Днес направих един от най-хубавите си преходи в последно време. Снощи ходих да бера маточина и горски ягоди и като се върнах започнах да мисля как ще оползотворя идващия почивен ден. Късно вечерта си начертах един собствен маршрут, по-голямата част от който не съм преминавал до сега (снимка на маршрута в края на публикацията).

Отправната точка беше гара Съботковци. До там от Габрово най-лесно се стига с влак, защото пътят е само 15 минути. Като малък много харесвах тази гара, беше много красива и поддържана. Много исках да сляза на нея и да я разгледам. До нея имаше бунгала за туристи и всичко изглеждаше като някаква приказка – дълбоко в гората, насред нищото идваш и почиваш. Днес обаче гарата е необслужвана, неподдържана, руши се, а красотата ѝ е само отдалечен спомен. Бунгалата са в още по-плачевно състояние – покрити са с бурени, всичко е ръждясало, а едно от тях е наполовина разрушено, защото по време на голямата буря през 2013 г. едно дърво беше паднало по средата на покрива и го беше разсякло.

Гара Съботковци

До тук обаче с въздишките по „вий знаете ли какво беше едно време“.  Всичко следващо, което видях и изпитах, ме вдъхнови много и ми донесе неописуема наслада.

От гарата се тръгва по алеята, която е обрасла с всякакви храсталаци и бъз. След около 5 минути ходене може да се продължи направо, или да се направи остър завой наляво. Ако се продължи, се излиза на пътя за Съботковци, Кметовци, Боженци (да не се бърка Съботковци с гара Съботковци – селото е на около 1,5 км от гарата). Ако се свие наляво, стигате до село Харачерите. Точно в тази посока свих аз и веднага започна едно изкачване по стандартен за региона планински път, изцяло следвайки релефа на терена. Не бях ходил никога в Харачерите, но предвид околните села, а и самия път, усещах какво ще представлява селото – представях си го с една главна тясна уличка, тук-таме някой остър завой и/или баир, защото тези села са високо и строежът им се съобразява с особеностите на планината. След около 10, най-много 15 минути изкачване по тесния път, пред мен изскочи табелата и се показаха първите къщи.

Входът на село Харачери

Точно тук от селото излиза натоварен бус и се свивам в копривата, за да не мине през мен, след което поемам по главната уличка. Всичко се оказва точно такова, каквото го очаквах – тесни улички с къщи от двете страни, изцяло разположени покрай пътя. Китни къщи, много от които поддържани и обитаеми. Типично планинско село, в което животът се случва по друг начин и с друго темпо. Стопани работят по градинките си, а от една къща замирисва на готвено. Поглеждам инстинктивно към тераската, а там две жени са излезли, пият кафе и си говорят. Още е рано, около 9:30 ч., така че е чудесно време за кафе, освен ако не си тръгнал да обикаляш горите.

Въпреки, че е малко, надморската височина в селото варира доста, т.е. има доста високи и значително по-ниски места. В по-ниските части надморската височина е ок. 430 м., а във високите – 530 м. Именно сред по-високите части се намира и читалището „Зора“. Малка постройка, приличаща повече на пенсионерски или партиен клуб, но всъщност средище за култура сред иначе малобройното население, което, според данни на ГРАО, наброява 39 души.

Читалище „Зора“ в село Харачери

Точно преди читалището личат останките на Смесен магазин, който вероятно е бил най-важният обект в селото, съчетаващ магазин за всичко плюс кръчма.

В този тип села в много от къщите има кучета, които те подушват отдалеч и много преди да ги видиш, вече те лаят. И тук е така, затова продължавам напред. Започва спускане през горист участък, малко след който се подават още къщи. Вижда се още един кладенец и решавам да го снимам.

Кладенец в село Харачери

Стигам участък, в който пътят се разклонява на две. Спускащият се наляво не е моят, но от любопитство тръгвам по него, за да разгледам какво има. Показват се къщи със старовремски зидове, а пред една от тях има пейка. Мястото е чудесно и се замислям дали да седна и да изям половин сандвич, но решавам, че е рано за награди и продължавам напред. След малко пътят завива надясно по един баир, където отново се обаждат кучета, прави кръг и се излиза на мястото, където бих излязъл, ако бях поел надясно на разклонението от преди малко.

Градинка в село Харачери

След няколко метра стигам края на селото. От тук продължава ловджийска пътека през гората, която очаквам да ме изведе на „главния“ път. Тръгвам по нея, а разходката е приятна, защото сред дърветата е по-хладно, а имах нужда от това. Много скоро дърветата се разредяват, виждат се поляни, а веднага след това се вижда и пътя.

Всъщност този път може да бъде главен само в контекста на околните селца. Иначе това е старият път между Дряново и Габрово. Той също е относително тесен, планински, изцяло следващ релефа. Поради това е приятен за разходка. След излизането ми на него, поемам надясно в посока Дряново. Покрай асфалта е пълно с всякакви растителни видове – дъб, бук, папрат, маргаритки, акация и много, много други.

Маргаритки по главния път

Периодично се разсейвам от пътя, защото вижам я някоя поляна, на която отивам да видя какво има, я някоя пътека, която ми е интересно накъде води. Все пак държа основния маршрут, защото съм напълно наясно, че не мога наведнъж да обходя всички пътечки, но пък те ми дават идея за следващ преход.

Тук някъде се сливам и с маршрута на екопътеката Боженци – Дряновски манастир. Не следя маркировка и поради тази причина не съм обърнал внимание къде точно от пътя се отклонява маршрутът за Боженци, но фактически се озовавам точно на маршрута за Дряновския манастир, който преминава през село Горни Върпища, накъдето съм се насочил и аз. Преди това обаче досаждам на два бръмбара, които на една клонка са се заели с важната работа да създадат поколение.

Разходката е толкова приятна, че дори не искам все още да стигам до селото. Виждат се околните баири – да, ето зад този насреща е село Кумани, за което вече съм разказвал. Насекомите летят навсякъде и опрашват билки и цветя, птиците чуруликат и само от време на време преминава по някоя кола, която да смути този душевен мир.

Накрая достигам разклона за село Горни Върпища. До сега не съм минавал от тук, затова съм развълнуван. Още на пътя се вижда и първата порта, която говори за възрастта на къщата зад нея.

Порта на входа на село Горни Върпища

Вижда се и табелата, която е толкова стара, че синьото по нея отдавна не е синьо, а буквите на името на селото явно са избелели много отдавна, та хората периодично ги повтарят с бяла боя. Тук е и табелата, указваща посоката към Дряновския манастир, има дори карта на маршрута на Дряновската екопътека. Мисля, че такива табели трябва да се слагат по-начесто по екопътеките, особено на по-дългите, каквато е и Дряновската.

Табелата на входа на село Горни Върпища

Мушвам се в тясната уличка и се заглеждам в първата къща, която е зад посрещналата ме порта. Очевидно необитаема и рушаща се, от нея се вижда как са се строяли къщите някога – най-отдолу зид от камък, горната част от тухли от кал, върху тях отново се измазва с кал, това се покрива с плет от пръчки, които служат като арматура, и отгоре мазилка.

Точно след тази къща следва друга нестопанисвана, от която се подава натежала от плод дива череша. Имам две кутийки, които бях подготвил за бране на диви ягоди, но реших, че ще ги напълня с череши. Проблемът, който възникна, след като напълних първата, беше, че във втората бяха сандвичите ми. Това наложи да изям единият на място, макар да ми се искаше да го направя на по-открито, но обстоятелствата наложиха друго. Вторият сандвич го преместих в кутийката, в която си бях нарязал няколко резена пастърма, която правих още зимата. Така освободих място за повече череши, макар това да е пресилено твърдение, защото надали съм набрал повече от 300 грама.

Диви череши, брани на село Горни Върпища

След това възникна нов проблем – ако поставя черешите в раницата си или ги окача от външната ѝ страна, от друсането по планината ще станат на компот за отрицателно време. За това извадих различните ремъци и каишки, които наскоро си изработих именно за такива цели. С две ластични каишки хванах в двата края кутийките, с трета усуках всичко това на кръст, а с един по-дебел колан прикрепих този денк към раницата и за да стои стабилно го прекарах през две дупки, след които ремъкът се закопчава около врата ми като гердан. Цял инженер излязох, щом става въпрос за сакрушак!

Продължих по тесния и силно разбит път, за който по-добре да имате джип, ако ще минавате често, а зад полянките и храстите започна да се подава билото на платото „Стражата“. Виждам огромно глухарче, цветът на което сигурно не би се събрало в шепата ми – определено никога не съм виждал по-голямо от това. Пълно е и с бял равнец. Както си вървя и гледам полянките, изведнъж се обръщам надясно и виждам един от обектите, които бях планирал да видя – малкият параклис на селото, строен през 1933 г. За малко да го изпусна, ако не гледаш, като нищо да го подминеш.

Параклисът до село Горни Върпища, строен през 1933 г.

Този параклис не е внушителен нито като размери, нито като архитектура. Но е забележително как в такова забравено село, сгушено дълбоко в планината, въпреки трудните времена, хората са намерили начин да славят Бога. Тук можете да седнете и да починете, но не можете да запалите свещ, освен ако не си носите – параклисът съществува буквално на мускули, като дори иконите са евтини, а поради това – избелели.

Връщам се на пътя и продължавам към селото, което само след няколко крачки се подава. Веднага вляво има горска пътека, която съм почти убеден, че е пряк път към поляната над село Долни Върпища. Двете села не са враждували, дори напротив, кооперирали са се през годините, защото както не е имало кой да им построи параклис, така не е имало кой да направи и училище. Поради това през 1909 г. жителите на селата се събират и обсъждат в кое от двете селища да се построи училището, в което да учат децата и от двете села, като се решава това да е в Долни Върпища. Иззидали основите, но се оказало, че в Горни Върпища само за 3 дни вдигнали училището, та учениците започнали да ходят там.

Минах 50-тина метра навътре в пътеката, изглежда като да се ползва все още, но се върнах на пътя на селото, което по архитектура удивително прилича на Долни Върпища, за което вече съм разказвал неведнъж. Веднага ме посрещат старовремските зидове, ограждащи къщите, за да не поглеждат в тях зли очи.

Входът на село Горни Върпища

Пътят е с разбит асфалт от Бог знае колко десетилетия, обрасъл е, а няколкото улички са тесни. Удивително е на какво място съществува, а някога дори е процъфтявал живот. Само допреди километър единственият признак на живот бяха 2 къщи, които дори стояха ненамясто на това високо, диво, планинско място, където последното, което очакваш, са хора.

Селото е много красиво и го обикалям цялото. Малко след входа му пред мен оживява историята – в някаква каменна постройка тук е имало смесен магазин! Сега дори идеята за магазин, или какъвто и да било бизнес тук, изглежда налудничава.

Някогашният смесен магазин в село Горни Върпища

Все пак хора тук все още има. Както дуварите са в някогашен стил, така и къщите са запазили духа на времето. Дори има къщи, стопаните на които са ги кръстили както са къщите за гости по възрожденските села, например „Дядо Велчовата къща“, строена през 1754 г. Това са забележителни места и жалко, че нямам възможността да вляза в някой такъв дом, за да видя в некултивиран вид бита на някогашните български планинци.

Дядо Велчовата къща в село Горни Върпища

Не всички къщи обаче са поддържани. Някои са оставени на произвола на времето и резултатите са налице. Тези отдавна опустели къщи говорят повече, отколкото онези, които са обитаеми…

Западнала къща в село Горни Върпища

В центъра на селото, доколкото мога да използвам това понятие, някакво насекомо е кацнало по цветовете на глухарче. Намирам го за много красиво, нещо като скритият начин, по който светът успява да съществува и да постига баланс. Направих снимка, но реших, че едно slow motion клипче на този процес би било много въздействащо, поради което го съкратих и го прикачам към публикацията.

По градинските огради на много места са попъплили т.нар. грамофончета. На английски една от разновидностите на  това цвете се нарича „moonflower“, или „лунно цвете“. Звучи много красиво, нали? В тази връзка, много харесвам песента на Swallow The Sun – Moonflowers Bloom in Misery (край на скобата).

Цвете грамофонче

Продължавам нагоре и към края на селото под един много стар орех на ръчно скована пейка седи доста възрастен мъж с бастунче и си почива. Но не седи, правейки нещо друго, а като че ли съзерцавайки природата, сливайки се сякаш с нея и черпейки енергия. Изглеждаше като оживял разказ на някой от българските ни класици, застинал във времето и привързан към родното си място. Пред къщата имаше чешма и попитах дали може да си налея бутилката. Човекът ми позволи, затова излях каквото беше останало и налях прясна вода. Благодарих и продължих. Боже, колко богати са тези планинци! Живеят високо в Балкана, далеч от всякакъв шум, въздухът е толкова чист, а природата толкова девствена! Всяка градска интрига изглежда не просто далечна, но и презрително жалка. Хляба си изкарвам с писане на код, по цял ден поддържам компютърни системи, но Господи, колко искам да се върна и да поживея поне малко в онова време, остатъците на което видях току-що!

След няма и 50 метра пред мен се показаха последните къщи на селото. Подозират ли тези хора какво богатство притежават? Та на 10 метра от тях е недокоснатият Балкан, имат си всичко, за което градските хора в най-добрия случай могат да платят, за да имат за няколко дни – прекрасна гледка, невероятна природа, въздух, но има и нещо, което не мога да опиша. Някаква енергия е, която трябва да усетиш, да почувстваш.

Точно до тези къщи на асфалта има маркировка на Дряновската екопътека, която указва, че маршрутът към манастира е наляво. А за това какво следва след тази маркировка, думи не съществуват.

Маркировката в село Горни Върпища, указваща накъде е Дряновския манастир

Тук от селото директно влизаш на широка поляна с коларски път, водещ към Долни Върпища. Прекрасна девствена поляна с много цветя, билки, излъчваща живот, от която се виждат платото „Стражата“ и платото „Стринава“. Тук можеш да седнеш и да останеш цял ден.

Поляната след село Горни Върпища

Вървя напред и не знам в коя посока по-напред да гледам. Пълно е с бял равнец, който излъчва характерната си миризма, а насекомите се надпреварват за цветовете на растенията.

Бял равнец

Пътеката постепенно наближава гориста местност, а около нея се появяват и диви ягоди. Откъсвам си няколко и след това виждам, че кърлеж се опитва да се забие в кожата на ръката ми. Хващам го и го изваждам, но не защото му мисля злото, а напротив – ако пие от кръвта ми, може да се отрови и после тази смърт ще ми тежи на съвестта.

Влизам в гористата част и не след дълго пред мен отново се показва малка полянка, а пред нея перпендикулярно минава друг планински тесен път, който вече познавам – това е асфалтовият път до село Долни Върпища. Ако се чудите откъде идват имената на тези села, сега ще ви дам отговора – селищата се намират върху скали, в които има много пещери (най-известната от които е „Бачо Киро“), т.е. селата лежат върху пещери -> вър + пещ -> върпища.

Асфалтовият път към село Долни Върпища след излизането от горичката

Тук започвам да се чудя на къде да поема – дали да се отбия до селото за почивка, което е на 5 минути от тук, или да се спусна до село Царева ливада, или пък, в разрез с плановете ми, да прекося пътя и да продължа по маршрута на Дряновската екопътека, по която вече от доста време крача, и през гората да сляза до Дряновския манастир.

Спрях се на последния вариант – познавам пътя добре, но досега само съм се качвал насам по маршрута, а никога не съм се спускал надолу. Минавам през малката кория и излизам на нова полянка, отрупана с всевъзможни цветове на цветя, а насреща се виждат къщите от високите места на Долни Върпища.

Поглед към Долни Върпища от поляната преди селото

След полянката се влиза в гъста гора, в която калта не е напълно изсъхнала и внимавам къде стъпвам. Тук отново има разнообразие на растителни видове, а пътеката върви само надолу.

Гората между Долни Върпища и Дряновския манастир

След като се спуснах ниско, малко преди да стигна останките на крепостта Боруна, видях по-тясна пътека, която реших да проверя къде отива. Нямаше много възможности, но можеше да ме заведе на някоя интересна гледка. На места се минаваше през своеобразни малки проходи, образувани от скалите, а когато пътеката стигна достатъчно ниско, видях мостът над река Андъка под пещерата Бачо Киро. Вече имаше много хора, но това беше разбираемо, защото часът беше около 12:30. Пътеката ме отведе над каньона на Андъка, а от един ъгъл успях да надникна надолу и настрани, където величествено се издигат скалите, лявата от които се нарича Досьова стена. Благодарение на „Дестинация Дряново“ до нас достига легендата защо това възвишение носи това име, разказана през 2010 г. от Генчо Димитров. Накратко, имало едно селце тук, в което живеел дюлгерът Досьо. Заедно с други майстори заминавали на гурбет всяка година, а семействата им оставали вкъщи. Една година дочул Досьо, че жена му му изневерява и я издебнал една нощ, когато тя отивала при любовника си на поляна в гората. Досьо ги хванал на калъп, а на следващия ден случайни хора открили в подножието на голямата скала обезобразен труп на мъж, скочил от върха на скалата. В ръка стискал парче памучен плат от женска рокля. В подножието на скалата, точно преди моста над река Андъка под пещерата, днес има чешма, през която изтичат Досьовите сълзи. Цялата легенда можете да прочетете тук.

Скалите около пещера „Бачо Киро“ и каньонът на река Андъка. Отляво е Досьовата стена

От това място има едно кратко, но стръмно спускане по импровизирани стъпала, които за капак на всичко са още кални и хлъзгави. Това мен не ме притеснява, но не мога да разбера защо тук имаше някакви случайни хора, тотално неподговени за такъв терен, с къси гащи, които явно са се качили по стълбите, ама не са посмели да отидат по-нататък и сега, държейки се за ръчичка, на ситни крачки се мъчат да слязат. Като си неподготвен, не ходиш, това е положението. За това винаги препоръчвам – като ходиш по такива места, бъди екипиран за пресечен терен, дори това да не е в плановете ти. Защото е напълно естествено като си на непознато място, да ти се прииска да видиш къде се стига по дадена пътека.

Точно под тази пътека всъщност е пещерата „Бачо Киро“, която е гордост за България – в нея са открити находки, които представят най-ранното свидетелство за присъствие на Homo sapiens в Европа, когато тя е все още заселена от неандерталци. Освен това в нея са открити сечива на труда и следи от интензивно човешко обитаване, които датират от средния (70 000 – 50 000 г. пр. Хр.) и късния (43 000 до 26 000 г. пр. н. е.) палеолит.

Не на последно място, ДНК тестове потвърждават, че България е най-старото известно място на човешко съществуване в Европа. Изследователите са проучили останки, открити в пещерата, които датират от около 47 000 години и принадлежат на нашия собствен вид, Хомо сапиенс.

Някаква жена със сандали се хлъзга по стъпалата и се изсипва по задник. Помагам ѝ да стане и пак си казвам на ум: „Къде си тръгнала с тея сандали и къси гащи?“.

Подминавам опашката пред пещерата и слизам на мостчето над Андъка. Има красиви водопади, а точно след него е и въпросната чешма, през която изтичат сълзите на Досьо от горната легенда.

Водопадът на река Андъка под пещерата „Бачо Киро“

Точно тук спирам, за да пия вода и да прибера ножа си към раницата, защото до момента е висял на колана ми – имам вид и екипировка на планинар, но хората имат свойството да се плашат, като видят човек с нож. Мислят си, че го носиш и търсиш точно тях, за да ги убиеш. Просто не могат да си представят за колко много неща е полезен по време на планински преходи, но как да ги виниш, когато масовата култура на туриста е да стигне с колата до дестинацията, и веднага да седне в кръчмата да пие бира, след което да каже: „Бяхме на Дряновския манастир (или където и да било), беше много хубаво!“.

И в този ред на мисли, малко след като се спуснеш от пещерата към манастира, точно при вливането на Андъка в Дряновска река, има кръчма, а през кръчмата се минава за другия мост над реката, през който вече е манастира. Кръчмата беше пълна с хора, но все пак се прежалих и отделих няколко секунди, за да снимам шарената каручка в двора.

Каручка в кръчмата до Дряновския манастир

На въпросното мостче е сложена табелка „Мост на влюбените“. Сядам на една беседка встрани, отварям си другата половина от сандвича, както и пастърмата, и се замислям колко проста, но гениална идея е – имаш кръчма, до която се стига по мост. Слагаш такова име на моста и всеки турист като мине, иска да се снима на този мост – защото не е обикновен мост, а мост на влюбените! Така кръчмата ти става атракция, не по-малка от самия манастир. След 20-тина минути, след като ядох и починах, минах покрай брега на Дряновска река, навътре има места, в които лятно време е перфектно да се разхладиш. Сега обаче е студена, пък и има хора. Връщам се обратно към моста над Дряновска и му щраквам една снимка, в която хващам и част от платото „Стринава“ с кръста на ръба на скалния венец.

Мостът на река Дряновска в Дряновския манастир и платото Стринава

Минавам набързо през манастира, като си наливам вода от чешмата и влизам в паметника-костница на падналите за свободата на България по време на Априлското въстание. Вътре е пълно с официални венци от всякакви фирми и партии – БСП, ПП, ИТН, ГЕРБ, Общински съвети и кой ли още не. Политиците ако не си направят PR на гърба на националните ни герои, то кой ще го направи?!

Излизам от рамките на манастира и правя последна снимка на една от скалите и на реката, в която се разхожда щъркел.

Мостът над река Дряновска точно на входа на манастира

Тръгвам нагоре по иначе тесния път, който гъмжи от автомобили по цялата си дължина. Отклонявам се на къмпинг „Стринава“ – веднага след бунгалата му има бетонно мостче, правено някога явно набързо, за да може да се пресече напряко река Дряновска. Времето е горещо, потен съм, а влакът, с който планирам да се прибера, пристига след около час. Не се колебая, влизам на едно островче в реката, свалям раницата, събличам си панталоните и тениската, сядам на един камък и си натапям краката в реката. Действа ми много успокояващо. След малко решавам да се преместя на по-слънчево място – там вероятно водата ще е малко по-топла и точно така се оказва.

Река Дряновска до къмпинг „Стринава“

След известно време се връщам при багажа си, натапям си краката във водата за последно, за да се измият след ходенето бос, и ги опъвам да съхнат на един камък, след което ще се глася да тръгвам. В този момент се заглеждам на един паднал в реката клон до мен. По него пълзят мравки и когато вървят в противоположна посока, се блъскат една в друга. Без изключения. Започвам да се чудя не виждат ли или какво, но ми се появява някакво дежа вю от многото филми на National Geographic, които съм изгледал, и се заглеждам по-концентрирано в клона с мравките. Вече не ми изглежда като блъскане, а като предаване на информация. Един вид мравката, която се връща, предава информация за това какво има там, където е била, на мравката, която отива в тази посока. Абсолютно гениална организация на толкова дребни същества без мозък, която ние, уж „най-висшите“ не можем да приложим дори на семейно ниво. Прилагам и кратко slow motion видео на процеса, за да видите каква казармена дисциплина е закодирана в ДНК-то на тези невероятни същества.

След като се прибрах проучих какво точно представлява това „блъскане“ и предположението ми се оказа правилно – „връщащата се“ мравка предава информация на „идващата“ – относно заплахи за колонията, храна, дори служи като идентификация. Всичко това се нарича трофалаксис. Какви невероятни процеси се случват под носа ни, но просто не ги забелязваме – защото сме „най-висшият вид“. Вижте мравките. Заслужава си.

Бях много впечатлен след наблюдението на това какъв ред има в привидния хаос около нас. Трябва да тръгвам, затова се обличам набързо и преминавам мостчето, от там през горичката се качвам на ЖП линията и заставам на отдавна разрушената спирка. Някакъв мъж също чака на това иначе рядко посещавано място и реших да го снимам, докато влакът пристигаше.

Пътник на ЖП спирка „Бачо Киро“

До тук съм навъртял над 13 км предимно по пресечен терен и вече искам да се прибирам. Със сигурност това беше една от най-приятните разходки, които в последно време съм осъществявал и без съмнение ще я повторя. А ето го и пешеходния ми маршрут от началната до крайната точка.

Маршрут на прехода