Гордост в минало време. А за бъдеще говори ли се?

Вече няколко месеца се чудя на един български феномен. И причината да напиша този материал е този разказ на колегата Ангел Иванов.

Едва ли има човек в страната, който да не се гордее с прословутото лято на 1994 г., когато националният отбор на България завършва на 4-то място на Световното първенство в САЩ, газейки противници като Аржентина и Германия.

Признавам си, гледал съм клипове от всички мачове в интернет с изключително лошо качество и сълзи са текли от очите ми. Просто защото ме изпълва някаква гордост и се пренасям във времената от преди 20 години. И е хубаво човек да си спомни какво е било преди, как всички са се радвали и са били единни.

Но не е ли примитивно – да се гордеем, че сме били 4-ти (!) в света по футбол и то преди 20 години? Това ли е нашата най-голяма гордост? Това ли днес смразява кръвта и убива радостта от титлата на целия германски народ? Кой не е чул през това (а и през предишното и по-предишното) Световно: “Абе, те Германия играят, ама виж как им разказахме играта през ‘94-та”. И това е вече две десетилетия.

Да забележим нещо – през тези големи за българския футбол години няма разделение на сини и червени, няма омраза към футболистите. А сега всички плюят всички. При мач на националния отбор цесекарите оплюват играчите, които са от Левски. И обратно. На тази гледка лично съм бил свидетел. Ами Бербатов – футболистът, преминал пред редица големи отбори, станал и голмайстор на Висшата лига – днес, ако отворите сайтът Х, в коментарите ще намерите разнообразна помия по негов адрес. Ако ЦСКА паднат в квалификациите за Лига Европа, левскарите доволно потриват ръце – “Ето, случайно попаднаха чорбарите в европейски турнир и веднага ги биха”. Трябва ли да давам още примери, за да се забележи, че днес българите са разединени дори в спорта на национално ниво?

И кой е виновен за всичко това?

Със сигурност нацията ни е разединена. А в последната година се разедини още повече. Защо? Защото имаше протести и контрапротести, студенти и контрастуденти, изобщо всяко нещо си имаше “контра“. А от къде дойде тази контра? От бившите вече управляващи. От правителството на Пламен Орешарски, от БСП, ДПС и Атака.

Това не трябва да бъде забравяно.

То трябва да се напомня постоянно. Политиците разединиха народа, дори се стигна до там, че отново се заговори за русофили и русофоби, като нито едните, нито другите знаеха значението на тези понятия. Аз харесвам някои руски певци и групи. Но в същото време осъждам действията на Путин в Украйна. Това какъв ме прави – русофил или русофоб?

А тази гордост от някакво си четвърто място преди 20 години говори ни повече, ни по-малко за това, че ние за този период от време не постигнахме нищо. Та ние тепърва изграждаме общество! Тепърва изграждаме базата за постижения! И съзнателно или не, у нас се е зародил комплекс за малоценност като нация. Всичко това ни кара да се връщаме към миналото си – към хан Аспарух и Онгъла, към хан Тервел и разбиването на арабите, към цар Симеон Велики и т.н.

Това е нашето бягство от комплекса ни, че за тези години на т.нар. демокрация, ние не постигнахме нищо като народ. И именно така се подготвя почвата за националистическите партии, които никнат като гъби след дъжд. И лошото е, че те имат поддръжници, които, вярвайки, че чрез тези партии подкрепят българщината, ги тласкат напред към политическото пространство, където тези уж “българи” изведнъж се оказват подлоги и сателити. Справка – партия “Атака” на 29 май 2013 г. Нови справки със същата партия – през всички дни на управлението на Пламен Орешарски.

И всички тези партии ни повтарят как турците са ни клали през 500 години робство. Какво може да допринесе този факт към настоящата политическа ситуация? Нищо. Абсолютно. Но тези “най-големи българи”, лидери на националистически партии, насаждат страх у българите, а след това използват този страх, за да извлекат политически дивиденти. Имало етнически сблъсъци, българите нямало как да живеят с цигани и турци.

Има как. Като се спазват законите. И не е необходимо министрите и съдебната система да са “националисти”, за да прилагат тези закони. Грозно е да се използва историята ни, която безспорно е пълна с велики и драматични моменти, за политическите амбиции на определен човек или малка групичка хора. Етническо напрежение само по себе си няма, то бива предизвикано. Как ще накараш българин да мрази турчин, ако тази омраза не ти я вменяват ежедневно всякакви политици и медии? Ти познаваш този човек от 20 години, той живее в селото ти. Никога не си имал проблем с него. И изведнъж – порой от речи, коментари, изказвания по повод как турците са заплаха за България. Тогава си задаваш въпроса: “Абе, аз ли не съм добре?”

Комплексът ни, че не сме постигнали нищо през този преход, е жесток. Ясно е, че търсим спасение в миналото, а не в бъдещето. И точно там е нашата основна грешка.

Погледнете България напред в бъдещето. След  двайсет, трийсет, сто години. Какво виждате? Може би разруха, тотален грабеж и корупция ? Държавата (ако изобщо я има) – разядена от всички тези неща? А защо видяхте точно това? Защото живеем в това? Живеем в разграбена, олигархична страна, като на управляващите кръгове изобщо не им пука, че след няколко десетилетия България ще представлява картинката, която си представихте. Те са си уредили живота и на тях това им стига. А ние? Къде сме ние?

Ние сме тези, които трябва да погледнат в бъдещето. Нацията, народът, братята и сестрите. Опирайки се единствено на великото минало, страната ни няма да тръгне напред, а ще затъва – защото я оставяме в най-неподходящите ръце. Тогава следният виц

„Какви времена има в българския език? – Минало незабравимо, сегашно нетърпимо и бъдеще неосъществимо.“ – може и да стане факт.

Всеки народ трябва да знае своята история и да я помни. Да я предава на поколенията. Но една държава трябва и да гради, а не да разчита само на това, което са съградили хората преди нея.

Дали Асен и Петър са стояли в гората и са си говорили колко велико е било Първото Българско царство, или са организирали въстание, с което са се надявали, в бъдеще, да възродят Българската държава?!

Въпросът е реторичен. Ако и ние гледаме напред, ако организираме действията си, ако знаем какво искаме и как да го постигнем, можем отново да бъдем уважавани от останалите страни. А това уважение се постига не с пречупване в кръста, а с тропане по масата.

А вие готови ли сте?

Публикувано в banitza.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *