„Роби на тирани, невидими, озверели,
искаме свобода, но още не сме узрели“
Sp0ke

Ако погледнем в исторически план, 25 години не са много време. Но ако го погледнем в чисто житейски план – това е един голям период. А когато си си представял тези 25 години като бъдеще на свобода, човешки права и демокрация, а си бил излъган – това е голям период, белязан с болката на изгубени надежди, разбити илюзии и пропиляна младост. Това усещат много хора в България днес.

Падането на Берлинската стена не е просто срутване на бетон от ядосани граждани. Това е само символът на едно огромно историческо събитие от световен мащаб. До 1989 г. светът беше разделен на два лагера, на Изток и Запад, на комунизъм и империализъм, на братски страни и врагове на човеконенавистнически държави и т.н. Напреварата във въоръжаването на спираше, а световните лидери десетилетия обсъждаха заплахата от ядрена война, като у нас ни плашеха, че САЩ само чакали удобен случай, за да бомбардират мирния строй, но СССР показва героизъм и пъха прът в американското колело на антихуманизма.

Изписало се е достатъчно на тази тема. Но ми се струва, че днес малко хора осъзнават наистина мащабността на падането на Стената. Това събитие дава повод за надежди на хората по целия свят, че вече няма да има противопоставяне, че диктатурите вече ще бъдат история, всеки ще може да пътува свободно, да мисли, каквото иска и да вярва в каквото иска.  Че най-накрая светът ще заживее в мир без опасност от войни, предизвикани от когото и да било.

За съжаление последиците от този процес у нас не се случиха точно така. У нас падна една стена, за да бъде издигната друга. Тази на псевдодемокрацията и псевдопрехода. Милиони хора вярваха, че краят на комунизма е дошъл и се бележи началото на една нова епоха. Исторически погледнато е така – паднал е комунистическият режим, вече има свободни избори, многопартийност, пазарна икономика, частна собственост. Всеки изповядва идеите си свободно.

Донякъде.

Как да разберем дали наистина сме свободни да изразяваме идеите си? Разбира се, винаги можем да публикуваме политически виц или да псуваме някой политик в профила си в социалните мрежи. Но на коя власт би й пукало за това, щом всичко си остава интернет писания? Важното е народа да мълчи и да търпи. Страшно става вече, когато се пристъпи към действия. И най-пресният пример за това са протестите и окупациите от миналата година – тогава хората, които справедливо недоволстваха от измамния преход, след края на който ни обещаваха благоденствие, свобода и всички човешки права, отказаха да мълчат и излязоха на улицата. Тогава се видя истинското лице на българската власт – отначало според тях протеста няма идеи – той е съставен от пияници и наркомани. След като това не проработи, план Б беше, че хората на улицата са платени от ГЕРБ и Иван Костов. И това не спря надигналата се вълна. Тогава в ход влязоха световните конспирации – Джордж Сорос плащал на протестиращите, защото не искал БСП, ДПС и Атака на власт в България.

Това разбира се, фрагментира обществото и ако трябва най-общо да представим двете групи, това бяха „против“ правителството и „за“ правителството. По средата не можеше да бъдеш. Защото е срамно в такава обстановка да заемаш неутрална позиция. Това означаваше, че все едно не съществуваш. Беше време разделно.

И тогава медиите се видяха в паника. Защото те също се оказаха на този кръстопът. И това отново показа доколко сме свободни. Огромна част от медиите вече не можеха да прикриват икономическите интереси, които стояха над тях. Дори журналистите, работещи в тези медии, да бяха „против“, трябваше да се обявят „за“ това правителство. Така се оформиха и фрагментираните групи на медиите – про-протестни и анти-протестни.

Разбира се, конкретизирам всичко това с протеста от миналата година, защото това е най-яркия и най-пресен пример, че свободата на словото у нас далеч не е достигнала нивото, за което са си мислили хората през 1989 г. При това те са мислили, че ще имат пълна свобода веднага след падането на режима, а не 25 години след това.

Защото свободата на словото, както подчертах, не се изразява в това да псуваш в интернет. Това не е свобода, а изливане на комплекси. Свободата е да успееш чрез своите идеи да организираш свои съмишленици и да създадете продукт – независимо духовен или материален ще е той.

Това, разбира се, е най-обобщено казано.

Свободата на избора също е важна свобода. И въпреки, че ни мамят по време на избори, не се възползваме от тази фундаментална свобода. Защото, колкото и власт да имаш, колкото и да можеш да лъжеш, не можеш да излъжеш всички. А ако всички се противопоставят на тази измама, то тя ще рухне.

Но явно не сме готови за свободата.

Защото всяка свобода поражда отговорност. Свободата не е само право. Ако имаш свободата да купиш шише ракия или хляб и сирене за семейството си и чрез тази свобода купиш ракия, после трябва да носиш отговорността за това, че жена ти и децата ти ще си легнат гладни.

Но и това има своите корени. През социализма свободата на избора беше ограничена. Става въпрос дори за чисто битовият избор. Ако отидеш в магазина да си купиш хляб, ще намериш само един хляб. Сега имаме десетки видове хляб и се чудим от кой да си вземем (и най-често сме недоволни от избора). Преди беше друго – Партията беше помислила за всичко. Тя мислеше вместо хората и вземаше избора вместо теб – един вид хляб, ама най-хубавия! Защото е за народа!

И народът си беше свикнал така. Впрочем за доста неща това продължи и след падането на комунизма под една или друга форма.

А пазарната икономика? Тя е пазарна за някои хора, не за всички. Един бърз преглед и на този въпрос. През 90-те беше бурното време на мутрите. Ако например имаш златарско ателие, при теб идват едни момчета и те питат: „Искаш ли застраховка на ателието“? Ако им откажеш, ще те ступат както те знаят и ще ти променят мнението – на следващия ден вече ще си застрахован. Шаблон за пазарна икономика! Шаблон за свободното и честно предприемачество!

В днешни дни нещата не са чак толкова открити, но не сме за пример. Рекетът на бизнеса се превърна в хроничен симптом на българската икономика, обществените поръчки се получават само от приближени фирми, а монополите не биват ограничавани от никого. Дори дребният бизнес в лицето на павилионите вече се монополизира в лицето на „Lafka“. Всъщност дребният и среден бизнес у нас издиша. А точно това е гръбнакът на всяка една икономика.

Не сме свободни. Това е истината. Не и „свободни“ в онзи смисъл, в който аз го разбирам. И не за всичко са виновни политиците. Ние ги вкарваме в Народното Събрание, а не някой друг. Революцията започва в мозъка. Не можем да очакваме хората, които ни крадат и лъжат вече четвърт век утре да започнат да разследват сами себе си и да разобличат собствените си престъпления. Но явно обществото не е узряло, за да промени коренно живота си и да покаже, че няма власт, която да е по-силна от народа си.

Ще завърша с един цитат от Оруел: „“Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат.”