Неотдавна писах за случката с активисти на „Атака“, на която бях свидетел (и мишена). Днес пиша тази статия, за да ви разкажа подобен случай, който се явява и продължение на предишния. Преди около 2 седмици, знаейки за позицията на „Атака“ за мен – „Предател!“ -отидох в офиса на партията в Габрово с ясната идея да седнем с председателя, който е и председател на групата общински съветници от „Атака“, и да се разберем нормално – не подкрепяме една и съща политическа фигура, в което, поне според мен, няма нищо фатално. За разлика от случая с про-нацисткия тийнейджър, очаквах зряло поведение и най-малкото – отговорност, още повече, че беше предизборна кампания. Не срещнах такова.

Нерядко съм критикувал действията на Волен Сидеров. Но този текст не представлява критика. По-скоро го пиша с разочарование. Разочарование и недоумение. Защото къде е естественото в това толкова години да познаваш тези хора, да сте си помагали, да сте си дишали пръднята (извинявам се за израза) и изведнъж щом партийните ви възгледи се променят – ставате врагове. Имам много какво да кажа за тези хора и метода на действие и практиките на „Атака“. Но сега не смятам да падам до там, че и аз да ги приема за врагове, за да вадя неудобни факти. Не ги приемам като такива, защото не може нормален човек, който дълги години има някого за приятел, да се отрече от всичко преживяно с него. Защото това означава да се отрече и от всички тези години. Не ме боли за това, че ме наричат „Юда“ и „предател“ – не се чувствам такъв и съм убеден в правилността на позицията си спрямо „Атака“. Боли ме за това, че явно дълги години съм се заблуждавал, че тези хора (или по-скоро част от тях) биха били до мен по всяко време и при всякакви обстоятелства. Боли ме дори за тяхната заблуденост, за която трябва да си сляп и глух, за да я постигнеш. 

Боли ме за това, че все още има хора, които се поддават на манипулациите и да подкрепят хора като Сидеров. Боли ме и за това, че съм неспособен да променя ситуацията. Но се опитвам.