и музика, аз си заредих и телефона в мръсното помещение на кметството и вече беше станало следобед. Бяхме се уговорили да ходим на някакъв метъл quiz, който ще се провежда в 15:00 ч. в пъба, където вчера беше турнирът по табла. Пристигнахме на място и докато чакаме пред тоалетната, се постави въпросът как ще се казва нашият отбор. Понеже всички момчета са от Люлин, предложиха нещо люлинско, но ги разубедих – трябва да е нещо, свързано с фестивала, дори по-конкретно с беседката – все пак вече имаме институционално потвърждение за собствеността над нея. Приеха аргумента ми и след кратко обсъждане се обединихме около името „Беседчиците“. Яко е заради двусмислието на думата.
В заведението пак нямаше свободен контакт за зарядно, но едно от пъхнатите зарядни имаше 3 USB изхода и питам хората на масата до нас дали е на някого от тях, разбира се, с идеята да го ползваме. Те вдигнаха рамене и реших да си сложим нашите кабели, пък ако някой има проблем, ще си каже. В крайна сметка хора много, контакти малко, трябва да се търси решение. Още не сме включили телефоните и идва някакво хлапе и подкара на английски:
– Извинявайте, тука тва е мойто зарядно
– Хубаво, може ли да включим и ние към него, няма контакти, така барем ще зареждаме и ние?
– Ам то тъй ще зарежда по-бавно – взе да мънка нещо хлапакът.
Ся, като не дава, няма да го насилвам, ама за пръв път на фестивала се ядосах. Попитах момчетата от компанията:
– Брат, ти щеше ли да направиш тъй?
Сещате се, че всички поклатиха отрицателно глава. Тоя хлапак не е възпитан в духа на рока, според който трябва да си помагаме. Няма място на фестивала. Че щяло по-бавно да се зарежда телефона…
Регистрирахме се, поръчахме бири и храна и седнахме отвън. Аз намерих зад един ъгъл външен контакт, който май никаква работа не свърши, но поне опитах да зареждам. Раздадоха ни листите с въпросите на куиза и почнахме да мислим. Нямаше строг контрол, разчиташе се на добросъвестността на играчите, че няма да чийтват с телефоните. От време на време модератора минаваше да огледа дали всичко е наред и ни слушаше как обсъждаме. Похвали ни за начина, по който разсъжаваме за въпроси, на които не знаехме отговора.
Куизът приключи бързо. Имаше отбор, който бил чийтвал, но си признали и не им признаха 2 от отговорите. Ние споделихме второто място, като бяхме само на 1 точка от първите. Чувствахме се обаче като победители, защото беше много яко, а и модератора още няколко пъти ни повтори, че ни е слушал как разсъждаваме и много ни е харесал, как харесва такива млади хора и т.н. Победителите спечелиха бутилка вино (все пак цялото събитие се организира от винарна), а ние спечелихме брандирано тесте фестивални карти. Мисля, че нашата награда е по-яка, защото ще можем да я ползваме по-дълго. Наредихме се всички за обща снимка и след малко си тръгнахме. Започна оживена дискусия какво ще правим с тези карти. Джони предложи да не ги ползваме, защото материалът, от който се изработени не е много добър и ще се бастисат бързо, и всички се съгласихме. Също така решихме, че на всяко издание на фестивала тези карти ще се носят като трофей. Дори се гласува за keeper на картите, който ще носи тежката отговорност да гарантира, че всяка година тези карти ще са в Могилово. Аз предложих тези карти да се носят на всеки фестивал, на който ходим (не само на Midalidare), а също така първата и последната игра, която изиграем, да бъдат с тях. Всички предложения се приеха.
Чувствахме се като победители и се върнахме на беседката, където извъртяхме една врътка с новите карти и ги прибрахме, след което продължихме с другите. Продължихме с айляка и музиката, но по някое време ни напече и се преместихме на пейките встрани. Миро се появи по някое време и вече беше пиян, та се умножихме с още един човек. По някое време стана убито, защото започнаха да идват много коли и беше шумно и напрегнато. Вечерта щяха да свирят Deep Purple и днес щеше да е най-пълно. Явно паркингът вече се е напълнил и пращат колите в другия край на селото. Махаме се от тук и търсим друго място. Миро предложи да отидем до футболното игрище и аз го подкрепих. Там обаче смърдеше на канал, явно всичко от комплекса се изливаше в дерето зад нас. Преместихме се в парка, където за кой ли път коментирахме колко е яко на Midalidare и какви скапаняци са от Fest Team заради една камара неща. Така полекичка стана време за влизане, макар че първата група вече свиреше, при това със закъснение в програмата.
Аз и Миро минахме през чешмата и палатките да се нагласим, а останалите директно влязоха. При влизането решихме пак да се пробваме на играта с въпросите. На мен ми се падна въпроса „Кой е вокалиста на U2?“, на който не слушах възможните отговори, но отговорих веднага „Bono“. Но това не е защото харесвам U2, а благодарение на клипа на Alestorm – „Pirate Metal Drinking Crew“, в който се пее „We think you are dumb and we hate you too“, а на видеото се вижда среден пръст, показан на фона на страницата на Bono в Wikipedia. Ако не сте разбрали смешката -> you too = U2.
Тук печеля кроасан, който прибирам в раницата, а отстрани девойка срамежливо ме бутва:
– Васко…
Виждам едно момиче, на което бях преподавал преди време, в момента е журналист. Заговаряме се какво-що, питам я какво прави тук – тя не слуша такава музика.
– Ами от телевизията ме пратиха тука с един колега да снимаме тея бе, какви бяха…
Помагам ѝ:
– Deep Purple…
– Да, тея.
Разбираме се да се видим в София и ѝ казвам ако има нещо покрай телевизионните дела, да не се притеснява да ме търси. Харесвам мотивирани хора и когато мога, им помагам.
Миро не е издържал да ме чака и е отишъл на пиците. По телефона ми казва да се качвам горе, където са Денис и Ивана. Намирам ги, установявайки значително по-големия брой на хората днес. По-неприятно е така, но всеки иска да види Purple. Заговаряме се докато на сцената свирят и оставят чудесни впечатления O’Reillys and the Paddyhats, а след тях с Миро слизаме да гледаме Beast In Black. Хубава и енергична група са. Заобикаляме множеството народ отстрани, борейки се с баровците, които си мислят, че поляната е тяхна и са разпънали одеялата където им падне. Прави ми впечатление, че Beast In Black са вкарали много семпли, включително и вокала се чува на няколко гласа, всичко звучи като на студийните записи. Хората ги харесаха, а много от тях ги и познаваха. Не усетих кога мина сета им, след което се върнахме обратно на хълма. Отново компанията беше от доста хора и започнахме да обсъждаме какво ще правим за Deep Purple. Джони каза, че ще остане да гледа финала на европейското, аз исках да видя Purple докато са още живи, а вероятно Божо и Митака също мислеха като мен. Миро обаче им се кефи и искаше да ги види. Наредихме се на прилично място и след малко на барабаните седна някакъв грохнал човек с оредяла бяла дълга коса. Имаше вид на американски клошар като от филмите. След него се появи с микрофон друг гащник с омачкана пенсионерска риза и кофти панталони. Разбрах, че това било Иън Гилън. Бате, тоя имаше вид на квартален впиянчен чичкар, който днес е трезвен. Както Венци по-късно е писал на Миро, гледайки клипове от концерта:
– Тея май са одъртели, а?
Вярно бяха в кофти форма. Ако за външния си вид не могат да се погрижат, какво да очакваме за всичко останало да се погрижат. За пръв път някой от тях се обърна към публиката след средата на концерта, при това с тъпи включвания като „Благодарим ви, България, вие сте амейзинг, обичаме ви.“ По-късно се обърнаха за втори път и казаха същото. Човече, никога не бях гледал концерт, в който групата си говори по-малко с феновете си на живо. Ама след разочарованието от Accept, нямах очаквания към Purple. Аз и от сетлиста им знаех само 2 или 3 песни. По-интересно ми беше по време на изпълнението да проверявам Спортала и да следя развоя на финала на еврото. Момчетата около мен само като ме видеха, че ми светва телефона, се накланяха да видят и те колко е резултата. Трябва да си кажем, че колкото и да са големи, вече не стават. Дават почивка на Иън Гилън, който по-скоро бърбореше, отколкото пееше, и бримчат някакви дълги сола, удължават песните двойно отново с такава цел… Абе, определено не можеш да почувстваш, че тоя концерт е специален за тях. Естествено, на Smoke on the Water публиката видимо стана по-буйна, защото дори посетителите на Плаза знаят началния риф на тази песен.
Свърши и последната песен и тръгнахме нагоре, като резултата на мача беше 1:1. Само след няколко минути, гласейки се да догледаме всички заедно дузпите и продълженията, Джони ни посреща ухилен с „Бихме ги, ве!“. Испания са вкарали точно когато сме се изтегляли. Хем се радвах, защото те най-много заслужаваха титлата, хем ми се искаше да погледам мач там на хълма, просто за преживяването.
Това не ни спря да се съберем и да си полафим де. Когато почти всичко беше празно, се изтеглихме и ние. Марто открадна някаква табела, а после се спряхме пред някаква масичка, на която продаваха варена царевица по 4 лв. Някои от момчетата си купиха, след което продавачката ми вика:
– За вас?
– Айде да ми дадеш ей тая царевица, ама за 1 лев? – почвам да се пазаря без дори да имам намерение да ям царевица.
– Е, тя един лев ми струва на мен.
– Чудесно, значи няма да си на загуба.
– Нали и аз трябва да имам печалба.
– Добре, айде дай ми я за 1.50 – не се отказвам аз.
– За 1.50 си я купи в Габрово.
Не си спомням кой ѝ е казал откъде сме, но вероятно ще е бил Миро. Той се беше напил за втори път днес, а като вкара повечко, обича да изтъква аристократичния си произход.
След това отидохме към палатките и се сбогувахме с момчетата. Мислехме, че няма да се видим повече на фестивала и се разбрахме да се срещнем на Hills Of Rock след 2 седмици. С Миро обаче решихме да си допием и седнахме на пейките в кръчмата до чешмата. Говорихме си за това как се получава цветът на домашната ракия. По едно време го виждам, че погледът му е във вид на пребит боксьор, а едното му око дори е затворено. Но пък ми говори разпалено, което значи, че е добре. Не така изглежда обаче когато се опитва да отиде до тоалетната.
Не стояхме много и тръгнахме обратно. По пътя видяхме някакви мъже, които гледаха нещо в екрана на телефон. Миро, досущ като любопитно добродушно куче се завря при тях да погледне и той:
– Еее, какво гледате?
Хората се изненадаха, но им стана и забавно.
– Извинявайте, аз малко съм пиян – оправдава любознателността си Миро.
– Сериозно ли? Не ти личи – ебават го пичовете и си заминаваме към къмпинга с усмивка.
Аз бях относително трезвен, но заспах бързо – за 2-та дни на палатки бях спал сумарно около 7-8 часа.
На тръгване
Бяхме направили ориентировъчен план на дейностите, които ще свършим, преди да тръгнем да се прибираме с Миро. Ставаме, къпем се, стягаме багажа, пием кафе и тръгваме. Мислехме даже да минем през Бузлуджа и тракийските гробници на връщане. Нещо такова се получи, като станахме, минахме през душовете и се видяхме пак с момчетата от беседката. Пожелахме си лек път, след което сгънахме палатките и натоварихме багажа на колата. Пуснахме се до кметството за по едно кафе и ей така, просто да видим какво става, влязохме в магазина, в който няма нищо. Чуха ни, че обсъждаме как е празно и ни попитаха:
– Какво искате за догодина?
– Повече пиячка – отговарям им.
Наистина не разбирам как магазина ти е точно пред фестивалната зона няколко години подред, а ти не се сещаш, че трябва да докараш нещо повече от кенчета бира. Може и да са имали нещо друго, но явно е свършило като месо през комунизма. Пожелаваме им всичко най-добро и до следващата година, след което отново пълним шишетата с прясна вода и се качваме в колата. Минахме през Казанлък, където бях решил, че ще си купя дюнер. Там понятието „голям дюнер“ има тежест, не е като в София. Един софийски голям дюнер там се води малък, максимум среден. Аз обаче си купих някакъв, който е XXXL, тежащ 700 грама на цена от 7.50 лв. Ориентировъчно, това е повече от 2 пъти по-голям дюнер от разбирането за голям дюнер в София. Естествено, купих го от лакомия и накрая ми беше много трудно да го изям. Започнах с вилицата да греба пълнежа и част от палачинката просто я изхвърлих – нямаше място за нея.
Но пък имаше място за един сладолед от машина – не бях ял такъв от години, а тук струваше 2 лева. Добра сделка, нали? Мислех да пия и бира, но не посмях поради риска от самовзривяване.
Минахме през Казанлъшката гробница. Преди години живях и работих в Казанлък известно време, толкова пъти съм пил бира на метри от гробницата, но така и не влязох. Сега обаче влязохме. Истинската тракийска гробница, която е под закрилата на ЮНЕСКО, е затворена, и на 20 метра от нея се намира нейно пълно копие. Пресъздадени са дори драскотинките. Не знаех много какво да очаквам, освен стенописи. Докато купувах билет попитах ексурзоводката, която ще наричам Милфчето, защото е милфче:
– Тука всичко ли са реплики? – визирайки както самата гробница, така и единичните артефакти, изложени на витрината.
– Не, гробницата е реплика, но ние сме истински – вкарва свежарски лаф Милфчето и това ми харесва.
Проявявам интерес към археологическа литература и накрая купувам сборник от научни публикации за тракийската култура. С Миро влизаме в гробницата – тя е извънредно малка, но стенописите са много красиви. Акустиката вътре е много странна. Когато влезете във вход, пещера или нещо подобно, се чува ехо, но то се чува сякаш отдалечавайки се от вас и разсейвайки се в пространството. А в тази гробница ехото все едно идваше от друго място към нас. Разгледахме и излязохме във фоайето да дочетем историческите текстове и да видим скромните находки.
Хрумнаха ми някои въпроси, които исках да задам на Милфчето и чинно се наредих да чакам, защото пред мен имаше група от 5-6 човека, които купуваха билети и магнити. Сред тях имаше чужденец и жена, която говореше като че ли позабравен български. Беше противна, ако трябва да съм честен. Мотаха се много, но си дочаках реда и започнах с въпросите. Милфчето тръгна да ми обяснява с желание, а досадната лелка, която беше в гробницата, нахлу обратно навън и прекъсвайки разговора ни, попита:
– Извинявайте, а къде е мястото?
И аз, и Милфчето се изненадахме.
– Това е, откъдето излязохте. И това насреща – отговори Милфчето, посочвайки находките и таблата с историческите текстове.
Тая лелка беше толкова тъпа, че не разбра, че гробницата е гробница. Дори след посочването ѝ пак не ѝ стана ясно. Нямам представа какво очакваше да види, но май даже не се върна да я погледне. А вътре са стенописи, които са сред най-ценните тракийски находки, които съществуват! И не, човече, не можеш да го объркаш, защото диаметърът на пустата гробница е около 2 метра. Нещо пак измрънка, в смисъл, че не разбира кое е нещото, което трябва да се види тук. Това го направи, прекъсвайки ме отново, което ме нервира и ѝ отговорих:
– Това вътре е гробницата, госпожо, стенописите трябва да гледате.
– Какви стенописи?
Леле, тази как изобщо има мозък да говори! Всичко пред теб е стенопис, друго нищо няма, а ти питаш „Какви стенописи?“. Ако това някой ми го беше разказал, щях да сметна, че преувеличава, за да е по-внушителен разказът. Само че аз не преувеличавам.
– Госпожо, ако не разбирате какво е това вътре от мястото, от което току що излязохте, значи тук сте на грешно място.
Онази си беше като латерна и пак пита Милфчето, визирайки текстовете по стените, поясняващи какво представлява гробницата:
– Ама аз какво, платих 6 лева да чета това ли?
– Не, очевидно сте платили и за да прекъсвате разговорите на хората – посякох я аз, а Милфчето като че ли се чувстваше добре в ситуацията, в която поемах върху себе си такива въпроси.
Само че ултра простата лелка дори посичането ми не разбра и просто мина зад мен. Може и директно да е излязла с мисълта „Няма да им стъпим повече“.
Вярно, че гробницата е реплика, но е реплика на един извънредно ценен исторически паметник на хиляди години. И свидетелство за културата на един народ, на който сме наследници. И ти се чудиш защо тук са ти поискали 6 лева, даже ти се струва, че информационните текстове са по-важното нещо.
И в момента не успявам да осъзная колко точно тъпа беше тая. Никога няма да разбера и какво кара тези хора да се навият да посещават такива места.
Продължих си питането с Милфчето, разговорихме се, след което решихме да тръгваме. Миро натиска вратата за изход, но не успява да я отвори:
– Ъх, не мога да изляза, ще останем затворени тука.
– Все пак сте в гробница – пуска нов лаф Милфчето, след което при излизането си с Миро се смеем в един глас, в абсолютен синхрон изрекохме едни и същи думи:
– Човек, това беше много добро.
Отвън неколкократно споделям изумлението си от тъпотията на това, което биологично беше жена, но мозъчно беше дъждовен червей, след което палим колата и посетихме тракийските гробници Оструша, Грифони, Шушманец, Хелвеция и Голямата Косматка. Там аз останах очарован, но това е история за друг път.
Midalidare Rock in The Wine Valley е най-якият фестивал, който в живота си съм посещавал. Който не е ходил, мога само да го съжаля.
Изглежда сте преживели доста яки емоции на това мероприятие.