Спомням си детската градина. Първата половина на 90-те. Имахме т.нар. „Занятие“. В това „Занятие“ винаги ни сипваха по един „червей“, както ние го наричахме, лепило „Рила“, даваха ни гланцово блокче и трябваше да изработим нещо.  Нещо като „Ръчен труд“, само че в детската градина.

Спомням си полицейските шапки. Отново в детската градина. Всички момчета се избиваха за тях, само ние с Чочо, тогавашния ми приятел, с който не се разделяхме и за миг, не избирахме тези шапки, а една книга, която всеки път разглеждахме и не ни омръзваше. Дори не се блъскахме за „колата“ в двора, за която се класираше единствено най-силния.

Спомням си Голямата локва. Това беше един от най-важните обекти около блока. Когато завалеше дъжд и Голямата локва се напълнеше, Дилян минаваше през нея с Балканчето си и това ни изглеждаше като висш пилотаж от Формула 1. За това един ден със сестра ми се качихме на детското си колело с 3 колелета и решихме и ние да преминем през Голямата локва. Не ни се получи. Заседнахме по средата в някакви камъни  и ни беше страх да извикаме каквото и когото и да било. Тогава имаше страх от бащиния колан.

Спомням си Юлиян. Беше с по-мургав цвят на кожата и ядеше хартия. Странното за мен не беше цветът му, а обектът на храненето му.

Спомням си и Хълма. Всеки път, когато играехме на Жмичка, някой се криеше зад него. Всички знаехме, че това ще бъде първото проверено място, но други се възползваха от отдалечаването на гонещия. По-хитрите се криеха зад Москвича на чичо Стефан, защото знаеха, че той не се кара.

Спомням си и как сестра ми тръгна на училище. Все дърпах учебниците и тетрадките й, уж за да чета. Вероятно причината е била за да я дразня, но е факт, че когато влязох в 1-ви клас, вече можех да чета и броя, докато другите деца не можеха.

Спомням си Янко. Той дойде по-късно в нашия клас, тъкмо когато бях тръгнал на училище. Кожата му беше с по-тъмен пигмент. Никой от класа не го обичаше. Не слушаше и не учеше. Вероятно повечето от децата си изградиха един стереотип за хората от неговия етнос – мързеливи, непослушни, вулгарни и агресивни. Понеже нямаше как да не завърши първи клас, Янко премина с тройка. Във втори клас вече го изключиха.

Спомням си как мен и други ученици ни преместиха в друга паралелка в 3-ти клас. Класът ни беше с малко хора, за да остане. Разпръснаха ни. Тогава започнах да харесвам Моника, която беше още от предишния ми клас. Разбира се, тогава го криех, ама винаги се намира кой да те издъни, а в тези години това е най-срамното. Класната ми пишеше забележки, че съм неподготвен по еди кой си предмет. Накрая започна да ми пише двойки. Въпреки всичко аз продължавах да събирам лепенките на Покемон за албума, чрез който, ако го изпратя и ме изберат, можеше да спечеля раница!

Спомям си как завърших началното училище. Снимка на класа, адреси ,телефони. Тогава нямаше скайп и фейсбук. А ние нямахме и бради. Следваше поредното разделяне.

Спомням си как постъпих в Шесто основно училище. Див, необуздан, харесващ учителката по История (и харесващ я до завършването в това училище). И нещата се промениха. Нямаше я невинноста, онази невинност от детската градина, която не разграничава хората по цвета на кожата им, а по това дали ядат хартия или не.

Спомням си и как ме приеха в гимназията. Учех интензивно немски, но не защото бях го избрал, а защото ми го бяха натрапили. Но в същото време бях прослушал метъл и по-конкретно Rammstein. Именно това „омекоти“ удара с немския език и той дори ми стана интересен. С Rammsten ставах, с Rammsten лягах. Те владееха живота ми, в който нищо не се случваше.

Спомням си как класа ми не ме обичаше. Вероятно защото говорех предимно за метъл, вероятно защото не споделях ценностите им, които гравитираха около чалга, филми и преписване. Всъщност може би и аз бих преписвал в онези времена, но ме мързеше дори да си направя пищов. За това учех от тетрадката и изкарвах оценки.

Спомням си и как същите тези хора искаха да ме пречупят с действията и думите си – трябваше да стана като тях – да  слушам тяхната музика, да имам техните маниери, да ходя в техните дискотеки… Нито веднъж не го направих…

И точно сега си спомням как влязох в университета. Там видях хората, които приемат различни мнения и характери. Приех ги и аз. И може би всичките тези различия ми позволиха да бъда приятел с тях.

…..

А след това завърших университета…

И се запитах – от къде тръгнахме? И на къде отиваме? Как и колко се променихме? Как от мистичността на Голямата локва стигнахме до там, че да не се понасяме?

Не целя да отоварям на тези въпроси. Просто ви изложих един разказ, който е сходен на много от вас.