Сипвам си чаша чай от бъз и сядам да напиша третата част от прехода, който направих на 8 юни 2024 г. Маршрутът ми беше с транспорт от Дряново до село Радовци, където е началото на пешеходния маршрут на разходката, след това се минава през селата Дурча, Горни Драгойча, Къртипъня, Станча (Дели Станчо), Косилка, Искра, Сяровци и приключва в село Царева ливада.

• В първата част на този разказ описах събитията от Дряново, Радовци, откриването на останките от римския път от Дискодуратера до Августа Траяна, както и забравеният горски калдаръм към Харитоновата махала на село Дурча.
• Във втората част можете да прочетете впечатленията ми от селата Дурча, Горни Драгойча, както и Къртипъня, състоянието на което ме потресе.

Силно препоръчвам да четете частите хронологично – не само защото са интересни, а защото са и свързани помежду си.

В последната трета част ще засегна последните посетени села – Станча, Косилка, Искра, Сяровци и слизането в Царева ливада. Преди това обаче, както и в предишните части, качвам груба карта на целия маршрут на прехода.

Маршрут на прехода

Станча (Дели Станчо)

След стигането до края на Къртипъня хвърлям един последен поглед на селото и продължавам по пътеката, която сама ме води. След състоянието на отсечката между Горни Драгойча – Къртипъня, сега очаквам отново да се появят високи храсти и треви, давайки всичко от себе си да не мога да продължа напред. Обаче съм в грешка – пътеката тук си е направо магистрала в сравнение с това, което трябваше да премина, идвайки към наказаното от Бог село. Кучето Веско продължава да върви вярно с мен и навярно също се радва заради по-лекия терен.

Маршрутът е изцяло горски и само след няколкостотин метра пред мен се показаха каменните стени на първите къщи в село Станча. Селището е създадено около 1786 г., а старото му име е Дели Станчо. Легендата за това име гласи, че трима преселници дошли в региона, търсейки препитание. Единият, който трябвало да кърти пънове, за да освободи място, кръстил селото, което основал, Къртипъня. Вторият, който се казвал Станчо, бил весел човек, който все разказвал истории и поради това хората го наричали дели Станчо. Така се появило и първоначалното име на селището, което през август 1934 г. приема новото си наименование Станча.

Станча е разположено изцяло в горски район, който е един от най-сеизмичните в България. Както и в останалите села, жители тук също няма. През 1883 г. са преброени 42 души население, като това е и най-високият брой, отчетен при преброяванията. През 1975 г. тук са живяли 3-ма жители, а през 1985 г. селото се обезлюдява напълно.

След потресаващите гледки в Къртипъня, тази стена изглежда много запазена. Даже на къщата има покрив.

Най-запазената къща в село Станча

Вдясно от зида бродът е прегреден с тояга, която прескачам и влизам в нещо като някогашен двор. Вляво от мен се показва килнала се на една страна постройка, с каменни основи, дървени врати и малка тераска. Покривът е с плочи – традиционна българска къща от Възраждането. Но това някога не е било просто къща, а дом. Ала няма стопанин, който да се покаже на вратата, постройката се руши все повече, а храсти и дървета я превземат бавно, но сигурно. А отвън това изглеждаше като крепост…

Рухнала къща в село Станча

Вдясно от мен, точно срещу въпросната постройка, има друга къща, по-запазена. Разположението е такова, че не става ясно дали тези сгради са били на едно семейство или просто са съседски. Оградени с високи стени по този начин, изглеждат като че ако не едно семейство, то поне един род е живял в тях.

Както и да е, вървя няколко крачки навътре в двора и вдясно виждам стълби за по-запазената къща. Не се колебая, а се качвам по тях. Виждам входната врата – не е заключена по никакъв начин, просто е прикрепена с някаква телчица, за да не стои отворена. Отпред има метален варел, мръсна масичка с някакви боклуци, включително колела от детска играчка.

Стара играчка пред къща в село Станча

Това село никога повече няма да види деца, казвам си наум. А много отдавна е било времето, когато се е чувал детски глас тук.

Гледам към вратата и накрая се изкушавам – развивам с една ръка телчицата на вратата и влизам в къщата. Всичко вътре е много по-различно от която и да било съвременна къща – архитектурата, мебелите, уредите на труда, дюшемето, стените, а всичко това прави чувството особено. Първо пред себе си виждам антрето, в което има масичка с множество стари бутилки, консерви и строителни материали. Прозорците са с железни решетки.

Антрето на най-запазената къща в село Станча

Отвътре всичко е покрито с прахоляк, мазилка и разни битови боклуци. В къщата има 3 стаи, влизам в първата. Стените са нацепени, а по някои от тях са окачени чердженца като едно време. Има дървена масичка, а в дъното – старо легло, на което е хвърлена връхна дреха, сякаш стопанинът след малко ще се върне.

Старо легло в единствената по-запазена къща в село Станча

Но не би. Не се усеща като тук някой да дойде. Чувства се само замръзналото време и привкусът на отминал живот. Вдясно от леглото има зидана печка тип Джамал. Съгласете се с мен, тези печки имат много аристократичен вид.

Зидана печка Джамал в къща в село Станча

В къщата не е претрупано с вещи, изглежда по-скоро, че когато стопанинът е изоставил родния си дом, е взел нужното и е оставил останалото.

Обръщам се наляво. На стената виси много стара снимка с хора от всякакви възрасти – баби, дядовци, деца, внуци… това явно е целият род. Безименен род. Каква ли е съдбата на това многобройно семейство? Хората изобщо не приличат на грохнали селяни, дори напротив – красиви и стилни са.

Снимка на безименен род в село Станча

Въздъхвам и влизам предпазливо във втората стая. Тук е тъмно, защото единствената светлина идва от прозореца на антрето. В ъгъла е зазидана друга печка, която е облепена с плочи, а долната част на кюнеца е зазидан за самата печка. Странно решение, но вероятно има обяснение. На земята има пластмасова кутия от латекс, пълна със сухи дърва. Като че ли домакинът от веднъж си е тръгнал от тук.

Но у мен се появява и друга мисъл – тази кофа от латекс със сигурност не е от комунистическо време, значи все пак някой в последните, да речем 20 години, е идвал, и дори е живял тук. Потвърждение за това е и наполовина пълният чувал с котешка храна в коридорчето.

Зазидана печка в село Станча

Влизам и в последната стая – тя е доста по широка, в нея има 2 легла. Краката на едното са сковани от цепеници, но очевидно това работи. И тук има печка, дим от която само Бог знае кога последно е излизал. Срещу нея се издига семпла дървена масичка със столчета от двете страни. Скромно, но уютно е било в тази къща. Но всичко тук е в минало време.

Стая в къща в село Станча

На стената над леглото с цепеници за крачета има рамка със снимка на младоженци. Вероятно това са били главните стопани на къщата. Малки снимчици също са подпъхнати в дървената рамка. Човешки преживявания, които вече никой не си спомня…

Снимка в къща в село Станча

Веско обикаля из къщата, вероятно очаквайки да открие нещо. Това куче ако можеше да разбере колко много греши…

Излизам от стаята и в антрето се зачитам в някаква листовка на китайски ресторант „Златен дракон“, които предлагат безплатна доставка на храна. По пощенския код (062) познавам, че става въпрос за великотърновски ресторант. Трудно ми е да си представя дори днес как идва човек в Станча и носи кутия с ориз. Опитвам се да датирам напускането на къщата по тази листовка. Цените не са лоши за предложения грамаж, но не са чак толкова стари. Не успявам да установя по-конкретен период, но и не ми се рови за други вещи, които да ми помогнат в задачата. А и не ми се струва много правилно…

Листовка на ресторант „Златен дракон“ в село Станча

Ще тръгвам. Всичко тук е пълно с мъка. Хем ми е интересно да остана още и да почувствам духът на времето, хем трудно вече ми понася тази тотална забрава. Извиквам Веско, за да не го затворя вътре, и след като излиза, хлопвам вратата и отново усуквам телчето, с което беше хваната. Който и да си и където и да си, стопанино, прощавай! Нищо не взех, нищо не откраднах.

Входът на къщата в село Станча

С кучето се спускаме обратно по стълбичките и поглеждам през вратата на долното ниво на къщата – вътре все още има дърва, явно е служило като сайвант и мазе едновременно. Излизам от дворчето и се връщам на главната пътека. Вече започвам да чувствам първата по-значима умора от прехода.

След като разгледах къщата, която беше първата по пътя ми в село Станча, очаквах да има още такива. Продължих напред по пътечката, гората е доста гъста и усойна. Но сгради нямаше. Имаше останки от зидове, досущ като в Къртипъня, за което село разказах във втората част на този пътепис. Тази къща беше някакво изключение от общото правило.

Главният път през село Станча

Тук също природата отдавна господстваше и други следи от човешка дейност нямаше. По някое време виждам в едно спускане каменни струпвания и правя предположение, че там някъде долу има поточе или някогашна чешмичка. Не отивам да проверя, а продължавам. Пейзажът не се променя – гъста гора, ниски каменни стени, ще каже човек, че средновековна крепост е имало тук.

Останки от стени в село Станча

Веско не спира да ме следва и постоянно се върти наляво-надясно. Винаги, когато спра, спира и той и ме чака да види в коя посока ще тръгна. Вече даже се е научил да не застава пред мен докато снимам, въпреки, че не съм се опитвал да го дресирам в такова поведение.

Кучето Веско на главния път в село Станча

Следва малка отсечка, на която плочите от някогашния калдаръм се виждат. Това са най-ясните камъни, по които стъпвам от много време насам. Може би последно около мегдана в Горни Драгойча имаше толкова стабилен път, ако изобщо това понятие е приложимо.

Калдаръмът в село Станча

Всичката забрава, която в предишната част описах за Къртипъня, важи с пълна сила и за Станча.  Не е далеч времето, когато останките от тези градежи ще се намират трудно и с оръдия на труда.

Главният път и останки от стени в село Станча

След малко гората свършва и с Веско излизаме на открито пространство. Той се радва и тича пред мен. По пътеката са поникнали бели горски цветенца и заедно изграждат много красива картина.

Излизане от село Станча

Тук, където за мен се пада изход от селото, е по-добре за вас да се пада вход. В предишната част описах труднодостъпната пътека до село Къртипъня, за това по-добре ако ще идвате в някое от двете села, влезте от тук, откъдето сега аз излизам. Черният път започва при село Искра и е добър за пешеходство. Именно тук, излизайки от горската пътека, пред мен се открива нещо като малко кръстовище, чиито разклонения наляво и надясно са покрити с чакъл. Бях на косъм да тръгна вляво, защото е спускане, а у мен умората вече се чувстваше, а и жегата ставаше голяма. Все пак казах на Веско:

– Добре, хайде да видим какво има надясно.

Разклонението в края на село Станча. Надясно е за село Косилка

Аз всъщност трябваше да стигна до село Косилка. Не си гледах постоянно GPS-а, защото това отнема удоволствието от разходката. Но ако ще се качвам нагоре, няма нужда да проверявам дали натам е Косилка – ако не е натам, значи е надолу, а в този момент планът е след като видя какво има нагоре, да се върна тук и да продължа надолу така или иначе.

Косилка

Пътеката вдясно и нагоре води към широко поле, което обаче не мога да видя в цялост, защото се изкачва нагоре. Все пак се набирам по нея, уж само да видя какво има, но интересът ми се предизвиква все повече, защото по някое време се обръщам зад мен и виждам като на длан цялата околност в посока към Дряново – вижда се Стринавското плато, Върпешкото плато, високите части на платото „Стражата“. Обходил съм тези места и ще ги обхождам отново, но за пръв път ги поглеждам от тази гледна точка – всички села от днешния ми преход се намират на плато, на което не бях стъпвал до сега.

Поглед към Върпешкото плато, Стринавското плато и платото „Стражата“ от пътя към село Косилка

В ниските части на баира се виждат къщите на село Царева ливада, но аз знам, че в тези високи гори се крият и други селища. Ето, дори покривите на къщичките от село Доча се виждат. Много пъти съм посещавал тези места, но до сега не съм ги описвал, което е знак, че трябва да го направя, защото те крият много история.

Продължаваме по пътеката, която се изкачва все повече, и повече и до поредния кръстопът, застлан с чакъл, виждам купчина натрошен асфалт. Цял ден не съм ял, а вече гоня 20-тия си километър за деня, затова сядам на парче асфалт и привиквам Веско, който се е замотал някъде. Имам 1 сандвич и няколко резена пастърма, които разделям с кучето. То мята опашка с радост, но това е всичко, което си нося. Вадя и червената чушка, която купих в Дряново, и проверявам GPS-а. Тук трябва да продължа още нагоре и надясно, за да стигна Косилка. Следва също такова изкачване, което ми тежи не толкова, защото е стръмно, колкото заради умората и жегата. Отново се обръщам назад – качил съм се още по-високо, а околните баири са станали по-ниски и дребни. Вече се виждат и скалите над Дряновския манастир.

Поглед към Върпешкото плато, Стринавското плато и платото „Стражата“ от пътя към село Косилка

Докато около мен се носи аромат на билки, стигам до поредно разклонение. Едното е надясно, по което изглежда продължава главната пътека, а другото е право напред, което точно пред мен влиза в гората и Веско е легнал там заради сянката. Мисля си да тръгна надясно, но се обръщам към кучето:

– Добре, щом искаш, напред да е.

По-късно, вече вкъщи, щях да разбера, че пътеката напред води към махала Долна Косилка, а тази вдясно – към Горна Косилка.

Може би причина да вляза директно в горичката е и желанието ми аз също да усетя сянката. Тук пътеката става по-тревясала и дори обрасла, което само след 100-тина метра ме отказва – не защото ако исках не можех да я премина, а защото бях уморен и също така смятах, че по другата пътека също ще мога да стигна до Косилка, но при по-добър терен. Връщам се обратно на разклонението и поемам надясно, където след няколко метра пред мен се показва табелата: село Косилка.

Табелата на входа на село Косилка

След малко пътеката влиза в гората, което е облекчение при тази висока температура.

На влизане в село Косилка

Като че ли днес вече няколко пъти съм влизал в това село – същото беше и покрай Дурча, и покрай Горни Драгойча, така беше и при Къртипъня, и при Станча. Останки от каменни стени покрай пътя, напомняйки за минал живот. Може би има частица истина в легендата за основаването на последните две села и Косилка – архитектурата изглежда е била идентична.

Не са много данните за селото. Има информация, че в него Панайот Хитов е имал верен ятак, участник дори в някои от походите на четата му. Бил преселник от Македония, казвал се Гою Арнаутина. Пред краеведа Мойсей Мойсеев роденият в с. Косилка през 1921 г. дядо Пенчо Стоев Куманов разказва: „Косилка в старо време е била с над 80 къщи, разположени в две махали в гората – Горна и Долна. Селото веднж е било заличено от турците и пак възстановено. Докъм 1946 г. в Косилка имаше 15 домакинства с около 70 души население. През 1944 г. в селото бяхме 30 моми и ергени. Сега никой не живее в селото, само лете ходим за сливи и ябълки, пък през есента – за дръвца.

Нашата къща е строена преди 1860 г. от прапрадядо ми Демия. В нея имаше скривалище, в което една зима се криел войводата Панайот Хитов. В одая на горния кат един прозорец се отваряше навън барабар с касата и видиш ли зор – скачаш и хукваш в гората… Освен туй има приказка, че майката на Колю Фичето е от нашата къща. Дъщеря е на Рачо Демиев, мой прадядо.“.

Според Маньо Куманов, роден през 1931 г. в Косилка, някога в селото имало род Московците, наречени така, защото мъже са ходели на работа в Русия.

Откакто съществува статистика на населението, през 1893 г. в селото е отбелязан най-високият брой жители – 98, след което те постепено намаляват. През 1975 г. тук са регистрирани 3 души, а през 1985 г. единственият присъстващ тук е тишината.

Каменни стени на къща в Горната махала на село Косилка

Навлизайки все по-навътре в гората се показват и първите стени на някогашните къщи. Малко след това вдясно се вижда и сграда, строена от камък и тухли от кал, която е цяла и дори изглежда поддържана. Отбивам да видя какво е това – Ловен дом. Явно местни хора го ползват за нещо като клуб. Разлая се куче, а Веско влезе в конфликт с него, но хора не видях.

Ловен дом в село Косилка

Интересно е как хората навремето са строили тези села – навсякъде уличките са оградени с каменни дувари. Това е сложен занаят и днес трудно се намират майстори за такъв градеж. Чувал съм, че някъде в Родопите се провеждали курсове за това.

Разрушението, което видях наоколо, изобщо не ми се стори необичайно. Днес се нагледах на такива гледки. Всъщност, особено пред Къртипъня, Косилка е едно прекрасно място, в което дори има поддържана сграда! Дори ми се стори, че по едно малко баирче точно след ловния дом, има още една стопанисвана къща, или поне доскоро е била такава.

Рухнали къщи в село Косилка

Връщам се на главната пътека, която е изцяло покрита с трева, и продължавам напред. Много скоро обаче виждам как драките са превзели всичко и ще бъде голяма борба да ги премина, а и къде ще изляза? След толкова много километри и в тази жега, изобщо не се опитвам да се мотивирам да го направя и обръщам обратно. Най-бързо разгледаното село за днес, но ще се върна, обещавам.

Искра

Поемам обратно надолу през поляната с панорамните гледки. Стигайки до мястото, където беше импровизираният ми кратък обяд, отбих в другото разклонение, което предполагах, че ще ме отведе в село Искра. Веско се бавеше назад, и колкото и да го виках, не идваше. „Измори се и се отказа“, казвам си. „Пък и по-добре така – ако действително живее на Дурча, има да се връща още много време“. Черният път се извиваше и малко след като поех по него, видях леко отъпкана пътечка пряко надолу. Предположих, че някой е минал и я е отъпкал, защото има пряк път до селото, поради което реших и аз да се пусна. В този момент и Веско, тичайки, ме догони. Юнак. Тръгвам надолу по стръмната и тревясала пътека, а кучето след мен. След малко видях, че няма накъде да мина, не и по лесен начин, затова се отказах и се върнах на черния път. Реших да не си правя повече експерименти, защото енергията ми намаляваше.

След малко пътят се раздели на две, като и двете пътеки водеха само напред. Реших да хвана по-буренясалата, за да видя къде отива. Веско отново се замота, затова го виках, но не се появи. „Пак ще ме догони“, казах си. Пътеката след 100-тина метра свърши и излезе там, където излиза и главната. Но Веско го нямаше. Този път не ме догони и повече не го видях. Мислех като стигнем магазин да му купя нещо, но отново си повторих, че така е по-добре. Това куче мина с мен повече от 10 километра и не издаде звук! Жалко, приятна компания беше.

Точно тук свършва и черният път и се показва някогашен асфалт – първият и последен път, когато този път е застилан с тази настилка. Важно е да отбележа, че в този момент мисля, че наближавам село Сяровци, което е съседно със село Искра. Правя този извод на база GPS-а си, но не знаех тогава, че махалите на Искра са пръснати по странен начин.

Краят на черния път и започването на асфалта, който надолу води до село Искра

От много километри не бях стъпвал на асфалт! Макар и разбит, това си е направо глезотия за краката след всичко дотук. Оглеждам се наоколо – гора, чуват се птички, а след малко и тук се появяват останки от каменни дувари. Явно хората някога не са познавали втори начин за строене, но пък аз го харесвам много. Малко след дуварите през дърветата виждам покривите на първите къщи, а след това се озовавам пред моста на река Мала Дрянка. Това още повече затвърждава убеждението ми, че съм в Сяровци, защото по спомен именно тази река минава от там. Всъщност тя минава и през Искра.

Мостът над река Мала Дрянка при село Искра

През 2014 г. голямо наводнение залива селото и значително разширява коритото ѝ. Преди 2014 г. реката всяко лято пресъхвала и вода оставала само в дълбоките вирове, като така намалявали и животинските видове. Поради ежегодното пресъхване преди не е било възможно развъждането на видове риба. След това обаче, поради голямото си корито Мала Дрянка тече непрестанно, дори зимата не замръзва, от което следва бързото развъждане на риби.

На пръв поглед селото ми изглежда красиво. Вдясно след моста виждам разрушена сграда и от любопитство влизам в нея. Не очаквам да видя нещо интересно, но се качвам по малкото дървено стълбище. На горния етаж таванът е  подпрян с пръчка, за да не падне, а по пода е мръсно. Няма какво да видя, връщам се обратно.

Рухнала сграда в село Искра

Но тук вече има много повече признаци на живот. Не просто къщите, които са в много по-нов стил, са по-поддържани, но местните жители се грижат и наоколо да им е хубаво.

Село Искра

Сяровци

Качвам се нагоре по поддържания асфалтов път и много скоро излизам на главен път. Тук виждам две табели – едната сочи наляво – там, откъдето идвам, и на нея пише Искра. „Чакай, нали съм в Сяровци, каква Искра?“, мисля си към онзи момент и предполагам, че или нещо от общината са се объркали, или поради странна причина табелата сочи към съседната поляна, на която има коларски път, който може би наистина стига в Искра. На табелата, която сочи надясно пък, пише Сяровци. Озадачавам се, но съм толкова уморен, че не се наемам да мисля в дълбочина от къде идва това разминаване. Приемам, че там, където бях, е махала на Сяровци, а пътят надясно би ме върнал обратно в селото, но в друга негова махала. Решавам да оставя тези две дестинации зад гърба си и продължавам по главния път напред, но се спирам. Хайде, казвам си, да се отбия обратно към Сяровци по този другия път. И се връщам, вървейки през жегата, обещавайки си, че ако скоро не се покаже нещо, се връщам. И след 300 метра пред мен се показаха сяровските гробища.

Познах ги от първия поглед, защото тук са погребани баба ми и дядо ми. Влизам вътре, а на входа има чешма. Много имах нужда от това, затова си съблякох тениската и целият се облях с вода, напълних си шишето, изпих го и го напълних отново. Горещината беше голяма. Идването ми тук беше непланирано, поради което нямах цветя, затова излязох от гробищата и откъснах 2 цвята от храст с грамофончета и заслизах надолу по алеята между гробовете. И тук явно не идват много хора, доста е обрасло. Виждам гробовете на хора, които някога познавах. След малко свивам надясно и стигам до гроба на баба ми и дядо ми. Едната снимка се е отлепила – ще трябва да се върна тук скоро и да я оправя. Къпини и други храсти застрашително навлизат върху гроба, поради което вадя ножа си, свалям раницата и започвам да ги режа с агресия.

– Тук място нямаш! – казвам със злоба и пресичам бурена.

Вероятно 10-15 минути съм ги подсичал, защото се изморих, но това беше най-вече заради жегата. „Ще гибирясам“, казвам си и отивам в другия край на гробищата и сядам на една пейка на сянка, опитвайки се да дойда на себе си. В това време гледам наоколо. Когато си на гробища, най-интересното, което можеш да правиш, е да четеш имената и годините на мъртъвците. Ето, вляво от мен е гробът на Вениамин, помня го от дете. Насреща пък е този на бащата на един български ТВ водещ…

Накрая ставам и отново отивам към чешмата. Повтарям процедурата с обливането и пиенето на вода и излизам от гробищния парк. На 20 метра пред мен са къщите на Сяровци, затова отивам да видя какво има в селото, очаквайки, че някъде ще има път, свързващ тези къщи с махалата, в която бях преди малко – все още мисля махаличката на Искра за махала на Сяровци. Но не виждам такъв път, а само няколко къщи, като почти всички изглеждат обитаеми. На спокойно място е селото, но е доста забутано сред дърветата.

Къща в село Сяровци

Стигам до едно разклонче и най-напред поемам наляво – още поддържани къщи, дори хората са си го направили красиво. Ето тук в някакви дънери са си посяли мушкато. Малко, но обгрижвано село.

Село Сяровци

Чувам куче да лае и се връщам обратно, като отивам да проверя и дясната отбивка къде отива. След няколко къщи виждам, че стига до нечий имот, пред който са натрупани дърва и стара дограма. Ами, явно това беше. Давай да се връщаме.

Пътят в село Сяровци

На излизане от селото решението ми е да посетя и Искра, където в този момент смятам, че все още не съм бил. Но умората е голяма, минал съм над 20 км., а най-много ме притеснява жегата, която ми се отрази заплашително, докато бях на гробищата. „Хайде, няма да е сега“, казвам си. „Пак ще дойда, ще разгледам и ще разкажа.“

Така и направих. Отложих посещението на останалите махали на село Искра, но ще спазя обещанието си и ще споделя впечатленията си.

Царева ливада

От доста време подозирам, че една пътека във високите части на Царева ливада води до Сяровци и решавам да проверя на GPS-а как точно е разположението. На изхода на Сяровци виждам път надолу, който съвпада както с GPS-а, така и с моите предположения, затова смело тръгвам по него. Пътят е покрит със стар асфалт, което ми е напълно достатъчно. На няколко метра пред мен виждам голям горски заек, който явно ме чу, че идвам, и бързо се скри в гората. След около 10 минути ходене от Сяровци вече започнах да виждам къщите на Царева ливада в региона, който очаквах. Да, правилно съм предполагал за тази пътека, защото точно тя се оказа. Обличам си тениската, независимо колко ми е горещо, защото Царева ливада е най-голямото село в Дряновска община и тук все още живеят стотици жители, има дори няколко магазина.

Стигам до селския парк с паметника на Върбан Генчев – социалистическият герой на селото, който е родом от село Сяровци.

Паркът на село Царева ливада с паметника на Върбан Генчев

Вече съм минал 25 километра, при това предимно по планински терен. Краката ме болят, за това решавам, че ще отида на брега на река Дряновска и ще се натопя. Свивам вдясно от паметника и след малко се озовавам пред Чучура – прекрасна чешма с винаги студена и чиста вода. Отново се обливам и си пълня шишето, след което по късата пътечка слизам на крайречните камъни, където си свалям багажа и обувките и натапям краката си. Водата е още студена, за това не ги държа дълго – предимно разтоварвам и се наслаждавам на падащата над реката сянка. След около 40 минути почивка, след която очаквах да се чувствам още по-немощен, ставам и с изненада установявам, че се чувствам по-зареден. Правя един последен поход до ЖП гарата на селото и се качвам във влака, който след 30 минути ме свали на гара Габрово. Равносметката до тук беше 26 километра дневен преход.

Цвете покрай главната улица на село Царева ливада

С това приключва разказът ми за прехода, който осъществих на 8 март 2024 г. Той започна с бус от Габрово до Дряново, от там отново с бус до село Радовци, а това беше и стартът на начертания ми пешеходен маршрут. Почти всичко, което знаех за него, го знаех от картата, която бях гледал при избора му. Именно неизвестността бе част от чара на тази разходка – откриването на римския път край село Дурча, интересното село Горни Драгойча, потреслото ме село Къртипъня и натъжилата ме Станча, приказните панорами на Косилка и поддържаните Сяровци и Искра.

Благодаря на всички, които са изчели всичко дотук.

Препоръчвам да прочетете и първите две части на разказа за този преход:

1. Преход през Дряново, Радовци и римския път край Дурча – Част 1

2. Преход от Дурча – Горни Драгойча – Къртипъня – Част 2