Текущата публикация е 2-ра част от серията статии, посветени на един по-дълъг еднодневен преход, осъществен от мен на 8 юни 2024 г. Разходката започна от Дряново, но пешеходната му част беше с начална точка от село Радовци, след което се минава през селата Дурча, Горни Драгойча, Къртипъня, Станча (Дели Станчо), Косилка, Искра, Сяровци и Царева ливада.

• Прочетете първата част на този разказ, в който споделям пътуването през Дряново, Радовци и вълнението си при откриването на останките на римския път.
• Тук можете да прочетете третата, последна част, в която разказвам за прехода през селата Станча, Косилка, Искра, Сяровци и Царева ливада.

Преди да продължа с втората част, качвам отново снимка с грубо начертания маршрут на прехода. Разказът започва от влизането ми в село Дурча.

Маршрут на прехода

Дурча

След като открих останките от римския път към Августа Траяна, а след това приключих с някогашните калдаръми от „изгубеното“ село, което се оказа, че не е изгубено, а забравена и от Дявола, и от Бога махала, продължих напред по асфалта. Изненадващо бързо се показаха зидовете на къщите от село Дурча, но най-напред се минава покрай гробищата. Гробищата са типично селски, със стари надгробни плочи, които, честно казано, харесвам повече, отколкото съвременните паметници. Изглеждат по-семпло, но по-истински, не толкова еднакви и протоколни. Като че ли говорят за онези времена, в които въпреки голямото нямане, хората са намирали начин да изпратят близките си по християнски.

„Откачалка“ – ще каже някой по мой адрес. „- Толкова си нямаме проблеми в тая държава, за естетичното представяне на гробовете мисли.“

Денят на прехода ми всъщност беше денят за размисъл преди изборите. Цял живот съм се чудил на безсмислието на този ден, но никога не  открих разумен отговор. Но тук, високо в планината, можеш да размислиш спокойно за много неща. Политиците и ежедневната комуникационна помия обаче не бяха сред тези неща в моя случай. Най-много си мислих за това колко сме нищожни – не само през призмата на историята, но дори в рамките на нашия живот. Има толкова много хора, които смятат, че светът се върти около тях и ще приключи, ако капризите им не се сбъднат. Боже, каква извънземна глупост и заблуденост! Та какво създадохте, какво построихте, на кого помогнахте, в каква кауза се включихте безплатно? Борите ли се въобще за това утре да сте по-добри от днес в нещо, или някой пак е длъжен – гаджето ви, шефа, държавата?

Отплеснах се, а искам да се върна на разказа. Гробищата на село Дурча не са големи, но храсталаците в тях са. Минавайки покрай тях, реших да вляза, когато стигна входа им. Гробовете свършиха, но аз вход не видях, затова се върнах назад, откъдето дойдох, предположих, че и той е буренясал и съм го изпуснал. Не. И назад няма вход. Явно тук вече няма кой да умре.

Село Дурча се намира на доста  плаваща надморска височина, основно заради Харитоновата махала, която се намира в ниското и до която щях да стигна по стария калдаръм, ако се бях преборил с драките. За него разказвам в предишната част първа. Поради тази разлика, селото е записано с диапазон от 300 м. до 499 м. надморска височина. Въпреки че видях къщи, които може и да бъдат сезонно обитавани, официално тук няма постоянно население. Аз също не срещнах хора. През 1946 г. обаче Дурча има 12 домакинства с 93 жители, но в 2011 г. тук вече не живее никой. Вероятно всички жители вече са в началото на селото в онзи парк без вход…

Веднага след гробищата се открива тази… не мога да я нарека къща, а крепост. Дори зидът е оформен като крепостна кула. Внушително е когато хората са строили, какви неща са съобразявали. А това много говори и за времената, в които са живяли.

Ограда на къща на входа на село Дурча

Малко след този зид виждам леко отклонение, по което тръгвам и само след 5 метра виждам къща с преметната на оградата пред нея хавлия, която определено изглежда достатъчно поддържана, за да живее някой поне сезонно в нея. Боже, кой изобщо идва тук – остави, че няма хора, но пътят не е точно път и ти е нужен минимум високопроходим джип, за да се добереш до това място. Да не говорим колко време ще подскачаш по него, докато минеш едва няколко километра, а това ще трябва да го правиш често, защото тук вероятно никога не е имало магазин.

Къща в село Дурча

След още 50-100 метра по пътеката, които преминават през остатъчни мълчаливи зидове, срещу мен се показва насрещният баир и смятам, че колкото бързо влязох в селото, толкова бързо го и напуснах.

Пътят в село Дурча

Минава се все пак покрай останки от зидове, но те оредяват. Хвърлям поглед назад и на около 100 метра зад мен виждам рижаво куче, които като ме видя да спирам, спря и то. Не ме лае, не издава звук. Подозирам, че има къща, на която е пазач и ме следи дали ще напусна района му без да направя нещо нередно. Отново спирам и се обръщам назад, спира и то. Това се повтаря няколко пъти и ми става неприятно, че дворно куче ме преследва, затова отново разкопчавам кобура си, но подозирам, че няма да имам проблеми, защото кучето не изглежда агресивно. В този момент изобщо не подозирах каква голяма роля ще изиграе това куче в днешната ми разходка!

Продължавам напред и виждам останки от къща. Явно селото не е приключило, просто махалите са по-разпръснати. Спирам се и правя няколко снимки.

Рухнала къща на изхода на село Дурча

След още няколко метра пред мен се отваря поляна, дърветата се разредяват и планината ме дарява с гледка, която не пропускам да запечатам. Това са същите баири, които гледах и на излизане от Радовци, но вече съм много по-ниско. Вляво от мен, далеч в ниското се вижда ЖП линията за Трявна. Ето, вляво от нея пък се подават къщи. Не съм бил при тях, но това ще е Харитоновата махала – онази махала, до която, както по-късно гледах вкъщи на картата, може да се стигне по други останки от римския път, и до която също можех да стигна евентуално по онзи буренясал калдаръм с разрушената къща, за който съм описал в първата част.

Гледка към ЖП линията за Трявна и към Харитоновата махала на село Дурча

Гледката при излизането от село Дурча

Докато съм правил снимки, преследващото ме куче не се отказва от задачата си, а дори ме е настигнало. Гледа несигурно, а аз решавам да го хвана в кадър. Виждам, че има каишка, което е още един аргумент в полза на предположението ми, че е домашно. Вдигам телефона си за снимка, но се плаши и се завърта настрани. Все пак успявам да го снимам тук и качвам фотография на другарчето, което щеше да бъде неотлъчно до мен в следващите около 15 километра!

Кучето, което ме следваше от село Дурча и бе мое другарче в следващите километри. Кръстих го Веско

Горни Драгойча

Като стана въпрос за километри, до момента съм на около 10-тия си километър за деня, а съм още в началото. Продължавам по пътя към следващото село, което е Горни Драгойча. То се намира много близо до Дурча, няколкостотин метра ги делят. Влизайки в него, една от първите по-съхранени сгради е голяма постройка, по-голямата част от нея градена с тухли от кал, а задната й страна – от камъни. Прилича на нещо като бивша обществена сграда. Кой знае, може пък някога тук да е било кметството, или пък читалището. Сега вместо с обявление за постановка, то те посреща със зейнали врати и прозорци, високи треви и мълчание, нарушавано само от песента на птиците.

Изоставена сграда с тухли от кал в село Горни Драгойча

Кучето продължава да ме следва и постепенно губи страха си от мен и действията ми. Научава, че вдигането на телефона не е заплаха за него, а вече не ме и заобикаля. Започва да се чеше силно, явно е има много бълхи, дори се хвърля в тревата, покрила някогашния път, и се чудя гърба ли си чеше или си играе. Кръщавам го Веско. Причината е проста, но обяснението е дълго, затова ще го спестя.

Кучето Веско в тревата на пътя в село Горни Драгойча

От тук нататък Веско ще присъства в голяма част от снимките ми, които са над 300, и които по разбираеми причини не мога да кача всички тук.

По данни от публикация на вестник „Борба“ населението на Горни Драгойча до 1910 г. е било около 100 човека. В годините напред жителите непрекъснато намаляват. Данните сочат, че през 1934 г. са били 72 жители, 1946 г. – 61, 1985 г. – 2 и през 2001 г. селото напълно се обезлюдява. Последната информация я установявам и сам. Още с влизането тук се усеща, че човек не можеш да видиш.

Интересна информация открих за хора, родени в Горни Драгойча. През 1926 г. инициативният строителен комитет, създаден от Централното поборническо-опълченско дружество, възлага на Илия Пенев Мъглов строежа на Паметника на свободата на връх Св. Никола (известен и като Шипка). Да, именно на това пусто днес място е роден през 1891 г. майстор Мъглов, който се нагърбва със задачата по издигането на най-величествения български монумент. Той повежда  баща си, братята си и некоцина свои другари – дюлгери. Преодолявайки невероятни трудности в планината, до месец ноември те иззиждат не само основите на паметника, но и костницата-мавзолей. Основите на паметника заемали 300 кв. метра площ.

Но не било съдено на майстор Илия Мъглов и другарите му да довършат започнатото голямо дело. Условията в планината били много тежки и сурови. Мнозина от работниците му се разболели, други избягали, а нови не идвали поради ниското възнаграждение за непосилния труд. Казанлъшкият предприемач Асен Славов, който бил наел строежа, не се интересувал от потребностите им. Поради настъпилата по онова време икономическа криза животът поскъпнал, а надниците останали същите. На това отгоре разбойници издебнали и обрали Илия Мъглов, като му задигнали 60 хиляди лева суха пара. И строежът бил изоставен.

На четири пъти след това Опълченският комитет обявявал на търг продължаването на строежа, но никой не се наемал. И тогава архитект Стойчо Белковски от дружество „Циклоп“ предложил един свой кадърен майстор – Пеню Атанасов Колев, известен повече като Бай Пеню Бомбето. Благодарение на него достига до нас и горната информация, записана за поколенията в книгата „Съдби и сърца български“ от  Мойсей Мойсеев. Бащата на Бай Пеню бил дюлгерин при уста Колю Фичето и предал занаята на сина си, който не изкарва пари от строежа на Паметника на свободата на онзи „див, чутовен връх“, но дори вече възрастен, се гордее, че се е наел с издигането му.

След множество перипетии и разпаднали се бригади, Пеню Бомбето събира първите си каменоделци от село Бичкиня, Габровско (сега квартал на Габрово), където имало каменна кариера. В тази група има жители на село Поповци (Габровско,) село Боженци, Нова махала, Етъра, но освен това към нея се присъединяват и четирима каменари от дряновските колиби Горни Драгойча, работили някога и с Илия Мъглов. И благодарение на тези хора, ръководени от майстор Пеню Колев – Бомбето, днес имаме своята светиня високо в планината.

Та, ето че това мъртво днес село е зазидало част от себе си в най-българския паметник, символ на великата борба на народа ни за освобождение.

До тук с това кратко, но важно отклонение. Стигам до някаква барака, и тя като всички останали постройки предала богу дух. Но структурата ѝ пък е интересна комбинация от дъски за стени и врата, плочи за покрив, и метални винкели като решетка за прозореца. Прилича на 100-годишна екстендната версия на будките за билети за градския транспорт в София. Но залагам повече на кръчма.

Изоставена барака в село Горни Драгойча

Виждам Веско да пие вода от някаква кална локва. Чудя се как дворно куче ще пие от локва. Че и колония от бълхи ще поддържа. Замислям се и от къде има вода тук, в тази локва, когато слънцето пече мръсно, а на мен животът ми се стича по челото. Вероятно има някакво деренце или извор наоколо. Точно така се оказва след малко, когато на един по-усоен и горист завой виждам изворче, под чучура на което седят ръждясали консерви и тенджери. От кога ли стоят тук? Осмелявам се да пия вода, но не се решавам да напълня шишето си с нея – все още е достатъчно пълно с чиста вода. Не че тази изглежда мръсна, но не знам годна ли е за пиене. Въпреки, че вече го направих. Подканям и Веско да пие от чистата вода – щом пие от локвите, значи е жаден. Не проявява интерес. За сметка на това си свалям очилата и кърпата и си обливам главата и лицето със студена вода. Невероятен кеф!

Чешмичка в село Горни Драгойча

Тук мисля, че селото вече е свършило, макар около пътеката да има останки от зидове тук-таме. Това предположение се оказа грешно в Дурча, грешно е и тук. Това, че има по-гористо място, далеч не значи, че напред няма още къщи (или останки от тях). Точно така се оказва, а изскочилата къща пред мен с висок дувар дори изглежда като стопанисвана. Все по-немислимо ми изглежда да поддържаш жилище тук, как изобщо ще стигнеш?

Запазена къща в село Горни Драгойча

Точно след тази къща, само че отляво, виждам друга запазена, градена с тухли от кал и покрив от плочи. Въпреки, че виждам рози в градината, и тук не личи да има хора. Необяснимо.

Другата запазена къща в село Горни Драгойча

Още напред. Минавам покрай някаква разпадаща се къща, измазана с кал. Тази вече изглежда да е последната, но отново не познавам и се питам защо изобщо правя такива предположения, още повече, че са неверни.

Разпадаща се къща в село Горни Драгойча

Цялото село е изградено покрай онова, което с много условности можем да наречем „главен път“. Всъщност друг няма, това е единственият. На снимките добре се вижда, че в най-добрият случай можем да наречем това „коларски път“.

Подминавам стърчаща дървена кована порта, ограждала някога пасище или градина. Отново всичко изглежда гористо и изведнъж пред мен се появява дърво със странна форма на короната. Стигам до него, а това тук се оказва нещо като някогашният селски мегдан. Като чувате тази дума, не си представяйте площада на НДК или който и да било площад на средноголям български град. Просто тук пространството е една идея по-широко от самия път. Но като всичко в Горни Драгойча, и мегданът е пуст. Няма гъдулар или кавалджия, който да засвири, няма млади хора, които да се хванат на хоро. Няма кой да изпълни някой от многото прекрасни български ритуали или да подари цвете другиму.

Не. Най-забележителното нещо тук е стара чешма, строена през 1935 г., вероятно с много любов от местните жители. Канелката не изглежда прекалено стара и пускам водата. Започва да тече тъмна ръжда и изчаквам мръсотията да се изтече. Веско рови нещо в някакви храсти и го привиквам да дойде да пие вода. Отново отказва. Аз обаче отново се обливам целия с вода, което ми е достатъчно да доловя миризмата на ръждясали тръби, поради което се отказвам да пия от чешмичката.

Чешмата на мегдана в село Горни Драгойча

Точно срещу чешмата се издигат самотните стени на някогашна къща, а точно преди да свиете за чешмичката има някаква пътечка, която решавам да проверя накъде отива. Идеята ми е видя стига ли се някъде, след което да се върна, защото след завоя при чешмата, пътят продължава и вероятно този маршрут трябва да държа. Покрай тази пътечка, която хванах, отново личат някогашни зидове, а след малко тя се разклонява на две – нагоре и надолу. Тръгвам надолу, защото ми изглежда не толкова обрасло, но след известно време вървене виждам, че се върви само надолу. Ако продължава така, ще сляза някъде ниско и ще си разваля разходката. Или поне така си мисля. За това се връщам обратно към мегдана с чешмата и продължавам по пътя. Само след 10-20 метра виждам голяма порта на къща, която всъщност е последното нещо, до което може човек да се добере тук. Честно казано, не изглежда в толкова лошо състояние, но все пак няма вид активно да живее някой тук.

Къща до мегдана в село Горни Драгойча

Приключването на пътя тук ме поставя в странно положение. Ако пътят свършва тук, значи трябва да се върна към пътечката, по която бях поел преди малко. В интерес на истината, точно до тази пътечка, вляво от нея, има друга, до която обаче има поредна рухнала къща и общо взето никъде не се стига. За това остава единствено маршрутът ми да е по пътеката, която бях поел преди малко, и която смятах, че се спуска прекалено много надолу. Тръгвам по нея, но на разклонението, за което вече споменах, се чудя дали да не тръгна надясно, където е по-обрасло, но поне няма спускане. Вероятно тези храсти са само в началото, а после пътеката ще се открие по-добре? Пробвам няколко пъти и едното и другото – ту слизам на долната, спускащата се пътека, ту се качвам на горната. На Веско му омръзва от това нагоре-надолу и просто стои и ме чака да види какво решение ще взема. Оказва се мъдър, защото при поредната промяна на мнението ми, се спускам като скиор надолу по пръстта и ръката и панталоните ми стават в кал. Тук се вижда някаква интересна скална ниша, която, ако човек я огледа хубаво, ще види, че е служила за оттичане на някаква вода, може би е било мръсен канал.

Скална ниша до село Горни Драгойча

Къртипъня

В крайна сметка решавам, че пътят ми ще продължи по пътеката вляво, която се спуска надолу. Вадя си GPS-а и виждам, че най-близкото село, което е и едно от набелязаните от мен, е Къртипъня. Без да мога да съм сигурен, залагам, че тази пътека извежда именно там, просто защото няма по-близо селище на картата. За да бъда честен, планът ми не беше от Горни Драгойча да отида в Къртипъня, а от пътека преди Дурча да се отбия към село Косилка, от там да вляза в Станча, а от Станча – в Къртипъня. Само че се залисах с обикалянето на тези интересни места, а в допълнение и не бях запомнил къде трябва да се отклоня. При всички положения, трябваше да се върна поне 1 км назад, може би и повече, за да хвана въпросната пътека. Не исках да правя това – казах си, защо пък да се връщам, мога да направя обратното – първо ще вляза в Къртипъня от този маршрут, а от там в Станча и Косилка. Не държа на последователността на селищата.

Всичко това, разбира се, бяха евристики и предположения. За пръв път идвам тук и не знам коя пътека къде води, но следвам някаква логика. Затова и продължих по пътеката, която хванах от Горни Драгойча, която водеше все надолу. Започнах да си мисля, че накрая ще ме отведе в ниското на брега на река Дряновска, но тази мисъл скоро се изпари, защото пътят не се спускаше по дерето, а минаваше над него в предимно гориста местност. Понякога пътеката ставаше застрашително обрасла, но след няколко метра отново растителността ставаше по-ниска. На едно място излизам на сравнително открита местност. Виждам фас и закачени по клоните стари мръсни горни дрехи. Кой пък идва тук? Който и да е, явно не съм в грешна посока, щом и друго човешко същество е стъпило по тази пътека. Пък и пътеките не се образуват сами, нали?!

По пътеката от Горни Драгойча към Къртипъня

Веско често се замотава по кишетата, поради което все се провиквам:

– Айде, Веско!

Активно си следя GPS-а и по някое време ставам притеснен, защото на картата виждам как  подминавам Къртипъня, което трябва да се пада вдясно от мен, а съм на път да го задмина. Струва ми се, че започвам да чувам коли – това може да е единствено пътят към Трявна, и определено знам, че не искам да изляза на него – случи ли се това, значи съм се спуснал прекалено ниско и с прехода ми е приключено. Да, обаче не виждам никаква друга пътека. Ясно ми е, че селцето се пада вдясно, но не мога просто да прескоча дърветата – трябва ми маршрут.

И в един момент както си вървя през гората, нещо ме накара да погледна вдясно – нищо, гора. Но кое ме кара да си мисля, че тук е имало пътека? Проверявам 10-20 метра навътре, не мога да потвърдя все още, че е пътека, но в един момент като че ли някакъв блед маршрут се очертава. Хващам го и под многото треви се подадоха камъни. Да! Това е калдаръм, при това е в посока към Къртипъня! Няма къде другаде да ме изведе.

Това си беше цяло чудо. При цялото това разстояние, нещо отвътре да ме накара да погледна в гората, да си помисля, че там някъде има пътека, и да се окажа прав! Та това е още по-странно от откриването на римския път, за който разказах в първата част.

Бледите останки от калдаръма към Къртипъня

Пътеката ми се стори много буренясала, но се надявах по-нататък да е по-добре. Каква грешка! Пътят към Къртипъня се оказа предизвикателство, при това на няколко пъти да се откажа. На места беше относително добре, не толкова обрасъл и можеше да се минава. Но като повървиш малко, изскачат различни препятствия – на едно място всичко беше в храсти и изглеждаше, че от тук не може да се премине – било каквото било някога. Но ако напънеш малко, виждаш, че тези храсти са плитки, просто трябва да ги пробиеш, а отзад пътеката продължава. Да, съвсем не в удобен вид, но я има. След още някакво време тревите стават високи до кръста ми и се колебая дали да продължа – може да е пълно със змии или други гадове, а изобщо не съм сигурен до къде ходи тази пътека и дали ако сега маршрутът е толкова зле, нататък няма да е още по-зле, до степен на непроходимост.

При всички тези случаи на колебание дадох шанс на пътеката. Трудно може да се каже, че в някой участък е била добра, но накрая си свърши работата. Но силно препоръчвам ако решите да заходите към Къртипъня откъм Горни Драгойча, направете го в ранната пролет, когато растителността е ниска. Предполагам тогава и ориентирането ще е доста по-лесно. Но при всички положения най-добре е да влезете в селото от Станча, т.е. от другата му страна.

Трябва да похваля и Веско, който продължаваше да ме следва неотлъчно и въпреки трудния терен нито веднъж не издаде звук.

„Как ще се прибере това куче?“, чудех се.

Започнаха да се виждат зидове. Разликата с досегашните села обаче беше драстична и се усещаше с всички сетива – тук освен зидове друго нямаше. Приличаше много повече на останки от средновековна крепост, отколкото на обезлюдено село. И навсякъде беше еднакво – половин-един метър зид, отгоре пръст, дървета и храсти. Какво се беше случило тук?

Калдаръм в село Къртипъня

За капак на всичко дори калдаръмът не ставаше добър. Все едно вървях по забравена горска пътека, а под няколко пласта пръст имаше камъни, които човешка ръка е редила, деца са тичали по тях, влюбени младежи са замръквали…

Калдаръм в село Къртипъня

За Бога, кой си позволи да нарече това място „село“? Че и да го принаджа административно към това или онова селище? Та тук всичко е пълно със скръб! Може ли разумът на човек да побере, че тук, на това място е била дядовата му къща, тук е натрупал детските си спомени, а сега всичко това е пръст?

Съвсем истински си задавам тези въпроси, докато вървя по пътеката. Опитвам се да проумея как е възможно тук до неотдавна да е било пълно с хора, които се раждат, растат, мечтаят, обичат се и този цикъл се е повтарял. Изглежда невъзможно, а ако е възможно, какви грехове са натрупали тези хора, та всичко, което е останало от живота им, да е покрито със същата пръст, която хвърлят върху ни в сетния ни час?

Останки от къща в село Къртипъня

Снимките, които виждате, са представителна извадка от състоянието на Къртипъня. Не са специално подбрани останки, за да изглежда драматично. Всички снимки са от пътеката, по която минах. Има 2 или 3 постройки в края на селото (ако идвате от Станча, ще се пада началото), на които част от стените са запазени, но толкова. Всичко е най-много до нивото на гърдите и едно е сигурно – гората много скоро ще си прибере онова, което хората са ѝ отнели. Точно както аз по случайност намерих пътеката за селището, точно така след 10 или 20, а може би и по-малко години, съвсем случайно хората ще откриват и Къртипъня.

Бих искал да мога да опиша тъжното чувство, което се поражда у човек, когато стъпи тук, но не съм способен. Не съм убеден, че съществуват думи, които да опишат тези емоции. Обичам обезлюдените села – в този поход всички бяха такива, но това не беше просто обезлюдено село. Тук като че ли адът се беше стоварил и беше унищожил всичко за секунди. След като видите тези снимки, се върнете на по-раншната ми мисъл за собствената ни значимост…

Погълнатото село Къртипъня

През селото, точно до един завой минава малко поточе, а най-яркото свидетелство за някогашно човешко пристъствие, е каменната фигура в него, вероятно някога ползвана като чешма. Като че ли от сълзите на някогашните стопани е образувано това поточе – пресича селцето рязко, размеква пръстта по пътеката и заминава мълчаливо надолу, оставяйки у теб чувството за недоизказани думи.

Кучето Веско и поточето през село Къртипъня

Мислех по-рано да споделя оскъдната информация за Къртипъня, достигнала до нас, но пиша текстовете си спрямо спомените, а не по някакъв предварителен план. Когато започна да пиша, нямам представа накъде ще залитне мисълта ми и как събитията и емоциите, които съм изпитал, ще ме залеят и каква форма ще придобият, когато се опитвам да ги претворя в текст. Но искам тази публикация да е и свидетелство за Къртипъня.

Данни за жителите на селото имаме от 1893 г., когато в него живеят 53 души. Пикът е през 1926 г., когато са преброени 63 жители, а от тогава населението спада. През 1985 г. тук живее 1 човек, а при преброяването от 1992 г. Къртипъня има население само в минало време.

Има няколко легенди за произхода на интересното име на селото. Първата от тях е от книгата „Срещи с малките братя“, издадена от издателство Бяло Братство, където се срещат разкази, в които се споменава името на герой, наречен „дядо Колю Къртипъня“. Според историята, той носел името си заради голямата си сила.

В книгата „Царева ливада“ на местния краевед Мойсей Мойсеев четем второто предание. Според него трима заселници, потърсили и намерили спасение тук, дружно си построили къщите.  Като свършили с градежа, взели да се питат как да кръстят новите селца. Този, гдето се заселил току над Дряновската река казал, че ще го кръсти Кърти пъня, защото за да си отвори място за оран, ще трябва денем и нощем да кърти пънищата. Вторият бил весел, шеговит мъж на име Станчо. Той все разказвал лудориите, които е преживял, поради което бил прякоросан Дели Станчо, от тук и името на новото селце. За село Станча (старо име Дели Станчо) ще разкажа в третата, последна част от разказа за този поход. А третият от заселниците се похвалил, че май не му се налага да кърти пъне, защото на мястото, което му се паднало по жребия, имало много мера и там той трябвало комай по цял ден да върти косата. Така селцето било наречено Косилка. За Косилка също ще разкажа в третата част.

Според публикация на „24 часа“ село Къртипъня получава името си заради дърводобива в горите наоколо. Навремето хората от селото се занимавали със земеделие, отглеждали и добитък. Но след като държавата им взела имотите за ТКЗС и горите, започнали да се изселват – нямало вече поминък.

Със свито сърце и първи наченки на умора, вследствие на трудния терен до Къртипъня, продължавам след поточето. Има 20-метрово изкачване и срещу мен се показват най-големите останки от селото досега. Разбира се, те могат да бъдат наречени „големи“ само в контекста на руините, високи до коляното, които мълчат през целия път досега покрай пътеката.

Най-запазената сграда в Къртипъня. Засега.

Къщата е била голяма и красива. Но днес е превзета от къпини, коприва и други бурени, а крехките стени, лишени от всякаква опора, ще рухнат съвсем скоро. Но това няма да бъде краят на Къртипъня – той много отдавна е настъпил. Необратим…

Един от по-високите запазени зидове в Къртипъня

Това е краят на селото. Продължавам напред, но само след няколко крачки се обръщам обратно, защото ми се струва, че има нещо като някогашна пътечка вдясно и нагоре. Не съм сигурен кой е моят маршрут и решавам за всеки случай да проверя дали не съм натам. Тревите и храстите са много високи – дори някога да е било пътека, днес е невъзможно да се мине. Веско мъдро стои встрани и ме чака да взема финално решение, което да последва и той.

Кучето Веско в края на село Къртипъня

Връщам се отново на главната пътека, която е естествено продължение на селския път, и извиквам през рамо:

– Айде, Веско!
…

Продължава:
* Прочетете първа част от пътеписа, посветена на Дряново, Радовци и римският път, минаващ над село Дурча
* Прочетете и третата, последна част от пътеписа, посветена на селата Станча, Косилка, Искра и Сяровци