Винаги, когато ме питат как е започнала окупацията за мен, разказвам една и съща предистория. На 28.10.2013 година с моите тогавашни колеги Иван, Илияна, Емил и Желан се бяхме разбрали да отидем на разходка до Дряновския манастир. Хванахме влака от Велико Търново и пристигнахме. Денят общо взето с нищо не показваше какво ще се случи. Пообиколихме из манастира и отидохме в пещерата Бачо Киро. Когато излизахме от там, охраната ми вметна, че ВТУ е окупиран. Казах си „невъзможно, допреди няколко часа нищо подобно не се беше чуло“ и отдадох това на идеята, че по принцип охраната на даден обект не е сред хората, активно следящи обществено-политическата обстановка у нас. Сметнах, че от скука човекът ми е казал поредния слух. Все пак във Велико Търново познавам немалко хора и все щях да дочуя, че се гласи нещо.

След разходката с колегите решихме да се разходим още и да стигнем пеша до Дряново, а от там да хванем влака за Търново. В един момент на колегата му звънна телефона и някой му каза, че действително има окупация в Ректората. Истината е, че в дните от 23 октомври (окупацията на СУ) насам очаквах да дочуя за акция и в старата столица – я някой да осъществи такова нещо, я да ми предложи заедно да го направим – без значение. И без изобщо да мисля, на мига реших, че трябва да побързаме, за да стигнем по-рано в окупацията.

Пристигайки в 321 аудитория, там имаше някакво събрание с хора, които водеха гореща дискусия. Някои от тях бяха от Студентски съвет, които се обявиха категорично против нас още първия ден – и логично, до един са хора на ректора, за когото е ясно, че е бил част от бившата ДС и не е тайна, че винаги гледа да е със силните на деня. Та, в тази зала активно участие вземаше Светлин Тачев, когото познавах само по физиономия от февруарските протести. Оказа се, че и той ме познава по същия начин и от същото място.

След края на шумотевицата, която се вдигна, обявих, че се прибирам до общежитието си за малко и веднага се връщам, за да прекарам нощта там. Така и направих. Пристигнах обратно с бутилка евтино безалкохолно и фенерче – кой знае защо реших да го взема. Цялата нощ никой не мигна, макар, че доста от нас се опитаха. Причините бяха няколко – от една страна емоциите, които всеки беше изпитал, от друга – макар седалките в 321 аудитория да са меки, помежду всяка от тях има доста ръбати дървени прегради, които страшно убиват на тялото, когато легнеш. А както всеки може да се досети, една седалка не е достатъчна, за да се побере легнал човек.

За това цяла нощ всеки от нас правеше нещо – едни дремеха, други спореха нещо на катедрата. Водеха се спорове, мислеше се на следващия ден как ще се действа. Марина Братанова, с която същата вечер се бях запознал, ми каза: „Хайде, нали разбираш от реклама, дай да съставим текста“. Общо взето, всички чакахме да дойде сутринта. От разстоянието на времето мога да направя извода, че една от големите грешки, които допуснахме, беше, че когато дойдоха журналистите, пред камерите не се яви Светлин. Той има дарбата да се изразява добре, а и има опит в обществени дейности. На всичко отгоре той беше и организатор. На него се падаше честта, а и отговорността да направи изявлението. Той не го направи и съм убеден, че с това сгреши. Едно от предложенията беше аз да говоря, но предпочетох през окупацията да бъда на заден фон и избягвах да се показвам пред камерите като цяло. До толкова, че операторката на телевизия Евроком Царевец веднъж ми се скара за това мое, явно необяснимо за нея, поведение. 🙂

За следващите събития сме говорили достатъчно много. За опитите на ректора и Студентски съвет да неутрализират окупацията, обявявайки, че ще изпратят декларация на министъра на образованието от името на Съвета, което ще рече, че сме се „споразумяли“ и „всичко е уредено“, докато същият този съвет ни обвиняваше, че сме платени. Както и за бруталното дискредитиране на окупацията – режим на „записване“ на входа на ректората от всеки влязъл студент. Ако не си носиш книжката – нямаш право да влезеш. Актьорът Ивайло Захариев например нямаше книжка – и не го допуснаха! Притесняваше ги това, че дори творците ни подкрепят, а те нямаше как да се противопоставят. Ректорът обяви, че това било с цел да с осигури безопасността ни, той бил отговарял за нас. И както отговаря за нас с този железен режим, само след няколко дни при нас нахлу дрогиран студент с пистолет. Ако приемем, че мерките за сигурност на проф. Легкоступ са искрени, то си пролича, че сегашната система не работи, щом безпрепятствено при нас може да влизат хора с оръжие. Но не – системата си продължи по същия начин, а за санкции не се чу изобщо, макар да стана ясно кой е нападателят.

Не допуснаха и студенти от СУ на публично мероприятие в Аулата на университета, което явно по спешност се оказа, че не е толкова публично.

На 9 ноември аз, Светлин и неговият брат Габриел тръгнахме за София. Бяхме решили да се включим в планирания за 10 ноември „Поход на справедливостта“. С пристигането ни в столицата първо се отбихме в апартамента на родителите на Светльо, които ни нагостиха, а след това се насочихме към Ректората на СУ. Това беше и първото ми посещение на най-старият ВУЗ у нас. Там окупацията вече беше друга. И съвсем разбираемо – СУ е с много повече студенти, окупирана беше цяла сграда, вниманието беше насочено главно натам. Вътре кипеше от дейност, а събранията протичаха до сутринта буквално. Запознах се с много хора, от които смятам, че съм научил по нещо.

На другия ден се качихме на стълбите пред Ректората. Това беше наистина незабравим момент – една шепа студенти, обявили, че се борят за нов морал в политиката, и огромно множество от хора, които изказват подкрепата си. Наистина беше трогателно и изразявам своята благодарност към всеки един от тези хора. Събитията по-нататък са добре познати. Ще разкажа повече за прословутия 12 ноември 2013 г.

На 11 ноември се бяхме събрали около 300 човека от различни ВУЗ-ове в 272 аудитория. Водеше се много остра дискусия. В дневния ред присъстваше точка, в която окупацията на СУ да падне на следващия ден, като с това се пренесе пред Народното събрание. Предния ден бяхме блокирали Ректората изцяло – дори и за администрацията и виждахме, че това настройва някои хора срещу нас. Дискусията беше много гореща и отново продължи до рано сутринта. В крайна сметка това беше решението – освобождаваме Ректората, блокираме Парламента. Разделихме се на „отряди“ по 10-12 човека с идеята, че всеки отряд ще пази различна зона от местата, от където могат да минат колите на депутатите. Властта обаче беше подготвена – загражденията бяха в необичайно широк диаметър. Но никой не се учуди откъде МВР може да има информация за това, което готвим – беше повече от ясно.

Разбира се, бяхме прекалено малко, за да обградим целия периметър, така че още при първото нападение на полицаите, схемата с отрядите пропадна. В крайна сметка основните групи бяха няколко – около Парламента, до Катедралата „Св. Александър Невски“ и срещу храма. Тези, които пазехме църквата, бяхме едни срещу други – по два реда студенти от двете страни. Разчитахме много на ДАНСwithme да събере повече хора, за да удържат самия Парламент, защото и без това бяхме крайно недостатъчни. Някой донесе пейки, които използвахме като барикади. От началото полицията нищо не ни направи, но изведнъж зад нас се появиха свирепи ченгета в черни униформи и без никаква видима причина започнаха да дърпат пейките и да блъскат и бият където сварят – без значение деца, жени или старци. В същото време редицата полицаи пред нас също натискаха, и фактически ни правеха преса. Единственото ни оръжие беше, че се държахме за ръце на кордон. Всичко това се случи на няколко пъти. Станалата доста популярна снимка с полицаите, които влачат момичето с пейка, е точно един от тези моменти. Йоло Денев разбира се също беше сред нас и гласът му не се уморяваше.

По-късно, когато за депутатите стана ясно, че ще стоим на площада до последно, прибягнаха до крайни мерки. Ченгета от цялата страна започнаха да се изсипват с камионите пред очите ни. Бяха толко много, че беше комично и това ни накара да викаме иронично: „Искаме танк“! Действително само танк липсваше, защото от камбанарията на „Невски“ ни следеше снайперист.

Някои телевизии се опитаха да пресъздадат цялото насилие, което се случи на площадите (а то далеч не се изчерпва с горенаписаните редове), но не се получи. Просто нямаше как с телевизионна камера да покажеш онова, което виждаш с очите си. Момичетата плачеха, докато главите на някои момчета бяха целите в кръв. По-късно водещи политици обявиха, че някой плащал на тези момчета по 700 лв. за да се снимат в този вид. Жалко или комично – преценете вие.

Кордонът от полиция, жандармерия и спецчасти се простираше от площад Народно Събрание (където бяха особено нагъсто) чак до Министерски съвет. За да могат колите с депутатите да минат необезпокоявано. В този ден се потвърди, че политиците няма да се спрат пред нищо, ще удавят и народа си в кръв ако е необходимо, но ще стискат властта. След парламентарните избори на 5 октомври се правят на „нови“ и „разумни“, но хората не забравят толкова бързо.

Тези събития ни накараха да отменим решението си за сваляне на окупацията. Тя бе продължена в досегашния си вид – окупиране на целия Ректорат. След като сблъсъците през този ден приключиха, вече по тъмно, с друго момче от окупацията на ВТУ – Николай Михайлов хванахме влака и се прибвахме във Велико Търново – там бяхме оставили момичетата да пазят залата, а това не можеше да продължава дълго. Вече очаквахме всичко. Оказа се, че на гара Горна Оряховица имаме многочасов престой, за това предложих на Ники да се приберем пеша до Търново, макар че беше около 1 часа през нощта и дори не знаех пътя. Намерихме го и не знам каква е възможността в този час, в този мрак, в такава липса на пътно движение, да ни вземат на автостоп, но когато видех, че се зададе кола, вдигах ръка. След като минахме баира за Арбанаси и Царевец се показа дочух поредната кола. Махнах и видях, че това беше такси. Човекът ни взе и за изненада – не в качеството си на таксиджия, а действително на стоп. Остави ни на пощата и от там се разотидохме.

До края на окупацията в Търново като цяло нямахме повече инциденти. Много хора ни пишеха съобщения, някои идваха до Ректората и ни поздравяваха за това, което правим. Огромно уважение у мен предизвиква и до днес доц. Гено Генов, който до последно бе с нас. Буквално.

Защото след като обявихме, че освобождаваме 321 аудитория и се пренасяме на улицата, доц. Генов идваше на всеки наш протест, въпреки възрастта си и въпреки студа, който ни съпътстваше. Полицаите се отнасяха добре с нас и никога дори лоша дума не са ни казали, но и би било смешно да го правят – организаторите на уличните протести – аз и Светлин още в началото заявихме, че държим протестът да е мирен и ще съдействаме на полицията, ако се стигне до радикалност.

През цялото време имаше хора, които ми казваха да се откажа – щял съм да си навлека проблеми. Очаквах, че това е възможно и то се случи. Вече няма защо да крия името, защото мина цяла година – д-р Георги Василев, който е доктор по педагогика, но незнайно защо е директор на „център за медия практики и PR“ към ВТУ реши да ме пореже на изпита. Няма да изпадам в подробности за това – не си заслужава.

Това е общо взето историята ми с окупацията. Така го преживях аз. Така се срещнах с хора, от които видях и научих немалко. В разговорите си с тях обогатих и политическата си култура. Излязох от някои заблуждения. Видях много. И ако днес бях изправен пред възможността отново да мина през това, нямаше да се колебая и миг. Ще го направя, защото ентусиазмът ми не е мъртъв. И благодаря! Благодаря на всеки един, който по един или друг начин седеше до нас, Ранобудните студенти в наистина трудните мигове на нашата борба за морал, честност и справедливост.