За да ви заинтригувам, ще го направя с въпрос в стил „Стани Богат“.
Какво е „Боженци“?

А) Марка кисело мляко
Б) Архитектурно-исторически резерват
В) Село
Г) Всичко изброено

Верният отговор сигурно е Г, но аз ще ви занимая с отговор В. Защото гледам на България не като на някаква туристическа атракция, а като на място, в което живеят и страдат хора, помня и научавам история и най-важното – уча се от всичко това (доколкото мога, както пише Вапцаров).

Сега ще ви разкажа някои нетривиални неща за АИР Боженци – няма да ви покажа снимки на най-баналните сгради, нито пък ще дрънкам общи приказки, защото не зная какво друго да кажа. По-скоро ще ви представя снимки през по-особена призма, а също и някои пролетни етюди. Ще разкажа историята на хора, ще разкажа как мина и моята разходка.

От няколко дни бях решил – ще отида в Боженци и ще се прибера до Габрово пеша по Римския път. И днес го направих – в 9 часа бях в Боженци. Нямаше никого, само редовите служителки на музея на входа на селото, които ме атакуваха. Викам – чакай, ве, човек, първо ще разгледам, после ще реша какво искам. Честно казано, даже не знам за какво ме атакуваха, просто четях в очите им как искат да вземат некой лев от мен.

Възрожденски къщи и калдъръм в Боженци

Тръгнах по баира на входа на селото. Къщите във възрожденския стил стърчаха кокетно, а аз се спирах почти пред всяка. По едно време пред мен на припек се беше излегнал жълт котарак, който качвам сред първите снимки, щото нали жените, котките, ох, колко е сладко и т.н.

Жълтият котарак в Боженци

Пред къщата до котарака беше се провесил такъв красив едър люляк на гроздове, че само си го представих как се превръща на вино. Както ще се убедите (ако ви се чете), аз много обичам люляк. Обръщам се насреща и се любувам на склоновете на Балкана.

Боженци

Къща в Боженци с поглед към Балкана

Знаехте ли, че на Боженци има църква? Ами има. И работи. Опасана е със зидове като някогашните къщи. Влизам през портата и виждам в дъното на двора много красив надгробен паметник – без име и дати, просто прекрасно изобразена фигура. Минавам през тревата, за да я видя по-отблизо. На връщане маратонките ми са мокри все едно съм бил в река – това е роса от тревата, която в Балкана е такава, че все едно е валял дъжд.

Паметник в двора на църквата в Боженци

Влизам в църквата, там някаква баба сложена да прави всичко. Казвам несигурно – „Аз тука една свещичка да запаля…“. „Да бе, ама аз сега отварям, не съм още била камбаната… Ама запали!“. Дава ми свещ, запалвам я с оставения кибрит и заставам пред иконостаса. Както винаги моля оня отгоре само за здраве. После се отдръпвам назад, за да разгледам останалата част от църквата. Бабата слага от двете страни на иконостаса люляци.

Църквата в Боженци

Аз излизам и тръгвам по алеята надолу, все още в цъковния двор. Виждам различни паметници, но има един черен, много лачен, който изпъква пред другите. Брей, викам, кой ще да е тоя, някой славолюбив поп ли?

Не е поп. Политик е. Името му е Светослав Лучников, беше политик от СДС навремето. Все още е рано, за да може историята да си каже обективната дума, но мненията за него са разделени. Няма да се впускам в това, а ще ви кажа, че точно до гроба на Лучников се намира гробът на Иван Карадимитров. Не го знаехте, нали? И аз не го знаех. Това е мъж, загинал за свободата на България през 1876 г. Както на снимката можете да видите, гробът му е далеч по-скромен. И за да е още по-гадно – това е някакъв по-нов паметник, добри хора са решили да го обновят – качвам снимка на задната страна на първоначалния паметник, който е съвсем обикновен.

Гробът на Светослав Лучников и борецът за национална свобода Иван Карадимитров

Задната страна на гроба на борецa за национална свобода Иван Карадимитров

Гадно ми става. Политиците си уреждат да бъдат погребани в църкви в лачени гробове, докато онези, заради които има България, тънат в забвение. Като че ли в тази снимка се обобщава поне 50% от разбирането и приоритетите в България днес.

На 5 метра от тези гробове се намира някогашното килийно училище на Боженци. Пише – 1 лев за беседа, питайте в църквата. Точно в този момент жената обаче бие камбаната и я изчаквам, след което отивам и ѝ казвам, че искам такава беседа. Тя 5 минути ми пише някаква фактура, а част от рестото го давам за дарение за църквата. Отиваме в килийното училище, което е постройка от 2 стаи и жената с 5 приказки ми казва онова, което мога и сам да се досетя, но не я виня – виждам, че всичко е направено на мускули – лев за беседа, един човек да прави 10 неща, сигурно искат накрая и да чисти.

Килийното училище в двора на църквата в Боженци

Но пък се заговорихме с жената за това как е построена църквата, аз споменах за някои църкви от села в околността, чиято история е сходна. Оказа се даже, че имаме общи познати. Спомена, че Боженци си отива – редовните жители били 10-12, всичко друго са туристи или временни жители. В България е неизбежно когато подхванеш приказка с тези хора, да не чуеш съдбата им, мъката им и т.н. Мъката на тази жена беше, че църквата иска ремонт. Попът се мъчел да събере пари от фирми, ама не можел. От Търново нищо не давали. На масичките видях книги на (вероятно) черковнославянски. Същият този поп бил ги донесъл, намирал ги някъде. Книгите бяха стари и проявих интерес да се сдобия и аз с такива. Жената ми даде телефона на попа, който служи и в Габрово, така че в идните дни планирам да придобия книги от 19 век.

Паметник на загиналите българи във войните

Друго, за което си говорихме е, и това беше тема, която аз подхванах, че туристите идват в Боженци, виждат на входа музея и вероятно новото училище, после след 20 метра са кръчмите и сядат да изпият някоя бира. После може да минат и да си купят някой сувенир от магазинчетата, които са до кръчмите. И си отиват. Деба, какво видя ти от Боженци, бе? Боженци си е нагоре по баира, те хората като са го строили, не са го правили, за да ти е удобно на теб.

Добре де, но признавам си, на мен това ми допада – така няма хора, всички са по кръчмите, а ако дойде някой до горе, той вероятно ще е заинтересован човек. Не дойде такъв в тоя случай.

Калдъръм в Боженци

Пейзаж в Боженци

Благодаря на жената, която е човекът-църква и човекът-килийно училище, и ѝ пожелавам ремонтът на църквата да се осъществи. Тези хора много ценят заинтересоваността на туристите и дават всичко от себе си, за да ги осведомят с каквото могат. По същия начин в различни исторически обекти гидовете, виждайки ни, че се вълнуваме от историята на мястото, без да ни искат пари идват и ни обясняват какво-що. Мисля, че това са истинските герои на поддържането на спомена за българската история.

Продължавам си пътя по боженските калдъръми. Стигам до място, което съвсем естествено се пуска на дясно. Да, но аз тръгвам наляво, колкото и да не се предполага, че човек би тръгнал натам. След малко се сещам къде може би ще стигна и се оказвам прав – да, ако не сте се сещали, Боженци също има гробища, и аз се оказах там. Типичните селски гробища, с буренаци и без особена помпозност. Може би и така е по-добре.

Гробищата на село Боженци

Пролетен пейзаж в Боженци

Градина в село Боженци

Връщам се обратно и се спускам в центъра на селото. Купувам нещо от сувенирния магазин и се насочвам към другия край, където ще поема по Римския път, за да се връщам към Габрово. Стигам до прекрасна къща и сядам на една пейка насреща, за да изям няколко сандвича, които си нося – минали са вече 2 часа в разходка. Цялото село е пълно с горски цветя, глухарчета и маргаритки. И люляци! И сега е така, а пчелите бръмчат над глухарчетата.

Къщата „Двата щрауса“ в Боженци

Виждам котка на един дувар в насрещната къща. Почвам да си философствам колко е несправедлив животът – значи, тая котка идва на готово, живее си, хранят я, поят я, а аз бачкам като луд, за да плащам ток, вода, телефон, наем и т.н. и за да живея в апартамент. А котката, която в живота си нито един ред код не е написала, живее на якото в Боженци!

Къщи в Боженци

Пейка на кадъръма в Боженци

Пролет в Боженци

Дъждовник до калдъръма

Къща с мостче над малакта рекичка в Боженци

Един от многото кладенци в Боженци

Къща в Боженци

Кръчма с девиз

Поглед към музея и училището в Боженци

Къща и калдъръм в Боженци

Следващата къща след пейката, на която се състоя импровизираната ми закуска (или пък обяд), се оказва последна и е къщата на Дядо Миньо Попа – легендарен дарител и участник в габровските вицове. Всеки, които е чел Габровски шеги, е чувал историите за Дядо Миньо. По същество от тук почва екопътеката „Римски път“ до село Източник.

Къщата на Дядо Миньо Попа в Боженци

Табела на къщата на Дядо Миньо Попа в Боженци

Две думи за този римски път – шосето е било изключително важно за инфраструктурата на Римската империя – съществува от началото на ІV в. Римският път е свързвал Големия път (Никополис ад Иструм – Августа Траяна – Константинопол) с местността Градище над Габрово, където през ІV – VІІ в. е имало крепост.

На някаква избеляла табела пише – от Боженци до Източник – час и половина. Как час и половина, бе, ненормалници! Ще го взема за 45 минути най-много. И така стана – след 40 минути бях в Източник, което село не може да се похвали с нищо особено, освен с няколко красиви градини, поддържани от добри стопани. По време на пътя до селото имаше няколко пейки, които родолюбиви българи са сложили за почивка на преминаващите.

Началото на екопътеката „Римски път“ от Боженци към Източник

Село Източник всъщност е доста контрастно. Има хубави и поддръжани къщи, но другата половина от сградите са съборени от времето. В хубавите познайте какво има – люляци! Наливам си вода от чешмата в края на селото и тръгвам нагоре по пътя. Тук вече набирам и първите цветя – красиви, бели, от някакъв храст. След като качих баира, природата ме възнаграждава с гледка – безкрайните склонове на Балкана, кой от кой по-напред и по-зелен.

Рушаща се къща в село Източник

Една от поддържаните къщи в село Източник

Чешмата в село Източник

Идва ред на теменужките и някакви други жълти планински цветя. Набирам си и от тях и полека букетът ми расте. Така достигам село Борики.

Село Борики е едно от най-благословените села в габровския край. Едно, че пътят до него е лесно достъпен, ами и там къщите са дарени с божествена панорамна гледка – безкрайните склонове на Стара Планина се спускат насреща, първо едни, зад тях втори, а зад тях

„издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх“

Да, вижда се Паметникът на Свободата на връх „Св. Никола“, които повечето българи все още знаят като Шипка.

Насреща е и друг прославен връх – Бузлуджа. Стърчи онази летяща чиния, вижда се отдалеч, която по мое мнение трябва да стане музей на репресиите на комунизма и в контраст с Паметника на свободата да показва какво се случва, когато на народа бъде отнета свободата.
Блажени са жителите на Борики, наистина. Това вероятно е селото, което има най-красива гледка към Бузлуджа и Св. Никола от всички други села. Явно достатъчно хора са се усетили за това, защото почти всички къщи са скъпи и нови, а в градините на почти всяка от тях какво има, познайте – люляци!

Немска автомобилна промишленост в село Борики

Люляци навсякъде, овощни градини, лалета, иглика! Пчели жужат, а планинският вятър смекчава напеклото слънце. Спирам на един дувар и с ножа си разрязвам гърлото на шишенцето за вода и поставям в него цветята, които все повече набъбват – виждам ги, че се мъчат. Продължавам напред, очаквайки скоро след селото да стигна поляната на Градище, на която последно бях снощи. След около 20 минути я стигам с нагласата, че там най-накрая ще седна и ще си почина. Стават 4 часа ходене и малко отпускане ще ми дойде добре. Да, ама не – там се е превърнало в детска градина на открито – едно, че няма място, ами и деца на всякаква възраст, от всяка посока издават всякакви звуци. Не бях вървял 4 часа, за да ми надува някой главата, затова слязох още надолу в посока Габрово и над зоопарка си намерих една поляна с хубава гледка, на която седнах и просто се загледах в планините отсреща. Стадионът на „Янтра“ се виждаше и знаех, че днес има мач с „Литекс“, но не се виждаше публика – сигурно беше рано.

Гледка към Габрово от високите габровски квартали до Планетариума

После тръгнах още надолу, минах покрай крайградските квартали, които освен с агресивни кучета, разполагат и с красива гледка към града, и се пуснах към центъра на Габрово. Минах покрай паметника на Рачо Ковача и Дома на хумора и сатирата и се прибрах, за да ви разкажа как Балканът по някакъв свой си начин инжектира енергия, спокойствие и прочиства мисълта. Не, това не е патетика. Елате и го усетете.

Паметникът на Рачо Ковача в река Янтра в Габрово