Пролетна разходка от Дряновски манастир до Долни Върпища и Царева Ливада
Днес реших да е ден, който изцяло ще посветя на себе си, а себе си – на природата. Станах рано, пих набързо кафе и се качих на влака, с който отидох до Дряновския манастир. Мислех да го направя на стоп, ама забравих.
От спирката има два маршрута до манастира, ама табела няма. Истината е, че където и да хванеш, все ще стигнеш. Аз хванах някакъв коларски път и стигнах до наследен от Бай Тошо къмпинг, след който ми трябваха още около 500 метра, за да се озова пред манастира. Когато го направих, първо пред мен се озоваха стандартните сергии с танурчета, картини и магнити. Купих един магнит с последните си кеш пари, запазвайки 2-3 лева за потенциално нещо друго, например за вход в пещерата „Бачо Киро“ (на която после минималният вход се оказа 10 лева).
Влизам в рамките на манастира и първо ми попада в полезрението костницата – влизам в нея и се покланям пред костите на загиналите по време на Априлското въстание през 1876 г. Става ми неудобно, че само аз го правя, поради което бързо излизам, за да не бия на очи. Насреща ми е църквата, снимам прекрасния ѝ вход и влизам в нея. Прекръствам се, купувам свещ и виждам, че съм хванал молитвата. Запалвам свещичката, прекръствам се пред иконата и заставам да слушам свещеника – това ми донася успокоение. След края си тръгвам и се понасям по предварително подготвения маршрут – моста, прекосяване на река Андъка, алеята към пещера „Бачо Киро“ и нагоре.
Спирам се пред пещерата с желание да си купя магнит от там, но се оказва, че последната монета от 2 лева съм я загубил някъде по пътя, поради което директно хващам и без това начертания маршрут на екопътеката към Боженци. Няма да ходя чак до Боженци, но това ми е посоката и я поемам. Подминавам някаква двойка, която почива. Знам, че нагоре изкачването е още по-голямо и им го казвам. Не ми обръщат внимание. След това отивам на Любовната пейка, изяждам 1 сандвич и прекарвам с няколко глътки бира. Идва след малко тази двойка от мъж и жена, снимат се на панорамата, която наистина е красива – ЖП линията, целият манастирски комплекс, скалите наоколо, както и насрещната крепост Стринава. Ама за да се знае, че са били тук, вадят нож и дълбаят нещо в дървото на пейката. Идва ми да им направя забележка, ама тоя мач вече съм го играл и знам, че файда няма – тъпакът си е тъпак и дори да му се скараш, напук ще направи мизерия.
Поемам нагоре и излизам на крепостта Боруна. Значително съоръжение както за Античността, така и за Средновековието, което е било в тясна комуникация с крепостта Стринава, включително и под българско управление. Значимостта на тези исторически експонати няма да доказвам сега, но те не бива да бъдат пренебрегвани.
Екопътеката върви все нагоре и навлизам нагъсто в гората. Срещам различни горски цветя, които украсяват мократа от снощи земя в различни цветове. Повечето от тях не ги познавам, но в един момент виждам теменужки, по които веднага разбирам, че съвсем скоро предстои да изляза на поляна. Така се и случва – широка ливада с тепърва разцъфнали дървета, а рояци пчели обикалят полските цветя. Поглеждам едно цъфнало дръвче и на глас изговарям: „Гледай колко яко е цъфнало!“
Вдясно от мен се подават покривите на къщи и се ориентирам – това ще е Долни Върпища. Не спирам да следвам пътеката и осъзнавам, че вървя върху древноримски път! Пак се замислям за онова, дето римляните как строили, та и до днес ходим по него, пък Бойко как строил и т.н. Изскачам перпендикулярно на разбит селски път – пътеката за Боженци продължава напред, но аз се отклонявам по разбития асфалт надясно. Настига ме моторист с жена си. Маха ми, аз също му махам. Явно ми е познал кръвната група. Продължавам напред и влизам в село Долни Върпища, накъдето е и той. Така се е случило, че съм чел за историята и събитията на това село, така че имам някаква предварителна подготовка, макар да не ми е било цел.
Там вече влизам в онова, което сме чели в разказите на българските класици – каменни зидове, тухли от кал, пътищата са толкова обрасли от трева, че приличат на градини, осеяни с глухарчета и маргаритки. Рояците от пчели не спират да жужат, а някакъв гущер прави акробатични номера по стената на някаква къща. На едно място люляците даже вече са цъфнали и миришат, а аз водя борба с една пчела кой пръв да ги помирише.
Звучи глупаво, но цялата тази енергия на живота около мен ме кара да искам почивка, поради което сядам на една скала в селото, отварям си домашната пастърма, и слушам птиците. Те, разбира се, са много по-активни от онези в Борисовата градина например. Засенчва се и поглеждам нагоре – идват облаци, които са като че ли точно над главата ми. Ами как, аз съм достатъчно високо в Балкана, за да съм чувствително по-близо до облаците. Но са купести, така че се успокоявам и продължавам да седя и да слушам птиците. Бръмбар търси място в краката ми, а мравки вече отнасят трохите от сандвича, който току що съм изял. Старая се да не мърдам, за да не разваля пътя им. Пускам си християнските песнопения на Исихия и отново си мисля, че върхът на една група е тогава, когато накраш феновете ти да те слушат със сърцето си, а не с ушите си. Върви „Черномен“ с речетатив на Васил Михайлов, а аз си представям как селото, в което седя, е бъкало от живот и през Средновековието. Тръгва „1393“ и в главата ми изниква отчаяната борба на българите в името на християнството и Шишман.
Ставам и тръгвам надолу към село Царева Ливада. След някакво време пред мен изскача Баля – голяма поляна под голям наклон (все пак сме в планината), на която някога дядо ми пасеше овцете си. Сега там има 5 коня, които за пръв път виждам. Минавам покрай тях, а те ме гледат с любопитство. Снимам ги с не по-малък интерес и се пускам надолу към селото. Вече считам, че разходката ми е приключила и просто сядам на пейката в парка…
Можете да прочетете текста и да видите различни снимки и от другата описана от мен разходка по същия маршрут.
Вашият коментар