Днес ще ви разкажа как премина един мой ден в търсене и посещение на древни съоръжения в Перник. Разбира се, когато говорим за този град, първото, за което се сещаме, е Пернишката крепост, често наричана „Кракра“. Несъмнено тя също беше в списъка ми, но заедно с нея обиколих доста други места – потенциални римски станции, езическо светилище, друга, по-малка крепост, и базилика.

Включвам интерактивна карта, показваща маршрутите, по които съм минал, както и GPS координати на обектите, които съм посетил, с кратки бележки към тях.

Римска станция след Централните гробища

Сутринта на 9 ноември 2024 г., в 9:30 ч. съм в центъра на Перник. Първият обект, който съм набелязал, е римска станция в северните покрайнини на Перник, малко след централните гробища на града. Дали такава има – отивам да разбера.

Питам някакви мъже, които разговарят на една слънчева пейка:

– Трябва да стигна до гробищата. С какъв транспорт и откъде трябва да го направя?

– Свиваш наляво и след 200 м. на светофара – вдясно. Там след 20 м. има спирка, хващаш 4-ка.

Обичам такива кратки и ясни обяснения. Изпълних инструкциите и да не повярва човек – и разстоянията бяха такива, каквито мъжете ми ги посочиха, и посоките бяха правилните. Това е закономерност и с основание може да се изведе следната теорема – краткостта на дадените указания е правопропорционална на тяхната коректност.

Виждам спирката, на нея чакат общо 2-ма човека – мъж и жена. Питам мъжа за всеки случай:

– Тук ли трябва да чакам за гробищата?

Онзи се мръщи и вдига рамене:

– Мчи де да знам аз.

Оглеждам се наоколо за някакво табло, разписание, някаква информация. Понеже вече във всчики по-големи градове има някаква форма на такава, решавам, че не мога да видя мястото, където е написано каквото може да му е нужно на човек. Питам мъжа пак:

– Тука разписание, табло, нещо има ли някъде?

– Ми гледай, ве, да не си сляп?

Ей, не е само по вицовете пернишката грубиянщина, баш си е навсякъде по улиците тук.

– Добре бе, я по-полека, какво се репчиш – не му оставам длъжен и аз.

Онзи се премести и след малко дойде нужния автобус. Питам шофьора дали е в моята посока и той ми потвърджава. Качвам се и му подавам стотинки за билет, след което стоя и си чакам билета. Такъв обаче не получих и се почувствах глупаво задето стоя и чакам от умрял писмо, затова бързо се изнизах на последните седалки, докато водача и една от пътничките обсъждаха някакви хора и събития.

За около 20 минути стигнахме и буса влезе в средата на гробищата. На слизане попитах шофьора къде да го чакам за обратно, а той ми потвърди, че от същото това място е началната точка. Поемам навън извън гробищата, а след малко буса ме настига. Явно съм предизвикал любопитството на шофьора и той спира до мен, сваля стъклото и ме пита:

– А ти сега накъде отиваш?

Поглеждам си GPS-а и соча с пръст:

– Натам.

– Че какво има там? – недоумява шофьорът.

Ситуацията е деликатна. Как да му обясня, че имам информация, че е възможно там да е имало римска станция, ама не е сигурно, поради което отивам да проверя. Ако пък му кажа всички тези неща, това би предизвикало още въпроси, на които ми е досадно да отговарям.

– Римски път ще търся – отговарям вяло.

– Ааа… добре – казва с разколебан глас, издаващ изведнъж появил се респект към мен. Сигурно ме е помислил за някакъв учен. Е, че аз съм учен, какво – имам диплома за магистър. По „Връзки с обществеността“.

Сашо, така се казва шофьорът, ми посочи някаква спирка вдясно и рече:

– Тук можеш да чакаш на връщане.

Това беше добре, защото ми е по-близо, а и няма да ми се налага да влизам в гробищата.

Тръгвам в посока маркера, който съм сложил на GPS-а си. Още в началото пътеките са пълни с боклуци и барикади от земна маса. Точно след тях се излиза на път, целият покрит с прах, а всичко наоколо е изкопано. Мина за въглища. От тук минават само камионите, които се занимават с добива, и не ви пожелавам да попаднете на такова място. Буквално облаци прах се стелеха наоколо и за отрицателно време целият бях покрит с него.

Влизам навътре в мината и стигам до GPS координата, който се пада по-ниско от пътя. Още като видях региона, разбрах, че няма да имам голям успех. Тук през десетилетията е изкопано такова количество земна маса, колкото умът не може да побере. Дори на това място да е имало римска станция, отдавна останките й са били изсипани в някой самосвал. Това не означаваше, че не трябва да проверя, затова се спускам напряко през един земен насип и хлъзгането надолу образува облак с прах, от който чак започвам да кашлям.

Оглеждам долу внимателно – търся някакви купчини камъни, керамика или друго. Тук има спефицичен тип камъни, които лесно се ронят и могат да те подведат, че отронените парченца са керамика, но не. Пред мен има едно изкуствено образувано езеро в резултат от минното дело, от което се чува само квакането на жабите.

Наоколо имаше следи от съвременна човешка дейност – нещо като примитивна кула, наоколо разхвърляни стари буркани и други боклуци. От време на време на отсрещния баир виждам да минава камион, пълен с пръст. На това място изкопите са такива, че се образуват нещо като тераси, затова ги обхождам поотделно.

Няма нищо, то е ясно. Половин час обикалях тук, но само заблуждавах себе си, че ако на това място е имало станция (което не е сигурно), има шанс да видя следите ѝ.

Тръгнах обратно, започвайки постепенно да се изтупвам от праха. На едно място се отклоних леко встрани по друг път, за да погледна и там – напразно.

Стигнах обратно до спирката преди гробищата, където шофьорът ми каза да чакам. Сгънах си якето и го привързах към раницата, защото вече беше почти 11:00 ч. и беше топло. Като се качих в буса, Сашо ме попита:

– Какво стана, намери ли римските пътеки?

– Нищо няма там – кратко му отговорих.

Е, с първия обект ударих на камък. Но предстояха още.

Крепост в квартал Църква

Перник е град с много странно разположение. Западната му половина, където е и центъра, е на около 5 км от другите квартали. Предполагам те са били селца преди това, но днес са част от града. Един от тези квартали се казва „Църква“ и именно там бяха 2 от следващите ми обекти. Най-напред трябваше да посетя хълм, на който в Гугъл картата е изписано, че има останки от средновековна църква, но това, която не пише, е, че тази църква е била част от крепост. Тъкмо тази крепост трябваше да посетя, но нямах идея как да стигна до там, затова попитах отново шофьора:

– Как да стигна до Църква?

– Сега като стигнем на Шахтьор, слизаш там и вземаш 18,19 или 20.

– Знам само Шахтьор (Донецк).

– Аз ще ти кажа като стигнем.

Като за пернишките стандарти, шофьорът беше нормален, дори бих казал – добродушен. При всички положения ме упъти във всяка ситуация, в която го попитах.

Както ми беше обещал, каза ми къде да сляза, каза ми и къде е спирката, на която да чакам автобуса. След 10-тина минути дойде подходящ такъв, след което се качих на него и започнах да оглеждам през прозореца какво има в Перник. Да си призная, не ми хареса. Всичко изглежда вехто и прилича на второразряден провинциален град. Надявам се да с тези думи да не засегна онези, които са родени или живеят там. Това просто са моите впечатления.

Тук често си гледам GPS-а – не знам къде точно трябва да сляза, затова следя точката, до която трябва да стигна, и точката, на която съм в момента. Така стигнахме квартал „Църква“. Когато видях, че сме достатъчно близо, слязох и след около 50 метра видях възвишението, върху което трябва да се е намирала крепостта. В подножието ѝ, току до пътя, се виждаха гробове, които бяха на около 50-тина години. Някои от тях не бяха поддържани. Започнах да обикалям около хълмчето, за да видя откъде мога да се кача на него. Продължаваха да се виждат гробове. Както щях да разбера по-късно, това всъщност са „старите гробища“.

На едно място хълмът беше по-открит, затова реших, че отсам ще се кача. Направих засилка и на бяг качих целия баир. Тъкмо си поемам дъх, и насреща ми изскача немска овчарка. Стои и ме гледа, гледам я и аз. Тръгвам бавно встрани, за да видя реакциите ѝ. Страхлива е. За да стигна до координата ми, трябва да тръгна наляво по билото, но там е много обрасло и няма откъде да се мине. Правя обиколка в малкия гол отсек, в който се намирам, и виждам още гробове. Явно направих някакво рязко движение, защото овчарката се разлая по мен. След като видях, че няма удобна пътека, директно започнах с тежестта на тялото си да проправям път през сухите клони на дърветата и храстите, осеяли платото. Дрехите и раницата ми не спряха да се закачат, което правеше придвижването много трудно, макар местността да е много малка.

Към този момент мислех, че тук мога да намеря само останки от средновековна църква. Вкъщи, след разговори с колегите от сайта „Български крепости“ разбрах, че положително тук е установено наличие на цяла крепост. Зачетох се в археологическа литература и открих кратка информация за мястото. Според книгата „Археологическите паметници в Пернишки окръг“ на Димитрина Митова-Джонова, тук е имало късноантична крепост. Крепостната стена е изградена от ломен камък с хоросанова спойка. Върху крепостта, както вече стана ясно, дълги години е било селското гробище. Разкрити са много археологически материали и сгради. При подовата настилка на една от тези сгради са употребени оброчни плочки – факт, въз основа на който постройката може да се отнесе към раннохристиянската епоха. Въпросните оброчни плочки са свързвани с близкото светилище на Асклепий, за което ще стане дума по-нататък.

Разговаряйки с колегата Калин от „Български крепости“, той ми прати план на крепостта, който е изготвил. Още едно доказателство за безценния труд, който полага екипа на сайта.

Правейки си път през непроходимата гора, навсякъде се виждаха разрушени от времето гробове, паднали надгробни паметници и кръстове. По същество цялото плато е осеяно с по-късни гробове. В подножието при пътя, откъдето дойдох, някои от тях още са поддържани, но тук горе такива нямаше. Наоколо постояно се чуваше лай на кучета – вероятно надушваха, че тук има някой, когото не познават.

Опитах се при всичкия този каменен материал от гробовете и въпреки трудния терен, да открия някакъв зид или друго, за което да се хвана, за да идентифицирам обект. И накрая установих зид в югозападния край на платото. Маркирал съм го с координати на картата.

Тръгнах по него и стигнах до югозападния ръб на височината. От тук надолу беше само урва, покрита с пръст и дървета. Но тъкмо тук успях да хвана и ъглите на градежа, какъвто и да е той. От една страна, след като е на ръба на хълма, би следвало това да е крепостната стена. Но установените от мен ръбове сочеха, че са по-скоро постройка. От друга страна – може някога това да не е бил самият ръб над пропастта и да е имало земна маса, която през вековете се е свлякла. Освен това констатираната от мен запазена отсечка е прекалено малка, за да е крепостна стена. За съжаление не мога да видя дебелината на зида, защото е под насип и се вижда само външната му страна. В резултат на горните разсъжения аз не определям тези зидове като крепостна стена, макар днес те да са на ръба на билото.

Както на картата може да се види, очертал съм двата ръба на сградата, която съм успял да установя. По-горе споменах, че те се виждат под насип, благодарение на това, че от външната страна пръстта се е свличала. Именно тук са и най-ясните следи от зидове, които установих – повече или по-малко личат ясно на това място. Докато регистрирам още един такъв участък, забелязвам, че срещу мен стърчи човешка кост от крак – доказателство, че тук явно е имало още земна площ, която вече е повлечена долу.

За да успея да заснема зидовете, трябваше да се застопоря по стръмната урва, което най-вече ставаше благодарение на дърветата, на които се облягах. На едно място обаче земята поддаде и просто се понесох надолу по корем все едно се спускам по пързалка. Все пак успях навреме да се захвана и се върнах нагоре, където ясно установих другия ръб на градежа.

Тук завивам в обратна посока и разглеждам какво има от тази страна. С положителност има още следи за продължението на тези зидове, но се губят. Както споменах, височината не е голяма, но поради растителността е много труднопроходима. Това беше и причината, поради която реших да се връщам обратно. Нямаше как да огледам всичко, а дори не знаех какво значи това „всичко“ – не виждах нищо друго около себе си, освен стари запустяли гробове.

След повторно пробиване на коридор по обратния път, слизам от хълма с обувки, пълни с пръст, стърчащи кичури коса и шума, оплетена в косата. Приключих с втория обект за днес, на който установих останки. Но още дори не бях в средата на списъка.

Римска станция в кв. Църква

Следващият обект е съвсем близо до крепостта – отново в квартал Църква, в западния ѝ край, точно на брега на река Струма. Касае се до римска крайпътна станция, която вероятно е била тук. В региона със сигурност са откривани останки от селище, а станцията е предполагаема. Ето каква информация можем да извлечем отново от книгата „Археологическите паметници в Пернишки окръг“ на Димитрина Митова-Джонова.

Селището, разположено по брега на Струма, е обхващало площ от около 20 дка. Тук при изкопи са разкривани стени, изградени от ломен камък с хоросанова спойка, много керамика и антични монети. Предполага се, че тук е минавал римският път Сердика – Елея – Пауталия – Стоби и вероятно тук е бил построен мост над река Струма във връзка с пътя. При изкопи за ново строителство в двора на металургичния завод „Стомана“ (тогава МК „Ленин“) са разкрити устоите му (пилоти). Те били изградени от големи каменни квадри, свързани с оловни скоби. По всяка вероятност тук е била и крайпътната станция. Историкът Васил Аврамов съобщава за голямото селище и крепост в района  и предполага, че тук е била и една от крайпътните станции на римския път Сердика – Стоби.

Преминавам през малките, спускащи се надолу улички, заглеждайки се в къщите, които приличат много повече на селски, отколкото на градски. Пристигам бързо и пред себе си виждам едно широко пространство, покрито с чакълоподобна настилка. Мамка му, точно тук ли намериха да го правят. Вижда се, че тук теренът е обработван и се подготвя за строеж. Предугаждайки това, решавам да използвам всяка информация, която мога да събера. От къща, намираща се точно до мястото, излиза мъж и го заговарям:

– Прощавайте, дали може да ми кажете какво точно се случва на това място?

– И аз се опитвам това да разбера.

Човекът не ме разбра – помисли си, че се интересувам какво ще се строи, но мен ме интересува миналото, а не бъдещето на тази част от брега. Разказа ми, че навремето, когато металургичният завод не го е имало, тук, на това място не са живяли хора. Във връзка със строежа му обаче заселват района. Конкретното място, което днес беше строителна площадка, било поляна, храсти, нещо такова, т.е. не е строено нещо отгоре. Вдясно имало някаква дърводобивна барака и толкоз.

Сега обаче някой го бил купил и вдигнал нивото на терена с около 2 метра. Факт, който и аз можах да констатирам на място – наоколо, извън засипания регион, тревата действително беше по-ниска от натрупаният тук материал. Също така, и това беше важно уточнение, част от земната маса била докарана тук вследствие на ВиК ремонти, които наскоро са правени в целия кв. Църква. Т.е. каквото е разкопано по улиците на махалата, после се е изсипвало на това място, на брега на Струма.

Едва ли човекът можеше да ми даде повече информация. Благодарих му и се замислих – така или иначе останките от зидове на много обекти са вече под земята, а тук имаме и наскоро повдигнато ниво, което още повече усложнява откриването на обект, ако такъв е имало точно тук.

Тръгнах да разгледам. Още в задната част, тъкмо до улицата, където изсипаният чакъл изглежда по-малко, открих парче фрагментирана керамика.

Обстоятелствата при откриването обаче не могат да са силно доказателство за съществуването на обект тук. Защото, както местният ми каза, тук е изсипвана земна маса от различни места в квартала. Т.е. това парче може да е изсипано тук от самосвал, натоварен с пръст, изкопана на 1 км от тук. Вече разказвах как в ремонтен изкоп в Малко Търново открих керамика.

Продължавам надолу към брега. Тук като че ли натрупванията изглеждат по-големи.

Тук могат да се открият пръст, камъни, парчета от плочи, асфалт, какво ли не. Отивам по-близо до брега на реката, след края на тези насипи. Заглеждам се в едно кръгообразно натрупване и откривам малко парче полирана керамика. Тази обаче най-вероятно е съвременна, част от всички изсипани боклуци ще е. Но се вижда и друго парче, което вече има възможност да е на векове.

Чудесно, но отново се поставя въпросът – как мога да знам тази керамика тук ли си е била винаги, или е също довлачена отнякъде със самосвал? Очевидно не мога да намеря отговор на този въпрос и правя по-разширена обиколка на мястото. Общо взето навсякъде едно и също – големи пресни насипи от земна маса, подготвящи терена за строеж.

Отказвам се да търся нещо повече и се връщам към пътя с намерение да продължа към следващата точка от плана ми. Точно тогава обаче от съседната къща излиза друг мъж, а на портата застава жена му. Решавам да питам и него какво знае за това място. Общо взето, потвърди ми същото, което и първият мъж ми каза – тук е било незастроено пространство, сега някакъв циганин го бил купил. Питах изрично за изсипването на пръст от ремонтите – потвърди и това.

– Ама само в предната част до брега ли е насипвал, или и тук отсам, към улицата?

– Ем, ей там към реката – вяло ми отговаря мъжа.

– Не бе, всичко тука дето виждаш, го застла. Е, виж как е вдигнал нивото. – излиза с противоречимо твърдение жена му.

Колебаех се дали цялото застлано пространство е застлано сега, с пръст от ремонтите, или преди това също е имало някаква настилка. От всичко случило се бих заключил, че цялото застилане се е случило по едно и също време, което прави доказателствата с керамика доста несигурни. Което, разбира се, не означава, че тук римска станция не е имало. Просто прекалено много интервенции са се случили, за да може да се установи нещо.

Светилище на Асклепий, кв. Даскалово

Време беше да тръгна към следващия ми обект – светилището на Асклепий в кв. Даскалово, намиращо се на 10-15 минути от брега, на който се намирах. Поех нагоре и като стигнах магистралата, прескочих мантинелата и тръгнах наляво покрай нея. След няколкостотин метра стигнах до мястото – светилище на бог Асклепий. Намира се на много странно място – между двете платна на магистралата. Добре е, че все пак са го съхранили.

На място светилището не изглежда внушително. Има правоъгълна форма и се разглежда бързо. Датирано е от ІІ в. до средата на ІV в. Няма информационни табели и е неподдържано, същинският храм на мястото е обрасъл с храсти. Дори местните не са запознати със съществуването му.

Цялото светилище е изградено в смесена зидария – опус микстум. Редуващите се пояси са от 3 реда тухли. Като спойка е употребен хоросанов разтвор. Само в ъглите стените на оградния зид са тухлени.

Що се касае за археологическите находки, открити на това място, те предлагат категорични данни за провеждането на култовия церемониал. Тяхното състояние в момента на откриването им говори, че светилището е било опожарено и разрушено – вероятно след налагането на християнството. Тогава, след приемането на новата религия, е бил разпилян и култовият инвентар и дар.

Оброчни плочки от тук са употребени дори като подова настилка при монументални сгради от раннохристиянската епоха. Разрушаването на светилището се датира към средата на IV в. – времето на християнизирането на Римската империя, част от която са и тези земи към онзи момент.

Приключвам със светилището и започвам да мисля как да стигна до десерта – Пернишката крепост Адева (популярна повече като Кракра).

Пернишка крепост Адева (Кракра)

Отново вървя покрай мантинелата на магистралата и преминавам ЖП гарата на Даскалово. Влизам в магазинче за алкохол, цигари, чипс и други такива дреболии и питам:

– С карта мога ли да ви плащам?

– Не, при нас не може – казва ми продавачката учтиво.

– Добре, така и така съм тук, да ви питам друго – трябва да стигна до крепостта. Как да се случи тая работа?

Жената ме ориентира долу горе накъде е спирката, от която, по същество, трябваше да се върна в центъра, където бях. Спирка обаче не видях и като стигнах до кръстовището, питах друга жена.

– Ей това е спирката – сочи ми я тя.

Това, честно казано, прилича максимум на отбивка. Няма никакви признаци да е спирка, ама нали „те местните си знаят“. Там пък чакаше друга жена, с която се заговорихме. Работела в София и пътувала всеки ден от Перник. Говорихме си общи приказки, докато автобуса дойде. Накрая се качихме и докато пътувахме към центъра, я питам:

– Добре, какво друго мога да видя в Перник?

– Ми.. МОЛ-а.

– А, тук ме загуби.

Жалко, ако най-интересното в един град е МОЛ-а. Но попитах друго:

– Тук има ли исторически музей?

– Има – потвърди ми жената.

Погледнах в Гугъл – работи до 17:00 ч. До толкова пишеше, че работи и Пернишката крепост (още се чудя дали да я наричам Адева или Кракра, както повечето хора я знаят). Т.е. аз трябваше да избирам къде да отида, защото нямаше да има време и за двете. Разбира се, спрях се на крепостта. Жената слезе преди мен и се сбогувахме. Аз слязох на последната спирка, която се казвала „Начална“. Тук всъщност беше мястото, от което сутринта тръгнах за гробищата. Вече познавах мястото и минах зад ъгъла до един нон-стоп, от който си купих 2 бири – едната прибрах в раницата, а другата си отворих по пътя. Включих GPS-а за крепостта и тръгнах. Имаше около 30 минути ходене и внимавах да не си подмина отбивките.

На средата на пътя пейзажът беше вече изцяло крайградски и шосето се изкачваше нагоре. Постоянно от някакви къщи се показваха кучета и ме лаеха – от порти, тераси, дори от покриви.

Накрая стигнах до входа на крепостта, където имаше някаква странна постройка, която в основите си беше от зидария, която на вид е имитация на средновековна, а нагоре приличаше на младежки дом от социализма. Очевидно някаква бутафория.

Още тук се вижда и първата църква, която оглеждам. Схемата на информационната табела ми се струва объркана в сравнение с това, което виждам, за това влизам в съседната малка постройка, която беше нещо като малък информационен център. Вътре седеше едно много мило момиче, към което се обърнах с въпросителната си. Тя не ме разбра веднага, затова ми каза:

– Дай да излезем да ми покажеш.

Изяснихме се и се върнахме обратно в „информационния център“, където исках да купя няколко магнита с изображение на крепостта. Имаше 3 и ги купих всичките.

Попитах момичето дали има някакъв друг археологически обект, който мога да разгледам.

– Ето тук, точно под крепостта, има останки от една базилика, но тя е неподдържана – отново мило ми отговори девойката.

Добре, че ми спомена за тази базилика. Нямаше изобщо да разбера за нея, а беше на отрицателно разстояние от тук. Уж „Кракра“ щеше да ми е за десерт след ходенията по мини и гори, но май с друго щях да приключа.

Благодарих на момичето, с което историята по-нататък ще продължи, и тръгнах към същинската част на крепостта. Тук ще спомена, че името „Кракра“ не е името, което е носила крепостта, а името на средновековния ѝ владетел, който властва тук по времето на цар Самуил. Известен е с храбростта си и успешното противопоставяне на византийския император Василий II, на когото знаем как е прякорът.

Не възнамерявам да отегчавам онези, които са стигнали дотук, с прекалено много информация за съоръжението, която е широкодостъпна (за разлика от другите обекти). По-скоро ще споделя личните си впечатления от посещението.

Влязох в крепостта през северната порта. Нямаше много хора – младо семейство с дете и тийнейджъри, каширали се в панорамната част на пластмастовата крепостна стена. И като казах за пластмастовата стена, нека отбележа нещо.

Ако сте виждали „реставрацията“ на Пернишката крепост, няма как да не сте обърнали внимание на бутафорията с панелите, които трябва да „реконструират“ крепостната стена. Дори за незапознатите е грозно и аз имах много предразсъдъци в това отношение. Момичето в информационния център обаче ми каза, че имало план след изтичането на срока за проекта, тези панели да се махнат. Айде дано! Но по-хубавата новина беше, че те не засягат оригиналната конструкция, т.е. могат да бъдат отстранени по всяко време без да бъде унищожена каквато и да било част от съществуващата в момента крепостна стена. Поне това са го помислили, ако естетическият аспект не им е силата.

Още на входа можете да видите останките от някогашните църкви – по-големи и по-малки, с повече или по-малко апсиди. Храмовете са толкова много, че имената им всъщност са номерца.

Местоположението на крепостта е много приятно  – на хълм, от който се открива гледка, а човек може да се наслади и на спокойствието. Жената, с която пътувах в автобуса дори каза, че е отгледала детето си тук.

В горната част на крепостта има повече храмове, а тук е и предполагаемият владетелски дом. Във всичко това има логика, защото това е най-високото място на хълма.

Решавам, че и аз ще се кача до горната част на измислената крепостна стена – има изградено метално съоръжение за целта. Положително от там гледката ще е най-красива.

Умишлено се заглеждам в мястото, докъдето е бил зида на крепостната стена, и бутафорната „реставрация“ нагоре. Естетически кошмар. Дано го махнат по-бързо. Поглеждам и между панелите – действително отвътре е кухо и не са бастисали съществуващите зидове.

Очевидно именно това метално съоръжение е главната атракция – хората се качват до горния край на стената и гледат панорамни гледки я към Перник, я към вътрешността на крепостта.

Слизам от стената и тръгвам надолу. Има възможност да се направи обиколка от външната страна на крепостта и именно това правя. Озадачават ме на места зидовете, които се намират точно пред крепостната стена, почти долепени до нея, но, естествено, много по-ниски. Да не би реставраторите да са реставрирали стената с 2 метра по-назад от оригинала? Не мога да определя. Все пак трябва да се има предвид, че хълмът е обитаван в различни епохи и може едновременно да се виждат градежи от няколко различни периода.

Правя кръгов маршрут и отново се озовавам пред северната порта. Влизам отново в крепостта, като този път ще огледам долната половина. Тук също има храмове, макар и по-малки. Например тази симпатична триконхална църква.

Следват различни други постройки, които дори археолозите не са сигурни какви точно са, затова просто са ги определили като „обществени сгради“. В тази част крепостната стена не е обкичена с пластмасите, които има в горната половина.

В западната страна на стената се вижда нещо интересно – потерна в самата стена. Проходът е бил с ширина от 1,15 м. и е осигурявал бърз излаз към река Струма. Зазидан е през XI век.

Продължавам надолу по очертания маршрут, очаквайки че от там ще изляза отново на портала. Но стигам до задънена улица – отдясно някой е решил, че ще прави отново бутафорна реставрация на крепостната порта. Всичко наоколо е в храсталаци, явно е само за гледане.

Минавам под ограждението и отивам до прага – доста широко е, вероятно над 2 метра. Обръщам се с идеята да търся пътя за надолу – вече чуствам умора и искам да приключвам за днес. Точно до мен обаче, т.е. срещу бутафорната възстановка на крепостната порта, вътре в крепостта, има някаква паянтова постройка, нещо като кула. Прилича на съоръжение, което преди разкопките тук се е ползвало за нещо – наблюдателница или кой знае какво. Стоеше не намясто, но не му отделих особено внимание.

Батерията на телефона ми падаше застрашително – все пак постоянно вървеше GPS трак, цял ден ползвах карти и направих стотици снимки. Реших, че ще споделя някои разсъждения с момичето в информационния център и същевременно ще я помоля да включи телефона ми за зареждане.

Слизам по късото баирче и влизам директно. Заговорихме се относно крепостта, а девойката, която се казва Гери, се оказа, че нито е екскурзовод, нито е историк, нито археолог, а… графичен дизайнер. Да знаете, Гери е най-компетентният по археология графичен дизайнер, който съм срещал! За почти всичко, което я питах по крепостта, имаше отговор. Оказа се, че странното съоръжение до пластмасовата порта, което приличаше на кула, било наистина кула. И  било сложено нарочно там – един вид за илюстрация. Ама това някаква паянтова дървена ли, метална ли, вехта кула, която на всичкото отгоре се намираше вътре в крепостта. Е, и  100 пъти да бях минал от там, нямаше да ми дойде на акъла това.

След като Гери ми услужи и включи телефона ми на контакт, обсъдихме доста теми – от крепостта, през общи археологически приказки, музейното дело, образованието и културата.

Тя работеше до 17:00 ч., а в един момент, когато погледнах часовника, беше 17:20 ч. Стана ми много неудобно, че я задържах, но си говорихме така оживено, че не съм усетил кога е минало времето. Беше ми наистина приятно, защото срещу мен стоеше човек, който можеше да мисли самостоятелно. Трудно вече е да намериш някой, който не разсъждава в някаква модерна рамка. Благодарих ѝ за всичко и се насочих към вече наистина последния обект за днес, за който тя ми спомена, че е на около 100-200 метра от тук – раннохристиянската базилика.

Раннохристиянска базилика на хълма Свети Спас

Както отбелязах, нямаше да разбера за този обект без Гери. От крепостта завих обратно по главния път в посока Перник. След 50-100 метра от дясната страна на шосето има някаква спирка, която беше много мръсна. Зад спирката има стара алея, покрита с шума и храсти, и тръгнах по нея. Стъмняваше се, което щеше да попречи на разглеждането ми. За капак малко по-надолу алеите се разклоняваха и не знаех по коя трябва да тръгна – нямах GPS координат на базиликата. Продължих направо, но ми се стори, че не е това правилният маршрут, затова се върнах назад и свих на едно от завойчетата. И тук не е. Последната отбивка, която оставаше да пробвам, ме изведе до руините на храма. Е, това се оказа наистина много интересен обект. Добре, че се заговорихме с Гери.

Захванах се с обиколката и снимките, докато все още имаше някаква светлина. В действителност по-голямата част от огледа го осъществих през екрана на телефона ми – на него всичко се виждаше по-светло, отколкото беше в действителност.

Най-ясно различимият обект беше олтарната маса, която се намираше в централната част на базиликата. Тя е изработена от добре издялан варовичен камък, което говори, че е от светилище от по-ранен период.

Колко красив обект, а е оставен да тъне в забрава! Църквата обаче е проучвана и имаме някакви данни за нея, благодарение на ръководителя на проучването Василка Паунова.

В продължение на хилядолетия тук три църкви са надграждани една над друга. Най-ранната е от VI век. Върху руините през ХIV век местните хора вдигат нова църква, а в края на ХІХ и началото на ХХ век на това място има параклис с името „Св. Спас”. Два пъти базиликата е разрушавана от земетресения, като първото е в края на VI век.

Храмът е от сирийския тип градеж. Базиликата е куполна, но не е с разчупен план като другите църкви от ранното християнство и Средновековието. Има обща зала без отделни олтарни пространства. Такъв градеж е бил характерен само за Източните провинции на Римската империя. В най-ранната черква е открит прабългарски знак, който засега не може да бъде разчетен.

При нашествието на авари, славяни и прабългари през VI век е било опожарено селището, което се е намирало на хълма. Те са превърнали християнския храм в свое езическо светилище. Олтарната маса е била преместена по езически обичай в средата на църквата, където се намира и днес.

През Средновековието и възрожденския период църквата е носела името „Възнесение Господне“. Местните нарекли това място Свети Спас.

Жалко, че вече беше тъмно. Бих останал повече време тук, ако разполагах с дневна светлина. Но трябваше да тръгвам.

На прибиране

След като приключих с базиликата, все ми се струваше, че тук някъде ще има по-пряк път до шосето. В противен случай щеше да е нужно да минавам пак през горските алеи и да си светя с телефона. И наистина открих такава пътечка, която е точно до базиликата. Изкачвам някакви стълбички и на тротоара свалям раницата си, за да се облека, а и за да си взема втората бира, която купих още в центъра. Точно я отварям и до мен спира кола. Тъмно е и не виждам заради мен ли спира, но с усилие успявам да видя, че това е Гери и ми маха да вляза в колата. Влизам и ме пита:

– Докъде си?

– До гарата трябва да стигна – отговарям аз.

До гарата имам около 25-30 минути от мястото, на което се намирам. Гери обаче решава, че ще ме закара. Аз нали ви казах, че е невероятно мила?! Хем я забавих с работното време, хем сега иска да ме кара.

Поговорихме си за базиликата, на която бях току що. Оказа се, че преди години, когато са текли разкопките, тя е участвала в тях.

Стигаме гарата, аз ѝ благодаря и влизам в чакалнята. Влакът за София е заминал преди 2 минути, а следващия е след час. Е, можеше да е много по-лошо.

Вътре имаше някакъв пиян циганин, който може би в допълнение беше и луд. Непрекъснато мърмореше на околните на толкова висок глас, че чак крещеше. По едно време хвана да досажда на някакви момичета отново с този тембър. Не издържах, станах и отидох при него.

– Аре млъкни малко, 20 човека стоим тука и те слушаме как крещиш.

Явно съм изглеждал доста опасно, защото онзи наистина спря.

Така прикючи целодневната ми обиколка из Перник в търсене и обикаляне на древни съоръжения. С изминати около 15 пешеходни километра, разходката беше приятна, полезна и обогатяваща.

Предстои да правя още такива преходи на различни места, така че който има интерес към този тип обиколки, може да следи блога ми за нови публикации.