Изгубената крепост Чукара, стари калдъръми и гледки от платото Стражата
Днес ще разкажа за някои интересни и почти непознати и неизследвани места в Габровския балкан. Някои въпроси ще останат без отговор, защото все още търсят своя откривател, който да намери фактите, нужни ни за доказване на определени исторически твърдения.
Денят е 6 юли 2024 г, рано сутринта. Планът е следния – преход с тръгване от село Велковци, стигане до село Иглика, от там се понасям на изток по билото на платото Стражата, където има пътека. Към източния край на височината се спускам югоизточно към местността Чукара, където има данни за съществуването на някогашна крепост, а след това – по скалния венец, виещ се над Дряновския манастир, да изляза някъде около светата обител.
Чудесен и звучащ перфектно организиран план. Но както ще се убедите, много от събитията не се случиха според предварителната подготовка, маршрутът на места беше тотално различен, а в обиколката дори успях да се загубя в изключително тежкия терен на Стражата и да се катеря по скали, търсейки брод, от който да се спусна в ниското.
Но нека всичко това не звучи като провален преход, защото именно благодарение на непланираните събития успях да видя неща, за които не подозирах и няма как да знам. Това включва откриване на тайнствен калдъръм, както и останки от зидове на странни места по Стражата. Към посещението ми на терен ще включа и изключително бедната историческа информация, която имаме, както и някои лични предположения, към които трябва да се подхожда критично.
Най-напред предлагам интерактивна карта на прехода, на която съм отбелязал основния машртут, както и някои от по-интересните обекти, през които преминах – паметници, зидове, крепостта и др., като в текста ще дам обяснение за различните изображения и цветове. Синият цвят представлява маршрутът, през който преминах, като в последната му част при спускането от платото Стражата е приблизителен, защото беше свързан с доста объркване и не мога да посоча точните координати, през които съм преминал.
Велковци
И така, тръгвам от село Велковци в посока Иглика. Велковци вероятно е най-известно с млекопреработвателния си завод „Елви“, произвеждащ марките кисело мляко „Боженци“ и „Елви“. Може за някои да е изненада, но макар името да заблуждава, „Боженци“ се произвежда тук. В началото на селото има огромни халета, в които се виждат крави, но аз свързвам селището най-вече с това, че преди много години с мой приятел, минавайки покрай завода, се отбихме за бърз сакрушак в царевичните ниви до него. Набрахме по 10-тина млечни царевици и явно са били вкусни, щом това е най-яркото събитие, с което свързвам мястото.
След като поемете в посока Иглика (а може би по-правилно е да се каже посока Скалско, защото главният път продължава натам), започва изкачване. Виждат се разнообразни къщи, но прави впечатление, че много от тях са нови и поддържани. Явно добрата пътна свързаност и близостта до Габрово прави Велковци привлекателно село. Със сигурност и млечният завод е голям фактор, а има и фирма с цех за метални конструкции.
Излизам от селото. Вероятно някой друг път ще разкажа повече за Велковци, но днес акцентът е друг. Още е рано и сянката не се е отдръпнала напълно, а и все още съм в ниското. От време на време минава по някоя кола, колкото да смути разходката ми. Не след дълго вдясно от шосето се отклонява един тесен път, отиващ някъде високо по хълма. Ако не познавате района това изглежда малко странно, защото все едно отива в нищото. Дори когато се качите на най-високата точка на пътя, отново не виждате сгради.
Иглика
Тръгвам по този планински път. Изкачвайки се нагоре, слънцето все повече ме напича, а няма 8 часа сутринта. Крия се по тънката сянка, която храсталаците хвърлят по шосето. Вляво от мен има широко поле, което вече се обработва – събрани са големи бали сено, а тревата е изгорена от слънцето.
Съвсем скоро достигам и най-високата точка на шосето, където е и входът на село Иглика. Обръщам се назад – открива се приказна гледка. В низините се виждат габровските села, всяко кацнало на свой си баир, а между тях широки ливади придават допълнителни шарки на планинския пейзаж. Вижда се и телевизионната кула на Габрово, която е най-високата точка около града, но в момента изглежда много ниско. Отзад надничат нови и по-високи катове планини, а в края на хоризонта величествено като пазител на прохода се издига Паметникът на свободата („Шипка“) на връх „Свети Никола“. Вляво от него синее и комунистическият монумент на връх „Бузлуджа“.
Много харесвам село Иглика. То е съставено изцяло от къщи във възрожденски стил, с покриви от плочи и каменен градеж. Но сега няма да се спирам на безспорно една от най-красивите перли на този край. На входа на селото, точно преди табелата, започва екопътека, която стига до прекрасна панорамна площадка с широк и далечен изглед, на която лежат останките от тракийската крепост „Градът“. Несъмнено древните хора не са били глупави, защото от това място има пряка видимост към централната крепост Дискодуратере край Гостилица. За да стигнете до тази местност, наречена „Чомашка скала“, трябва да поемете наляво от входа на селото.
По билото на платото Стражата
Аз обаче съм в обратната посока – надясно. От входната табела поемам в тази посока, а слънцето вече е силно. Пътеката не е маркирана и общо взето трябва да се ориентирам по утъпкания маршрут, който не е много ясен. В началото се минава през изцяло полски пейзаж, оцветен от жълтия кантарион. Още в началото ми се налага да вадя GPS-а и да следя къде вървя и дори по сателитната карта да сравнявам терена, по който вървя. Има различни пътеки, водещи за различни места и лесно може да се объркат. Малко след началото отбивам по пътечка вдясно покрай една кория. Започва спускане, което е знак, че може и в нещо да греша, но продължавам още малко и стигам до местността Калугерица. Тук спирам на сянка и отново отварям картата, след което надниквам между дърветата в малката горичка. Струва ми се интересно и влизам навътре, където се показват останки от стени. Изглежда да са били огради, с които хората са си разделяли имотите, но е странно, защото гората ги е превзела, а около тях е поле.
Колебая се накъде да поема и за кратко тръгвам още надолу, но се усещам, че надали това е маршрутът ми – прекалено рано е за спускане, а и като че ли съм хванал пътека, която ще ме отведе в Костенковци, което село е по-ниско от маршрута, който съм планирал. Малко е разстоянието, което съм минал до тук, затова решавам да пробвам да пресека горичката и така да се озова обратно на главната пътека. Вътре се виждат още зидове, някои от тях са доста по-запазени, но гористият пейзаж е налице.
Какви странни неща може да открие човек в места, на пръв поглед недокосвани от хората. Но тук откривам и нещо друго – стъпвам по камъни, които ми приличат на забравен от времето калдъръм. Покрит е с трева и шума и едва-едва личи, че е създаден от човешка ръка, като дори за това не съм напълно сигурен. Решавам, че ще тръгна по него – ако някой някога е прокарал брод от тук, сигурно ще стига до правилното място, каквото и да значи това „правилно“ в моя случай. А и през тези зидове гората става много гъста и труднопроходима – по-добре да пестя силите си.
Но удрям на камък – няколко метра по-надолу остатъците от калдъръма стигат до обрасло място, което със сигурност не е моят маршрут и решавам да подходя по-мъдро – връщам се назад преди отклонението за местността Калугерица. Ако съм изпуснал посоката, там ще е било. И точно така се оказа, като се поогледа човек, ще види леко поотъпканата пътечка, която тръгва леко наляво. Свивам натам и след малко пътят ми се очертава по-ясно.
Тук маршрутът е много приятен – гледката от дясната ми страна, която имах в началото на Иглика, не се е скрила, нещо повече – вървейки на изток, постепенно се показват и нови пейзажи. Освен това няма изкачване, а на места има и дръвчета, които хвърлят сянка, което смекчава жегата. В ляво от мен се откриват широки поляни, които обаче видимо са необработвани и пустеят. Въпреки това обаче и тук на всяка крачка има сравнително високи останки от дувари, преграждали нивите на селяните. Изглежда, че тази местност е била житницата на Иглика, а защо не и на Костенковци, което е разположено малко по-ниско.
Какъв труд и какъв майсторлък е да построиш такъв зид, при това в онези времена. И хората са го правили не само за къщите си, а и за земеделските си земи. Днес е по-лесно – опъваш една метална тел, по възможност да тече ток по нея, слагаш табела, че мястото е охраняемо от фирма X, и си решил проблема с известяването, че в земята ти не се влиза.
По пътеката растат много диви джанки и от време на време си откъсвам толкова, колкото може да побере шепата ми. На места се спирам, за да се насладя на бавно променящата се гледка. Рано е още, но жегата ме кара да чувствам, че е обяд. Мястото и открито и няма много къде да се скриеш. Врабчета скачат по клоните на храстите, а гущери шумолят в тревата. Така полека стигам до нещо като разклон, на който основната пътека продължава напред, но вляво се вижда един коларски път, влизащ в гората.
Старият калдъръм
Както винаги правя, и този път решавам да видя накъде води тази пътека. Не планирам да я минавам цялата, само донякъде, колкото да усетя дали би могло да има нещо интересно. Отклонявам се наляво, на картата можете да видите къде е това отклонение, което съм отбелязал с маркер (пада се североизточно). Едва няколко метра след началото на пътеката под краката си видях камъни, дълбоко набити в пръстта, но все пак личащи си. Допуснах, че вероятно тук някога е имало калдъръмена настилка. Пътеката върви изцяло надолу, т.е. надморската височина пада. Предположението ми се потвърди, когато съвсем малко по-навътре камъните станаха по-отличими и градежът се виждаше ясно. На места дори стояха запазени някогашните бордюри.
Оглеждам се наоколо – има много камъни навсякъде и дори някъде по този маршрут да е имало някогашно съоръжение, трудно би могло да се различи, защото по цялото плато „Стражата“ теренът е каменист, които камъни от една страна можеш да оприличиш на древен строителен материал, а от друга – може самите камъни да са ползвани необработени. Ако пък става въпрос за друм, дори е възможно на места да не се полагат камъни, а да се използва естествена каменна плоча, ако такава е налице.
Веднага започнах да правя предположения какъв ще е този калдъръм. Със сигурност на вид може да се твърди, че е бил римски, но далеч не е задължително. В по-късно време хората също са строили такива пътища и може някога тази пътека да е свързвала две населени места. Лошото в този момент е, че нямам обхват на телефона, както и интернет, и не мога да проверя нито местоположението си, нито да видя селищата в близост.
Не след дълго покрай калдъръма вляво се откри едно отклонение, покрито с трева. Реших, че по-късно ще го проверя, а засега продължих по главната пътека. Точно тук някъде се загубиха и ясните следи от друма и остана само утъпканата пътека, която се стеснява. Вероятно толкова е запазената част, другата или е пръсната, или покрита с пръст, или камъните са използвани за строеж в по-късно време.
Тук е мястото да направя пояснение по интерактивната карта, която съм прикачил в началото на публикацията. Както вероятно забелязвате, след като се отклонявам североизточно от главната пътека, в един момент линията на маршрута ми е оцветена в жълто. Това означава, че начертаният маршрут е предполагаемия, по който съм минал. Не е изключено и да съм бил в северна посока, а не толкова на изток, но не мога да съм сигурен. Опитах се да взема координати на мястото, но липсата на обхват не ми позволи да го направя. Освен това след жълтата маркировка, виждате, че съм направил такава, оцветена в червено. Тя е още по-предполагаема и е предположение от моя страна къде вероятно би извела тази пътека, ако се продължи по нея. За да е валидно това предположение обаче, трябва да е вярно предположението, изразено за жълтия маршрут. Ако той е грешен, автоматично и хипотезата за червения отпада. И двата са начертани спрямо сателитна карта с приблизително сравнение на терена по спомен, както и надморската височина – както отбелязах, калдъръмът се спуска надолу, а намаляване на надморската височина има по терена, който е маркиран на картата.
След това лирично отклонение, да се върнем на мястото на своеобразния разклон. Решавам, че ще продължа по маршрута на калдъръма, който вече се превръща просто в горска пътека. Все пак съм бдителен и се оглеждам около себе си, надничам в гората за по-необичайни обекти, защото в началото, чудейки се къде отвежда тази пътека, не съм си представял пред мен да се открие някакъв оазис, а ако има нещо, то ще е погълнато от дърветата.
И в поредното заблейване встрани от пътеката, между гъстите листа видях някакво малко хълмче, което с нещо привлече вниманието ми. Веднага се отклоних от пътеката и отидох да го видя – малка могилка, вероятно с размерите на гроб, оградена с камъни, а в нея – изкопана широка и дълбока дупка. Предполагам, че това беше иманярски изкоп, но това прави ситуацията още по-интересна, защото какъв ще да е този обект, който е станал жертва на иманярите?
Става ми крайно интересно и решавам да се завъртя наоколо. Ако допуснем, че това е било някаква малка гробница, наблизо може да се намери още нещо. Току зад „гробницата“ виждам останки от малък зид. Какво точно е било зидано тук, и кога се е случило това – надали някога ще разберем. Но съм убеден, че районът трябва да се проучи от археолози. Платото „Стражата“ буквално гъмжи от история и по него са регистрирани римски пътища, фортификации, сигнални кули и др. съоръжения. Представете си какво ще стане, ако се отдели ресурс за изучаването му.
Влизам малко по-навътре в гората в търсене на други обекти. Оказвам се срещу интересна конфигурация от скали, които приличат на някаква антична седянка, а защо не и примитивно светилище. Може и въображението ми да работи тук, но ще се съгласите, че тези камъни определено имат необикновена форма.
Тук човек трябва да е наистина компетентен и да разполага с изследователския ресурс, за да се наеме с твърдение какво точно е представлявал този обект и дали той просто не е една необичайна природна картина.
Оглеждам наоколо, но не виждам нещо друго по-необичайно. И да е имало, то или е разграбено и разрушено, или отдавна е затрупано под земята.
Връщам се обратно на главната пътека, която вече е сериозно обрасла и проходимостта става значително по-трудна. Все си казвам „хайде още малко и се връщам“, но все не се решавам да спра – любопитството къде стига този път не ме оставя на мира. Минавам покрай малка открита местност, след която следват дървета от двете ми страни. Влизам в горичката вляво, защото камъните са много интересни и правят впечатление. Не виждам следи от градеж, а и повечето камъни са доста големи. Но както неведнъж сме се убеждавали, това не е спирало древните хора да ги използват. По насрещното Стринавско плато в рамките на крепостта Стринава е изпълнено със същите камъни, но за там знаем със сигурност, че е имало критично важна и голяма фортификация.
Продължавам по пътеката, която не спира да се спуска. Преминавам през някаква коприва, която е по-висока от мен, заобикалям едно дърво, което е блокирало маршрута ми и изведнъж пред мен виждам каменен обект. Излизам от предната му страна – чешма. Дълга, стара, вероятно за водопой, от която вода не тече. А може и просто да е пресъхнала, кой да ти каже. Очевидно никой не разчита на нея, защото наоколо е запустяло.
Ах, как исках в онзи момент да разбера какво е това място. Запазената част от калдъръма и разкопаната могила ме изпълваха с вълнение и любопитство и не ми даваха мира. На нито една карта не бях виждал да е маркирана тази пътека, нито пък е отбелязана чешма. Не открих такива и на други карти в последствие.
След чешмата продължих още малко и се отказах, защото вече бях слязъл доста в ниското, пред мен ставаше непроходимо, а този баир сега щеше да се наложи да го качвам, а и не знаех какво ми предстои занапред до края на прехода и трябваше да имам сили.
След като се прибрах, при проучванията ми разбрах, че тук, съвсем наблизо, на връх „Големия чукар“, е имало крепост. Нещо повече, покрай нея е минавал древен път в посока север-юг. Всичко това би обяснило и калдъръма, и разкопаната могилка – друмът е свързвал крепостта с околните пътища, а ако тук е било обитавано от хора, то могилата е на разбираема позиция. Бил съм много близо до мястото, възможно е дори да съм бил в рамките на някогашната крепост, но много малко от тези съоръжения могат лесно да бъдат познати днес ако не си подготвен с информация за точното им разположение. В този ред на мисли, координатите на въпросната крепост, до която вероятно е най-близо село Костенковци, е 42°58’03” С.Ш. и 25°24’39” И.Д.
Разбира се, аз не се наемам да твърдя със сигурност, че калдъръмът, по който минах, е античен. Надали това може да се установи без нужните изследователски методи, да не говорим, че съвсем не е изключено този друм през вековете да е бил поддържан и обновяван.
Тръгнах да се връщам обратно нагоре. Струваше ми се, че е доста път, но това беше поради причината, че на слизане се мотах, оглеждах обекти, снимах и т.н. Сега вече познавах маршрута и бързо стигнах до разклонението, за което по-горе писах, че ще подмина и ще разгледам на връщане. Е, дойде и това време. Стигайки до него (последният маркер преди жълтия по маршрута на този калдъръм), се обърнах наляво. Оглеждайки се добре, още на разклона можете да видите останките от градеж. Доста ниски са, а освен това са покрити с трева, пръст и шума, но личат. От кое време са – един Бог знае.
Подминавам ги и пътеката веднага ме изкарва на малко открито пространство с висока трева, но някогашната пътека след 20 метра свива наляво, където се открива широка поляна, обрасла и буренясала. Но по-важното – при своеобразния ѝ вход личат нови останки от стени – този път доста по-забележими. Въпреки, че пространството представлява поляна, точно зидовете са погълнати от дървета и се промушвам между растителността, за да ги видя.
Не бих заложил на хипотезата, че това е древен градеж, макар да не е изключено да е използван материал от много по-стари съоржения. По-скоро предполагам, че това са били дувари, ограждащи собствеността на селяните. Вероятно тази поляна, по която днес растат горски билки, някога е раждала пшеница, царевица или картофи, оряла се е, засявала се е, жънала се е. Логично е да си оградиш собствеността, още повече в години, когато това е бил единственият ти източник на храна. Тогава с тази мисъл свързах и калдъръма – построен е, за да стигат стопаните по-лесно до нивата си, а и да изнасят продукцията от нея. Но дори да приемем, че друмът е античен, напълно възможно е и горното предположение да е вярно – селяните да са използвали древния път и да са го поддържали.
Тази стена е маркирана в зелено на картата, която съм прикачил, като не съм проучвал колко дълга е била, така че са отбелязани около 10-20 метра по протежението ѝ.
Чувствам се некомфортно, че нямам абсолютно никаква информация за всички тези обекти тук, които бяха кой от кой по-интересни. Бях принуден да правя предположения на база релеф, разположение и подобни фактори. Връщам се обратно към калдъръма. От обратната страна на отбивката има друго отклонение и решавам да проверя то докъде отива. Никъде. Гора и дотам. Решавам, че вече ще се върна на главната пътека на маршрута ми – там, където най-напред се отбих, за да поема по настоящия калдъръм. Изкачвам се по него и като че ли имам друга гледна точка за него – изглежда наистина красив и съвършен.
Излизам на основния си маршрут. Определено направих необикновено и дълго отклонение от него, но със сигурност си струваше. До сега бях дълбоко в гората, поради което не усещах горещина, но след връщането си на главното направление, жегата ме удря за отрицателно време. Е, може да е голяма, но за сметка на това щеше да ме мъчи през цялото време.
От тук трасето продължава по билото на „Стражата“ и почти няма денивелация. Благодарение на откритата местност пък продължавам да имам гледка вдясно от мен, където старопланинските върхове неизменно се виждат, но полекичка част от пейзажа остава зад мен, а друга част се открива. Започват да се виждат Стринавското и Върпищенското плато. Разпознавам доста места, на които съм бил. Ето например поляната над село Долни Върпища, колко пъти съм бил там и каква красива гледка предлага.
Все по-често се спирам да снимам красотата на околността. По някое време докато нагласям камерата, се обръщам наляво. Близо до мен стои заек и ме гледа. При най-малкото завъртане на тялото ми обаче се скрива в най-близките храсти. Продължавам със снимките и след малко историята се повтаря. Търсеше ли нещо този заек, та на два пъти се доближи толкова близо до мен?
Трябва да обърна внимание, че по почти цялото трасе на главната пътека, по която минах, се виждаха различни камъчета и други следи, които подсказваха, че този маршрут някога е бил доста по-използван. Дали са се образували от минаването на джипове, или пък са последната диря, останала от някогашен доста по-поддържан път, не зная.
Въпреки горещината се спирам, любувам се на пейзажа, правя снимки и като цяло се мотая. Разстоянието от началото до тук не е дълго, но поради посочените причини ми отнема време, докато го премина. А и аз не бързам. Дори планирам ако ми остане време, да отида на река. Но докато това се случи, пък и ако се случи, има много време.
Не след дълго пътеката пресича перпендикулярно асфалтов път. Шосето води до Костенковци, но това не е в моята посока – аз трябва да продължа само напред по пътеката. Веднага след като пресичам пътя, вляво от себе си виждам някакъв странен висок камък и нагазвам в тревата, за да го разгледам по-отблизо. Оказа се, че това е комунистически паметник, указващ, че на 200 метра от тук на 26 и 27 юли 1940 г. ОК на БКП от Горна Оряховица и Габрово са основали VIII ВОЗ (Въстаническа оперативна зона). Признавам си, не очаквах на това високо място, в нищото, при това на откъснато парче камък, да видя такава паметна плоча. Отбелязал съм местоположението на паметника на картата към публикацията.
Връх Глоговец (Стражата)
След пресичането на шосето, следва път през поляната, където отново можете да се любувате на гледките, а трасето започва леко да се изкачва. Минавате покрай големи електрически стълбове и в този момент се намирате съвсем близо до най-източната част на платото „Стражата“, т.е недалеч от скалния венец, под който се вие пътя за Дряновския манастир.
Следващата важна работа, която трябва да свърша, е да посетя крепостта на връх Чукара, който е близо до местоположението ми, но малко по-ниско разположен. Преди да започна да се спускам надолу обаче, реших да разгледам най-високата точка в района – връх Глоговец, до която ме доведе пътеката. От тук спускането за Чукара е по нова пътека надясно, но ако продължите по досегашната, тя ви води на североизток, още по-близо до скалния венец на платото. Тук тя се стеснява, обрасла е с храсти и дървета и е труднопроходима. Решението да мина първо от тук е, защото като най-висока точка на място, изпълнено с археологически обекти, може да е имало нещо. Имах и бегла информация от YouTube канала laryy 555 в потвърждение на това предположение, а данните са в тясна връзка с крепост Чукара.
Покрай Чукара от западната страна, в посока север-юг минава пътят „Верейския друм“, който отива към „Верейския проход“ на централното било на Стара планина. Северно на около 4 km от обекта, се обединяват пътищата идващи от „Нове“ и „Дискодуратере“ от северозапад и от „Никополис ад Иструм“ и „Зикидева“ от североизток, които с едно трасе тръгват на юг. Северно на 1 km от върха, в посока изток- запад минава късноантичният път, обслужващ Втора предбалканска линия крепости на Източната римска империя, построена за защита от север. Двата пътя се пресичат на връх „Глоговец“(“Стражата“), където е имало изнесена сигнално- наблюдателна кула, вероятно обслужвана от гарнизона на крепост Чукара. Има вероятност на връх „Глоговец“(“Стражата“) да е имало и римска, пътна станция от типа „мансио“, която да е обслужвала кулата и пощенските куриери на това важно кръстовище. Също така има вероятност тази пътна станция да е била на връх Чукара.
Според тази информация някъде много близо до мен са се пресичали важни римски пътища и са се сливали в един общ. Следи от този общ път все още могат да се видят малко преди село Долни Върпища на отсрещното плато. Освен до древния друм, се намирам и много близо до наблюдателна кула, което потвърждава логиката ми за високото разположение на мястото – от тук със сигурност се е откривала гледка в почти всички посоки, когато не всичко е било гора. Всъщност по скалния венец и сега има много места, на които пейзажите могат да спрат дъха и на най-заклетия скептик. Но ще стигнем и до там.
Влизам навътре в обраслата част на пътеката. Вероятно поради множеството електропроводи тук е пълно с всякакви боклуци – от автомобилни фарове, до керемиди и строителни панели. Всъщност не е правилно да кажа, че сметището е поради електропроводите, а поради хората, идващи тук най-вероятно заради тях и поддръжката им.
Съвсем малко разстояние съм изминал, но усещам как е много лесно да се загубя – пътеката вече не личи, едва си проправям път, дърветата създават объркване, и поради всичко това на 2-3 места поставих пръчки, по които да се ориентирам обратно. На картата може да се види, че този маршрут е маркиран в жълто, защото не съм сигурен за точните координати на изминатото трасе.
Влизам от горичка в горичка, виждат се отново големи камъни, но не мога да различа градеж. Не смея и много навътре да вляза, защото няма да успея да се върна лесно. Трябва да се има предвид, че далеч не е изключено част от камъните да са били част от въпросното съоръжение, което се е намирало тук, на връх „Глоговец“.
Определено ми беше интересно да претърся по-голяма част от терена, но не посмях, за това реших да се върна обратно на пътеката. Да, но вече се бях изгубил. Бях изминал не повече от 150 метра от разклонението за Чукара, но гората е толкова объркваща, че загубих собствената си диря. Все пак след кратко лутане успях да стигна до пръчките, които бях поставил и от тук лесно се върнах на пътеката. Жалко, не успях да открия нещо, особено от римския друм, ако следи от него тук изобщо още съществуват.
Крепост Чукара
Връщайки се малко по-назад, току на разклонението за крепост Чукара, веднага започвам да се спускам. Време е вече да посетя и това съоръжение. Пътеката е с висока трева и вадя GPS-а, за да съм сигурен, че не бъркам нещо. Започвам да се колебая, защото не изглежда да се движа в правилната посока. Точно тук не ми се иска да правя грешки, защото слънцето пече право в мен, а и надолу баирът не е малък – ако сбъркам, ще трябва да го качвам обратно. За това се връщам отново на главната пътека на разклона и оглеждам за маркировка или друг знак, който да ме ориентира накъде съм, но не откривам. Малко по-рано по маршрута видях червено-бяла туристическа маркировка, но не я следвах, защото имам свое си трасе, а вероятно екопътеката се е отклонила на друго място. Или просто изчезва.
Захождам 10-тина метра по-нагоре по пътеката, на която бях и на последното възможно място се спуснах отново надолу. Де факто това е абсолютно същият маршрут, от който преди малко се върнах, когато бях в грешната посока. Къде тогава ще е моята пътека? Вляво от мен отново имаше купчини от големите камъни, на няколко места можех да премина през тях, но къде щяха да ме отведат те? И дали нямаше просто в някакъв момент да стане непроходимо. С помощта на GPS-а се реших да хвана първото такова място, като минах върху камъните наляво и надолу. Пътека не се виждаше, но за щастие теренът беше полугорист, т.е. беше проходим. Редуваха се малки горички с малки полянки. Имах точното местоположение на крепостта Чукара, затова го въведох на картата и реших да използвам друг подход – ще вървя по платото през дърветата, спазвайки посоката към крепостта. Така, следвайки хоризонталната линия от текущото ми местоположение до крепостта, се надявах да се добера до останките на съоръжението.
Големите бели камъни не спират да изпълват пейзажа. На едно място виждам купчинка камънак, който наподобява на руини на зид. Тук отбелязвам, че начертаният на картата маршрут, по който се отклонявам от връх „Глоговец“ до крепост Чукара, е приблизителен и може да има леки отклонения.
Проправяйки си път през гората, на места се откриват и широките панорами, които неизменно днес ме следват. Ето живописната гледка, която се открива от тук. Отляво е Стринавското плато; точно вдясно до него на по-малкия хълм е крепостта „Куклите“, където има тракийско светилище; по средата, където се виждат покривите, е село Царева ливада, а отдясно е Върпищенското плато. Ниско долу, под скалите, сгушен между всички тези възвишения, е Дряновският манастир.
Стигам до по-голяма гора и влизам в нея. Очаквам всеки момент пред мен да се появят останки и това наистина се случва само след няколко десетки метра. Координатите на крепост Чукара са правилни, затова ги оставям тук – 42°57’10” С.Ш. и 25°25’31” И.Д
Що за съоръжение е Чукара? Самият аз нямах отговор, а и в интернет няма информация за него. Свързах се с представител на сайта Български крепости, от който разбрах, че крепостта се води късноантична и по- скоро е укрепено селище, което обяснява и защо открих още стени на по-далечно разстояние от него. С това се изчерпва и всичката налична информация за древното минало на това място. Имаме и една карта от книга на Димитър Овчаров, на която са отбелязани византийските укрепления от VI век в района.
Интересното на тази карта е, че вляво от Чукара (оградената), е отбелязана и крепост „Града“ (първата с това име от дясно на ляво). Именно това е крепостта, до която бях извънредно близо, следвайки тайнствения калдъръм по-рано през този преход.
И така, точно пред мен, дълбоко на сянка в гората, видях останки от зидове, вероятно с височина ок. 1,20 – 1,50 м. Нещо обаче ме смущаваше – прекалено запазени ми изглеждаха тези зидове, а и имаха вид на доста по-нови.
Ако говорим за всичко наоколо само в минало време, т.е. как някога нещо е имало, но днес не можем да го видим, то тези стени определено могат да се видят и пипнат. Нещо повече, те са запазени по цялата си дължина и може да се проследи къде е минавала тази ограда. На картата в зелено съм отбелязал както мястото, така и цялото протежение на стените.
Всъщност една от първите ми работи след като видях какво протежение има зидът, беше да обиколя всички краища, които видях и да взема GPS координати, с помощта на които начертах линиите на картата. Определено пространството, което заграждат тези дувари, е много повече, отколкото очаквах. Може да ме се е сторило и малко повече, отколкото е в действителност, защото теренът е труднопроходим, което усложнява обхождането.
На места тези стени са запазени по-малко, например в северната им част, но очертанията ясно личат. Именно в северната част в един момент стената просто свърши. Може да е строено само до там, а може и градежът да е рухнал. На метри от мястото се намира и скалният венец, под който в пропастта се вие пътят до манастира.
В този ъгъл също вземам координати и се връщам обратно в централната част на тези огради, а от там се насочвам към другия, южния край. В тази посока са едни от най-високите останали стени. Гората определено е гъста и самото им съществуване създава известно учудване – на такова високо място, дълбоко в гората, някой някога е строил нещо и го е стопанисвал. Та аз къде-къде по-нагоре на откритото щях да се загубя, какво остава тук! Обикаляш си гората, няма никакви признаци на живот – нито сегашен, нито минал, и хоп – стени! Как да не се активизира откривателският ти инстинкт.
В южната страна зидът свършва също така внезапно, както и от север, но като че ли тук повече личат следи от срутване под тежестта на времето. Регистрирам координатите и отивам в рамките на някогашната крепост, за да видя дали има различими останки от онова време. Не откривам такива. Доста изкушаващо е да определим зидовете като крепостна стена, но аз не бих заложил на тази хипотеза без научни доказателства. Както отбелязах, изглеждат необикновено запазени, а дори видът им е на такива от по-късно време. Ако това са крепостни стени, останали още от съществуването на съоръжението, защо не виждаме нищо друго, което да се е запазило поне наполовина колкото стената?
На същото мнение е и колегата от Български крепости, според когото зидовете са изградени в по-късен период, основно от местни хора, които по този начин са разделяли имотите си и са ограждали добитък. А крепостните стени на селището се намират под насипи точно под новите каменни градежи.
Колко стари са тези стени няма как да се определи на око, но вярвам, че евентуални археологически разкопки на това място биха разкрили интересни неща и находки, още повече, че обектът не е проучван.
Връщайки се към централната част на зидовете, срещу себе си виждам, че на места дори има „вътрешни“ стени, което надали е най-правилното определение, ако приемем, че тези огради са разграничавали имоти, а не са били отбранителни съоръжения. Просто на разстояние зад едната стена се вижда друга.
Спускане от „Стражата“
Въпреки, че слънцето не ме пече пряко, времето е много горещо и вече чувствам умора. Решавам да продължа нататък и да се спусна надолу по платото. Да, но как? Дойдох тук не по маркиран маршрут, а по най-пряката линия според GPS-а. Макар да знам, че недалеч от мен има маркировка, това не ми помага, защото не можеш да обходиш целия район, за да я откриеш, още по-малко в такова време и на такъв терен. Решавам отново да разчитам на навигацията, като вървя покрай скалния венец в посока Дряновския манастир. Все трябваше да изляза някъде, откъдето да изляза на по-приемлив маршрут.
Речено-сторено. Тръгнах във въпросната посока покрай поредната стена с намерението като стигна края ѝ, да взема и тези координати, за да бъде по-пълно очертанието на огражденията. Относително дълго вървях и зидът не свършваше и не свършваше, но накрая приключи и се показа малка полянка, а в далечината се виждаше Дряново. Чакай, тази гледка я видях при най-първото си ходене покрай стените в северния край. По някакъв странен начин се озовах на същото място, а мислех, че вървя в съвсем друга посока. Да, толкова обрасло е мястото и толкова не позволява ориентирането.
Както и да е, от тук през поляната тръгнах надолу, без да знам кога, къде и дали ще изляза. По някое време ми се стори, че се спускам прекалено много, затова малко се върнах и заходих от по-високата част на поляната. Маркировка няма, следя само посоката си и местоположението на манастира, разчитайки, че това ще ми е достатъчно. От тук се открива и прекрасна гледка към дефилето на Дряновска река.
По този маршрут по някое време влязох в разредена гора, току до скалния венец на най-източната част на „Стражата“. Бях се отдалечил достатъчно, за да се изненадам, когато в гората видях единични останки от зид. Що за странност, нали напуснах мястото още горе? Нямах отговор на този въпрос, но по-късно колегата от „Български крепости“ сподели мнението си, че понеже Чукара е по-скоро укрепено селище, а не толкова крепост, това обяснява и зидовете, намиращи се на сравнително отдалечени от съоръжението места. Разбира се, за тези стени също не мога да твърдя, че са били част от някогашната крепост – напълно е възможно по подобие на горните, да са дело на местни хора от много по-късно време. Можете да видите на картата към публикацията координатите на този зид.
Да си призная, очаквах тук по някое време да видя някаква пътечка или друг ориентир, по който да се влея в маркираната пътека, която още на върха изгубих. Такава обаче не просто не се показваше, ами и гората ставаше по-гъста, с все по-малко следи скоро някой да е минавал от тук, и още по-важно – с все по-голяма денивелация, която трябваше да пресека.
Не след дълго се озовавам пред по-открито място, от което през скалите отново виждам каньона на Дряновската река, манастира и околните височини. Вече съм малко по-ниско, но гледката ми служи и като ориентир да разбера къде долу-горе на „Стражата“ се намирам. Вдясно от мен пък виждам друг зид, малко по-запазен от горния, за който с по-голяма категоричност мога да твърдя, че е от по-ново време. За него също съм дал координати в картата – той е на най-южната зелена точка.
Вече се намирам буквално на няколко метри от ръба на скалния венец, който е горист. Денивелацията, през която преминавам, се увеличава, а това натоварва краката ми. Да, не се изкачвам нагоре, но да вървиш на една страна под ъгъл в обрасъл терен също изтощава. Навсякъде се виждат отломки от камъни, които са падали от скалите, намиращи се над мен. По този стръмен баир със сигурност са се движили с голяма скорост и ако човек отиде под скалите, ще намери много от тях. Маршрутът е покрит с мека пръст, което вероятно също се дължи на големия наклон и усложнява придвижването ми.
В един момент пропастта става по вдлъбната навътре, но и по-полегата, което може да те подмами да си продължиш пътя, но идеята е лоша, защото така си на метър от ръба, стъпил върху стръмна и нестабилна почва. Именно денивелацията, която пресичам може да донесе изненадата. По меката земя човек може лесно да се свлече надолу като скиор и всичко да приключи там. И изобщо не преувеличавам, защото малко след това точно това ми се случи – стъпвайки върху пръстта, тя започна да се свлича надолу, завличайки и мен. Точно заради тази опасност обаче се изкачих нагоре по баира, за да избегна бързия полет през платото.
Изминал съм много малко разстояние от крепостта до тук, но теренът е толкова труден, че се измарям, спирам няколко пъти да пия вода и да почивам. Вече искам да изляза някъде, където и да било. Тази „Стража“ неслучайно носи това име – хваща те и не те пуска. Уж се движех в правилната посока, но звучеше трудно да стигна до югоизточната страна на платото през такъв терен.
След малко отново ми се удаде случай да се открие гледка пред мен от скалите. Доближих се, погледнах и видях къде съм бил преди малко, намирайки се точно под крепостта. В този момент успях и да дефинирам проблема, с който се сблъсках, изгубвайки се тук. Тази страна на „Стражата“ приключва с красиви отвесни скали, от които гледката, както вярвам сте се убедили, е много живописна. Но тук има поне три реда скални тераси, разположени една над друга. Трябвало е да вървя по най-горната, но чрез този поглед от тук установих, че съм на най-долната. Ясно личаща пътека от крепостта не видях, затова поех просто в правилната посока, но заедно с това съм слязъл надолу повече от нужното.
Сега, след като знаех проблема, започнах да търся решение, а то не беше сложно – трябваше да стигна до горните скални тераси и от там да търся маршрут. Да… не беше сложно, но като дефиниция. Къде в този момент да търся място, от което да се кача до горните катове? И изобщо имаше ли такова или аз исках да има?
Това можеше да се разбере след като проверя. Започнах да се изкачвам срещу баира, търсейки брод. Трябваше да спирам често, защото енергията ми приключваше, а и се нуждаех постоянно от вода. Лъч надежда се появи след малко, когато за кратко се изкачих по-високо и видях скала, по която можеше да се опитам да се покатеря. Минах покрай растящите дървета и се хванах да изкачвам камъните. Получи се, но това беше част от работата. Сега около мен беше непроходимо и ако няма откъде да се кача още по-нагоре, ще трябва да слизам. Дано не се налага, защото този тип експерименти не можеше да продължи дълго.
За щастие видях място, от което изглеждаше, че мога да се кача, и наистина успях. Изминатото разстояние от решението, че съм слязъл на долната тераса, до изкачването на това място бе изключително кратко, но доста трудно. Тук слънцето отново взе да ме пече силно, което подсказваше, че съм достатъчно високо, за да мога да разчитам, че ще намеря път. Това е добре. А от друга страна – на каква гледка имах възможността да се радвам!
От тук виждах не само досегашните Стринавско и Върпищенско плато, речният каньон и баирът с крепост „Куклите“, но от другата ми страна се ширваше панорамна гледка към селата Цинга и Геша, дори началото на Дряново се подаваше. Прекрасни поляни, гори и хълмове изпълваха пейзажа зад тях. Наистина красиво, но не можах да се насладя за дълго, защото слънцето печеше толкова силно, че при изправянето си залитнах на една страна и щях да падна в скална пукнатина.
Сега се намирам над входа на Дряновския манастир. Отляво върху скалите виждам и мястото под крепостта, от което започна объркания ми маршрут, за който трябва да подчертая, че от Чукара надолу е приблизителен, а не с точни координати (за разлика от горските зидове, които са с точна локация).
Тръгнах навътре към гората, за да търся пътека. Не се виждаше такава, но на няколко места можеше да се мине между дърветата. На 1- 2 места имаше нещо като пътечки, които стръмно се спускаха надолу и ме примамваха да тръгна по тях – нали в крайна сметка целта ми сега беше да слезя от платото. Замислих се обаче дали това е логично – ако обитаваш това място, би ли прокарал пътека, която да се спуска толкова стръмно? Надолу е лесно, но когато се качваш нагоре? Вероятно аз бих подходил по-интелигентно, ако ще си правя път. За това и не се подлъгах да мина от тези места, а продължих да търся нещо по-правдоподобно и продължих леко настрани. Що за изненада изпитах, когато пред себе си видях скала, на която имаше маркировка от червено и бяло! В началото дори си помислих, че ми се струва, затова се взрях по-концентрирано – да, маркировка беше. Никога досега не бях се радвал толкова да видя знак на екопътека и с огромно задоволство последвах маршрута. Пътеката започна да се спуска доста остро надолу, но това вече не ме караше да разсъждавам – нали следвах маркировка.
След не много време ходене през гората отново се излиза на открито скалисто място, на което маркировката се извиваше надясно. Наляво обаче теренът изглеждаше, че ще ме отведе към гледка, затова реших да мина първо от там. Прав се оказах – само на 20 метра от тук отново се озовах на ръба на платото, вече малко по-ниско от преди. Седнах върху една скала и обядвах набързо с един сандвич, любувайки се на живописния пейзаж, открил се пред мен. Отново заради жегата не мога да остана повече тук, затова се връщам на мястото, където беше маркировката, и тръгвам надолу по каменистия терен. Стигнах до място, на което очевидно очаквах да има насочваща маркировка, но не открих. Затова реших, че може би съм я пропуснал и започнах да се връщам нагоре. Печеше много и всяка крачка беше мъка, от време на време дори ми ставаше зле. Маркировка обаче не открих. За това тръгнах по най-удобното за мен място надолу. Мястото е открито, поради което гледах да търся дървета и да минавам покрай тях, за да се крия от слънцето. Отново с помощта на GPS видях, че трасето минава над тунела, намиращ се на автомобилния път Габрово-Дряново. Започнах да вървя в тази посока, а в последствие дори тръгнах по права линия към маршрута на екопътеката. Той ме изведе отново на ръба на скалите, откъдето отново можех да видя околността като на карта.
Дряновският манастир вече се виждаше ясно, макар и като макет на себе си. Надморската височина видимо спадна и това съвпадаше с целта ми. Но тук отново изгубих маркировката, а и GPS-а се опитваше да ме подведе. Тази стража определено не искаше да ме пусне. Вероятно е излишно да казвам, че изобщо не препоръчвам да се доверявате на въпросната маркировка.
Реших просто да продължа да се спускам надолу, не съм толкова далеч от крайното спускане, така че щях да се справя независимо от „официалния“ маршрут. Отново се отбивам на място с гледка, за да погледна от тази точка светата обител и скалата с Кръста над нея.
Завивам обратно и продължавам спускането, което отново преминава през открит и каменист терен. Вече чувам колите от шосето и дори аз се изненадах колко бързо се спуснах до тук. Вече съм отписал екопътеката и вървя по ориентация. Да, но отново се забутвам в някаква гора, в която се вижда някакво бетонно съоръжение, което не ми прилича на нищо. Просто бетон в гората. Обикалям наоколо и вече виждам през дърветата асфалта. Намирам брод и излизам на пътя, озовавайки се точно пред тунела. Леко неудовлетворение се зароди у мен, защото пътеката минаваше над него и отиваше към хижа Бачо Киро до манастира, но нямах вече сили да я търся, а още по-малко да се връщам от тук, когато за пръв път от много време стъпвах на асфалт.
Минах през тунела, светейки си с телефона, за да ме виждат колите. По принцип тунелите са малко страшни за ходене, защото са като пещери, в които от ехото всеки шум се усилва, а тъмнината само провокира страшни картини във въображението. В този тунел обаче този ефект го нямаше, а и заради кратката му дължина проникваше светлина от двата края.
След като излязох откъм дряновския му край, видях една плоча, захваната вляво на скалата досами тунела. Плоча, посветена на четата на поп Харитон, била се геройски за свободата на България в Дряновския манастир през бунтовното лято на 1876 г.
Тук направих и последната си снимка за деня. Бях уморен и жаден. Тръгнах по шосето с идеята, че ще мина или през манастира, или през един от хотелските комплекси преди него, за да си налея вода, след което ще се прибера с влак. Но понеже до влака имаше близо час, ми хрумна идеята да се прибера на стоп. Стигайки до разклона за манастира точно това и направих – една от първите коли спря, но мъжът беше само до село Донино, което ме отказа да се кача, но все пак му благодарих. Малко след това обаче младо момче ме качи до Габрово с пълен с багаж джип. В разговора ни вметна, че „навремето май повече вземаха на стоп“. Не се съгласих с него, защото като тийнейджър много пътувах на стоп и добре знам как беше. Днес рядко го правя, но случаи като този показват обратното.
Вместо поетичен край на този текст, ще отбележа за кой ли път, че България е осеяна с исторически обекти и артефакти, но днес всички нехаят за съхранението на това богато наследство. А още по-страшното е, че тези, които трябва да го съхранят, дори не знаят за съществуването му.
Вашият коментар