Циганите – основен проблем на българския преход

Един от най-сериозните проблеми на българския преход е този с т. нар. малцинства, и най-вече с циганите и по-точно – циганската  престъпност, която повечето медии наричат „битова”. Тази престъпност е основен белег на българското общество от 1990 г. насам. Безбройни са случаите на цигански грабежи, изнасилвания и убийства, като голяма част от тях се отличават с характерен за този етнос маниер – тези престъпления, особено в малките населени места, се извършват при опит за кражба на домашни животни, 50 лева или друг подобен мотив.

Типичен пример  за това е нападението над Найден Тимневски в плевенското село Мечка. Той е убит от банда цигани, които са искали да откраднат коня му, но той оказва съпротива. Това е и капката, която прелива чашата и българите от селото бележат първия случай в българската история, в който цяло едно село се вдига на бунт срещу циганския терор. А нима протестите в Катуница през 2011 г., когато ром прегазва с микробус 19-годишния Ангел Петров, а неговият приятел Павел умира от инфаркт след това, бяха нещо по-различно? Може би „изтъкнати защитници на правата на човека” от Българския Хелзинкски Комитет и други псевдозащитни организации биха определили този акт като „расистки бунт”, но това няма нищо общо с реалността. В България ежедневно къщи биват обирани от цигански набези, животът на много българи се е превърнал в борба за оцеляване чисто физически. Защото те не знаят дали посред бял ден у тях няма да нахлуе банда чернокожи представители и да ги изнасилят, ограбят, а след това убият. През годините на прехода се нагледахме на такива сцени.

Защо обаче тази циганска престъпност се развихри с такава скорост след 1990 г.? От една страна, по време на управлението на БКП, режимът в страната беше до голяма степен полицейски и не можеше да правиш каквото си искаш. Законите бяха по-строги, а и се прилагаха по-строго. На т. нар. малцинства, особено на турците, тегнеше Възродителния процес и „Голямата екскурзия”, като първия многократно беше определян като нехуманно действие от страна на властта и неравно третиране на гражданите, ограничаване на правата и свободите на хората. От друга страна, към края на социалистическото управление все по усилено се говореше за „права на човека”, които бяха разпространявани от т.нар. дисиденти, а и самото общество беше назряло за промени. След смяната на властта, новата политическа класа бързаше да се хареса на народа и веднага върна имената на българските турци и цигани. Със заклеймяването на Възродителния процес и връщането на имената, тя смяташе, че този акт е „уважаване на правата на човека”. В интелектуалните и политическите среди се говореше как „малцинствата” трябва да се интегрират в обществото, как трябвало да има етнически мир и всички да се разбират. Да, но тази интеграция и правата отидоха твърде далеч. Всеки гражданин има права, но има и задължения. Това някак убягва на много хора.
Интересен факт е приемането на Конвенцията за защита на малцинствата по време на правителството на Иван Костов. За какви малцинства става въпрос, когато България е еднонационална държава?! Или това беше поредния документ, приет под натиск от чужди сили?!
Истината е, че българският народ е толерантен народ и не таи омраза към циганите. На българите постоянно им се насажда чувство за вина, че са расисти, ксенофобски и всякакви подобни определения. Разбира се, непряко, но системно и достатъчно успешно. Външни фактори изготвят доклади, коментират етническата обстановка в страната, а и родните политици и медии спомагат за това. Обясняват ни как във всяка страна имало расизъм, нямало как и у нас да няма, някак така като аксиома. Важно било да го признаем и да се борим с него. А проблемът не е у българите, а първо в държавата и политиката, която провежда спрямо циганите. Няма как да втълпяваш на някого, че е различен, че е по-особен, и да очакваш той да бъде като останалите. Циганите може да не разбират от политика, може огромна част от тях да са неграмотни, но техният инстинкт действа и в един момент те разбират, че са специални и че отношението към тях е друго, по-внимателно и че се гледа по-снизходително към тях.
А как всъщност се действа? От различни организации се наливат милиони в касите на  платени журналисти, „правозащитни” организации, като тези пари били предназначени за интеграция на ромското население. Дават се безплатно общински жилища на циганите, много от тях, например пловдивският квартал „Столипиново”, не си плащат тока и тези сметки се стоварват на гърба на обикновения българин. А безбройните откраднати кабели, които предизвикват аварии и щетите отново се заплащат от българите?! Тях също ги поема обикновеният данъкоплатец и като благодарност бива бит и ограбен от циганите. В по-големите цигански махали дори полицията не смее да отиде, защото когато влезе патрулка, тя бива потрошена от побеснели банди. Всички пари, предназначени за „интеграция” правят впечатление на останалата част от населението и следва логичния въпрос – „Добре де, а защо за нас няма”? Тук, разбира се, има подготвен отговор – Ами те са дискриминирани, те са бедни, неграмотни, нямат работа и куп други обяснения, докато накрая на човек му писне и се откаже да търси справедливост. Да, циганите нямат работа. Но по-големият проблем при тях е, че не търсят работа, не искат да работят. Те са свикнали да крадат и така отглеждат децата си. Тези деца, вместо да бъдат изпращани на училище, се изпращат да просят, а момичетата да проституират. При това положение не е трудно да си обясним масовата неграмотност при този етнос. В голяма част от случаите на циганска престъпност тя бива покрита от служителите на МВР, защото редица правителства даваха нареждане да не се вдига шум за тези неща. Но защо? Нали сме равни пред закона?! Отговорът можем да търсим в няколко насоки – едната от тях е нежелание за справяне с проблема, а другата – сакън, да не ни чуе Европа, ще натрупаме още черни точки.

За всичко това държавата си затваря очите, но това не може да продължава вечно. Вземането на детски надбавки при циганите се е превърнало в бизнес. Те започват да раждат на по 15 години – веднага за това се полагат детски. За тях вече инстинктивно детето е вид стока, която носи печалба от държавата. Това трябва да бъде прекратено, но правилният път не е досегашния – чрез  заравяне на главата в пясъка, а с категорична и последователна политика. При обир, нападение или изнасилване, влизане с взлом (все престъпления, типични за циганското население най-вече в селата) строги санкции, глоби и затвор. А не с досегашните методи на протакане на случая и в крайна сметка освобождаване „за да не стане етническо напрежение”. Изплащане на детски надбавки – само ако детето реално ходи на училище и родителите работят, а не пари на калпак. Равенство пред закона на всички български граждани, независимо от етнос, религия или пол. Тогава може да се окаже, че циганите не били чак такъв проблем. Но не всичко да стои на хартия, а да бъде приложено на практика. „Дела трябват, а не думи”, е казал един наш велик революционер. Готови ли са днешните управници да следват примера му?

Коментирайте чрез:

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Прочетете още:
Епизод: „За 8 години две български правителства ни налагат цензура“

  Интервю с един от основателите на рок група Епизод - басистът Симеон Христов преди концерта им във Велико Търново....

Затвори