Владимир Йончев е главен редактор на сайта OFFNews. Работил е във вестниците „Телеграф“, „Стандарт“ и „Новинар“. Завършил е НКДЕК, а докато учи трети курс „Философия“ в СУ е един от организаторите на студентските протести през 1997 г.
1. Владо, разкажи ни малко повече за събитията около 10 януари в онези бурни времена.
Бях III курс „Философия“. Дни преди 10 януари при мен дойдоха няколко студенти от 2 курс същата специалност. Казаха ми, че се подготвя жива верига пред Парламента на 10-и. И ме попитаха дали мога да организирам някак и моя курс. Сутринта се събрахме, бяхме малко хора. Едва обградихме сградата на Народното събрание. Тогава нямаше такъв кордон от полицаи, какъвто има сега.
По същото време беше насрочен митинг на ВМРО, който беше организиран по съвсем друг повод. Хора със знамена започнаха да се събират на пилоните пред НДК. Когато митингът тръгна от НДК към парламента започнаха да се присъединяват много хора. От този момент нататък напрежението започна да ескалира непрекъснато. Край Парламента започнаха да се чупят коли, хора издърпаха загражденията и нахлуха в парламента. Спомням си, че привечер даже направихме жива верига, с която да пазим сградата, за да не бъде съвсем изпочупена.
Някъде към 22.30 – 23.00 ч. хората започнаха да се разотиват. Около 1.30 след полунощ, когато на площада бяха останали малко хора, софийските полицаи бяха подменени с такива от провинцията, които помляха народа, и пребиха последните останали 150-200 души, след което изведоха депутатите. Народните представители тичаха наведени по алеята е между Парламента и Университета, където ги чакаха автобусите.
2. Виждаш ли прилики между протестите през 1997 г. и сега?
Приликите са много. И тогава го имаше усещането, че повече така не може да продължава, че ножът е опрял до кокала, че това е подигравка с нас. Искахме да живеем в едно по-добро общество.
Разликите са две. Тогава материалното положение беше изключително тежко, наистина се гладуваше. В момента няма масов глад.
Другата разлика е, че тогава се виждаше ясна алтернатива. Всъщност тогава ние не се опитвахме да свалим правителството. То вече беше подало оставка. Тогава искахме да се разпусне Парламента и да не се съставя второ правителство на БСП, начело с тогавашния вътрешен министър Николай Добрев.
Тогава обществото беше двуполюсно. Вариантът беше или комунистите, или СДС. А най-странното е, че много от хората, които тогава бяха основни фигури в СДС, сега са част от БСП.
3. А има ли други разлики между двата протеста?
Другата разлика е в организацията. Сегашните протести са много по-неорганизирани, отколкото тогавашните. Тогава имаше много добре организирани, почти военизирани, структури, които подкрепяха каузата. На първо място – ВМРО. Младежката организация на ВМРО тогава беше изключителна сила и беше ядрото на студентските протести. Тя няма нищо общо със сегашното ВМРО.
На второ място, това бяха синдикатите, които бяха наистина много активни в протестите. По това време имаше 3 синдиката – „Подкрепа”, които бяха най-активни, КНСБ, които бяха по-умерени, и имаше още един синдикат – „Промяна”, които беше малък, но най-радикален и контролираше таксиджиите. Имаше блокади на много места в София, а и не само. Да, другата голяма разлика е, че тогава в бунтовете участваше цялата страна, а не само столицата.
4. И въпреки липсата на социални мрежи и интернет, все пак организацията е била на едно доста по-високо ниво?
Аз бих казал, че организацията беше по-добра точно заради липсата на социални мрежи и интернет. Сега си мислиш, че като пуснеш събитие във Фейсбук, вече всичко си организирал. А тогава като нямаш Фейсбук, нямаш мобифони, дори стационарни телефони нямаха всички хора, аз например нямах никакъв телефон. И тогава за да се направи връзката трябва да се видиш с хората поотделно или в някаква група и да им кажеш какво е решението, да има някакъв предварителен план или поне уговорка за среща.
5. Понеже днес окупаторите от университетите се разграничават от всички партии, окупацията през онова време имаше ли партиен наклон?
Тогава нямаше окупация. СУ беше окупиран само за няколко часа. Рано сутринта на 13 януари отидохме в университета и го окупирахме. Даже „окупирахме“ е твърде силно казано, защото пускахме всеки в сградата. И никой не отиваше да влезе в час, всички отиваха към 272 аудитория, където някъде около 11 часа започна Общо събрание. На него проф. Цочо Бояджиев, който и сега горещо подкрепяше протестиращите студенти, излезе на катедрата и каза: „Най-голямата грешка, която можете да направите, е да окупирате университета и да се затворите зад стените му. Вашето място е отпред на площадите.” Тогава ние попитахме какво ще стане с тези преподаватели, които ще продължат да водят часове, да изпитват, да пишат отсъствия. А проф. Цочо Бояджиев каза: „Защо си мислите, че преподавателите могат да застанат срещу студентите?”. И с това нещата приключиха. Нямаше часове.
Относно партиите – Тогавашното СДС не искаше да взема властта. Първата позиция на партията им беше да има студентски протести, те да бъдат подкрепяни, но комунистите да продължат да управляват в някаква безтегловност, защото СДС не било готово да вземе властта.
Когато видяха, че нещата се случват без техния контрол, Иван Костов дойде в университета и се опита да назначи алтернативно ръководство на протеста. Нашият щаб беше в 17 стая, където е пресцентъра на СУ. Бяхме се нарекли КПСС на БСП – Координационен преподавателско-студентски съвет на Безсрочния студентски протест. Качихме се в залата, в която Костов беше събрал хората си и му казахме, че няма да излезе от тази сграда, ако не разпусне алтернативния си щаб. Той разбра веднага за какво става дума и дойде при нас.
Никой от нас никога не е искал да бъде функционер на партия. Всички лидери на протеста бяхме подписали декларации, че няма да участваме в партии. И наистина така стана – от десетките студенти, които имаха роля в щаба на протеста, само един продължи с партийна кариера и то на средно ниво.
Тогава имаше яно разграничение в политиката – БСП или ОДС. Извън тях беше само Жорж Ганчев. За нас като граждани нямаше спор, че сме на страната на ОДС. Единствено можеше да се мисли дали искаме да ставаме политици или не. А ние не искахме.
6. И колко време Университетът беше затворен и нямаше часове?
До пълната победа! От 13 януари до 4 февруари. Събирахме се по обед в двора на университета, а когато беше студено – в стаите.
7. Какво липсва на сегашните протести и окупации?
Липсва организация. Всяка революция си има своята технология. И според мен студентите , които сега я правят пренебрегват едни дребни технологични неща, които работят при всеки протест. Не е възможен политически протест без микрофони и озвучаване например. Липсва говорене. Най-силните протести тази година, бяха когато студентите застанаха на стълбите с микрофон и говореха, излъчваха послания.
Сега барабаните заглушиха говоренето. Една от причините протестите да не се разрастнат в малките населени места е, че на хората им е трудно формулират какво точно искат студентите. Те ги подкрепят, знаят, че са прави, но не могат да го формулират. А именно от трибуната на митинга се дават тези послания, които хората следват.
8. Ще споменеш ли някой интересен момент от протестите срещу правителството на Виденов, който е останал извън обективите на камерите и журналистите?
На 4 февруари пак се бяхме събрали в щаба и решавахме какво ще правим на следващия ден. Тогава се отвори вратата и някой каза „Жан Виденов върна мандата”. Ние го погледнахме отегчено и казахме: „Айде , поредният шегаджия”. След малко влезе друг човек и каза: „Айде бе, какво правите тук, комунистите паднаха, излизайте”. И ние пратихме само един човек да надникне през прозорците да види дали наистина е така. Общо взето разбрахме последни за върнатия мандат (смее се).
9. Как си представяхте бъдещето на България?
Представяхме си, че ще има много тежки реформи, че ще трябва да стиснем зъби и да издържим 3-4 години и след това България ще бъде европейска страна. Много от нещата, които си представяхме, все пак се случиха. Но много от очакванията ни не се сбъднаха. СДС се уплаши и не извърши много от реформите, които беше обещал. Така огромна обществена енергия се похаби.
Ето още една разлика между тогавашните и сегашните протести – моделът „доверие в една партия” вече е изчерпан. Защото всяка една партия може да направи правилни и грешни ходове. Това, което сегашните студенти искат, е да наложат такива правила, които нито една партия да не може да наруши, независимо коя е тя. Което е много по-голямо от това, което правихме ние. И много по-важно.
10. Вие като студенти имахте ли подкрепата на цялото общество или имахте и противници ? Защото в момента сме свидетели на разделение на обществото.
Аз мисля, че в момента няма разделение на обществото. Тогава имаше разделение, имаше принципен сблъсък между комунизма и демокрацията, между старото и новото. Много хора изпитваха носталгия по времето на Тодор Живков и не искаха да се направи преход към друго общество. И въпреки глада и пълното сриване на Жан Виденов, на изборите през 1997 г. БСП взе много повече гласове, отколкото през 2013 г.. Тогава обществото наистина беше разделено. Докато в момента аз не мисля, че има разделение в обществото. Не съм видял още човек, който да казва „Аз искам олигархията да ме управлява. Искам да живея в беззаконие”. Единственият спор е коя партия и кой лидер може да осъществи политиката, която всички хора искат.
11 .Като опитен в бунтовете, какво е посланието ти към днешните протестиращи?
Да не се отчайват. От тях зависи всичко. В момента те са силата, която може да промени обществото.
Всяко поколение има своята революция. Ние каквото свършихме – свършихме. За добро, за лошо, направихме нашата малка крачка. Сега те трябва да направят своята.
България в продължение на 15 години беше такава, каквато се роди през 1997 г. Не беше идеална, но беше много по-добра от България през 1990-1996 г. После този модел се изчерпа и дойде следващата революция. И в следващите 15 години ще бъде такава, каквато ще се роди през 2013/2014 г.
Вашият коментар