Hills of Rock 2024 с Korn, Bring Me The Horizon и Amon Amarth
Нали знаете онези събития, които ви карат да ахнете, и после когато ви питат как са преминали, не знаете нито откъде да започнете, нито какви думи да използвате? Надявам се да ги знаете. Иначе животът ви е безсмислен и скучен като работен ден на гише в „Български пощи“.
Ако ме питате да ви разкажа какво си спомням от фестивала „Hills of Rock“ 2024, ще ви отговоря: „Нищо не си спомням“. Добре де, тоя лаф е краден от Бичето, но считам, че цитирането на най-добрия R’n’B изпълнител трябва да се приема като знак за интелигентност и аристократичност, защото всичко, което се съдържа в текстовете му, по същество е мъдростта на живота. Например:
„И верно е от тия съм, дето са балъци,
ти си по-добър – лaйнo с фъстъци“
Всъщност за мен фестивалът „Hills of rock“ тази година започна един ден по-рано, а при малко повече въображение – половин месец по-рано, защото от Midalidare Rock In The Wine Valley се пренесох на „Узана поляна фест“, а от там поех към „Хилса“. Слушайте сега какво става.
Ден 0
Имам един приятел Христо – познаваме се от времето, когато живях и работех в Казанлък. Страшен пич, но от напускането ми на този град се бяхме виждали само веднъж. Случайно се засякохме на „Мидалидаре“, после на „Узана“, когато беше в нашата компания и така. Човека не е глупав да се занимава с глупости като мен, затова е магьосник – бачка си на частно, ходи по партита, фестивали и рождени дни и верно прави номера да си eбе.
Та, ако не сте програмисти и не знаете, че индексите на масивите започват да се броят от 0, вероятно си мислите, че съм объркал подзаглавието. Ама не съм – досега на кого разправях, че фестивалът за мен е започнал ден по-рано?
С Ицо Магьосника се бяхме разбрали да ходим заедно на фестивала. Аз от Габрово ще отида до Казанлък – и без това Казанлък е крайна махала на Габрово, та ми е близо, и от там ще ходим към Пловдив за „Хилса“. Ицо ми предложи да отида още предния ден, да спя у тях, и сабале да тръгнем заедно. Така и стана, стегнах багажа и в сряда към края на работния ден той ме посрещна на автогарата в Казанлък, която е константно противна – нито е по-гадна, нито е по-хубава от времето, когато напуснах града. Явно за 7 години нищо не съм пропуснал.
Христо живее в „Гроб махала“, затова директно отидохме в апартамента му, който е много хубав и стегнат (мацки, вие сте на ход, имам му телефона). Вероятно се досещате, че името на махалата идва от факта, че се намира до гробищата. По-странното е, че гробищата не се наричат „гробища“, ами „Завод 9“. Причината е, че предприятието „Арсенал“, което се намира също в „Гроб махала“, има общо 8 завода. Демек като ритнеш камбаната, отиваш в деветия, дето работата е най-лека. Като ми го разправяха звучеше по-смешно, ама нейсе.
След като полафихме, на Ицо му звънна телефона, че колата му е оправена. 2 часа по-рано я беше дал на ремонт без надежда, че ще могат да я оправят за „Хилса“, но понеже съдбата е видяла, че аз отивам в Казанлък, и е решила да подбутне автомайсторите и те са свършили работата бързо, така че след няколкото обръщанки в плановете, отново се оказа, че ще можем да идем с кола до Пловдив. Взехме я, след което обиколихме някакви магазини и аз си взех един дюнер от „Синдбад“-а. Обожавам тези дюнери, но честно да ви кажа, са отвратителни. Не ми се обяснява сега.
След това Христо отиде на тренировка и имах дупка от 2 часа – т.е. по 1 бира на час, затова взех 2 кенчета и тръгнах към Розариума. Бях забравил как се стига там, та трябваше да включа навигацията. Чух се с една бивша колежка, която без да я питам спомена, че чете текстовете ми, които дори аз не чета. След това се видяхме отново с Ицо и заедно с него и друг голям пич от Казанлък – Пламен, ме замъкнаха на някакъв банкет у някакви хора. Ако нямате чувство за хумор и самоирония, няма да харесате Пламен, защото независимо какво кажете, той ще ви отвърне или с виц, или с реплика от виц.
Заговорихме се за „Арсенал“ – 50% от града бачка в тоя затвор, Пламен също е работил. Спомена, че калашниците, произведени там, са много добро качество, защото се провеждат строги и изродски тестове, за които тука няма да пиша. Другото, заради което уважавам Пламен, е, че пие бира по-бързо от мен.
Банкетът беше културен и ние с Христо тръгнахме обратно към „Гроб махала“ около 11-12 през нощта. Тъкмо тогава заваля дъжд и ние решихме, че ще ходим да пренасяме керемиди. Таман се пригласих – съблякох тениската, вързах я по рибарски на главата, и се оказа, че няма достатъчно керемиди и за двамата, та само Ицо носи. Пак изтеглих късата клечка. После полафихме малко и легнахме да спим.
Ден 1
Четъртък е, днес е първият ден на фестивала, а хедлайнери на вечерта са KoRn. Станахме рано и към 9 часа вече бяхме в колата. Христо ми хареса – каза, че иска да се отбием до Стара Загора, за да си купи от там тениска на Korn, защото на фестивала ще са безумно скъпи. Разсъждението му е разумно по 2 причини – първата е принципна, а втората е самата истина – организаторите от „Фест тийм“, които ще наричам за по-кратко „Фес тийм“, са същински турци и последната ти риза ще я вземат заедно с кожата ти. Ако това ви звучи като хейт по организатора, чакайте да видите какво става след малко.
Минахме през някакъв мол или нещо подобно в Стара Загора – там имаше „На тъмно“, в който продаваше един, който беше такъв гeй, че сигурно беше шефа на ЛГБТ за Източна Европа – то не беше маниери, засукване, въртене на задник… Оказа се накрая, че дори няма представа какво го питам, когато се бях навил и аз да си купя тениска. 100% тоя магазин продава макс 10 продукта на ден, макар че има асортимент.
После ядохме по дюнер/сандвич и се натоварихме в колата. Аз бях доста убит – това ми беше трети фестивал за три седмици, а и за поредна вечер почти не бях спал. Жителите на „Гроб махала“ явно са доста прецакани – всички около тях почиват постоянно, само те бачкат. В приказчици по магистралата стигнахме Пловдив. Времето беше облачно, което беше хем добре, хем зле – на предишното издание на фестивала тук жегата беше такава, че и Дявола не би ви вкарал в толкова горещ казан. От друга страна пък – тези облаци да не докарат дъжд. Това пък ми напомня за „Хилса“ през 2019, когато пороят беше библейски – чак отмениха някои от концертите.
Както и да е, стигнахме до дестинацията, където Христо щеше да се настанява. Беше доста рано, а аз нямаше все още какво да правя – в последния момент се оказа, че няма да спя на палатка, а в квартирата на едно приятелче, но то щеше да дойде към 4. Другата компания, с която имах уговорка, беше в другия край на Пловдив, а аз още бях с багажа. За това се обадих на други хора, с които също се бяхме разбрали да се видим на фестивала – Желан и Лора. Те след около час щели да са на автогарата в Пловдив и затова отидох да ги посрещна. Пихме кафенце, минахме през централната улица, полафихме как тече живота, че от 3 седмици не бяхме се виждали. После ми звъннаха и хората, при които щях да остана да спя за фестивала – Велизар и Цвети. Тука много внимавам с имената и компаниите, защото са наистина много, а в течение на фестивала компаниите ни дори се смесваха.
Та, с Велизар отиваме в квартирата – топ място, на пазара, никога няма да се сетиш, че там може да живее някой. Изкъпахме се, аз изпих 2 бири, и отидохме с колата до фестивала, че е бая път за пеша, а мислехме и за връщането. Влязохме безпроблемно и бързо, за разлика от предишното издание със Slipknot, когато опашката беше толкова дълга, че успях да си купя една бира и да я изпия, докато чакам да вляза.
Първата банда, на която попаднахме, беше Skindred – не съм сигурен дали и като име ги бях чувал. Съставени са от вокалист негър и някакви други хора. Тоя негър явно е бил общак или нещо друго, свързано с тежък физически труд, защото на жегата беше с палто и ръкавици – явно му е все тая какво е времето. Да се чудиш откъде имаше енергията да надъхва хората, много от които, в интерес на истината, го знаеха.
Другата банда, която хванахме, беше Spiritbox. Те пък са съставени от яка мацка и някакви други хора. И тези имаха доста фенове из публиката, която все повече се сгъстяваше, макар до KoRn да имаше много време. Периодично се чуваха скандирания „Маркуча, маркуча“, които означават, че на хората им е горещо. На предишното издание на организаторите им беше попаднал някакъв маркуч и периодично пръскаха със студена вода хората. Тази година обаче Маркуча го нямаше, макар че неизменно и през трите дни си го призоваваха.
По едно време се пръснахме назад – най-напред аз, Цвети и Нинчето, която заедно с Жоро също беше на фестивала, отидохме да търсим тоалетни. На всички места опашката беше като от онези снимки през Виденовата зима, където нито началото се вижда, нито края. Ако не бяха жените, щех да пикaя където ми падне. Кошмарна организация, докато бяхме на тези опашки, накрая забравих за какво чакам, та питах другите какво правя тук. На всичкото отгоре и тоалетната хартия за отрицателно време беше свършила. Разбрахте ли сега защо съкратено наричам организаторите „Фес Тийм“?
Как да е, дойде време за KoRn и се бутнахме доста напред. Щяхме да виждаме музикантите отлично, ако отново „Фес Тийм“ не бяха решили, че сцената трябва да е ниска и да я виждат само първите 5 реда фенове. Само гении наемат в тази фирма, ей! На мястото, на което бяхме, обаче, беше крайно тясно и поради това – задушно. Нямаше никакво жизнено пространство. На много концерти бях ходил, ама в такава тъпканица не съм бил. За капак до нас беше погото, което уплаши Цвети, за това се изтеглихме малко встрани. Точно тук и успях да се видя с пичовете, с които играем карти и ходим по куизове на Midalidare – Божо, Джони и Митака. Още от Могилово се бяхме разбрали да се видим на „Хилса“ и сега това се случи. Запрегръщахме се, накрая само Митака остана да гледа KoRn (и аз с него), защото им е голям фен – другите не се кефят на нищо алтернативно, затова отидоха да поркат бири или бог знае какво.
Аз не мога да се нарека почитател на KoRn, от целия сетлист знаех само 2 песни. Но имаше страшно много народ, наистина много – около 20 000 човека. И всички очевидно знаеха песните и ги пееха. Не съм от хората, които лесно ще бъдат спечелени от музика на живо, която преди това не са слушали, но KoRn определено имат яки парчета, а Джонатан Дейвис все още е в топ форма. Само растите му са пооредели и носеше цигански анцуг „Адидас“ с пайети, но вокалите му бяха като в студио. На места обаче именно вокалите не се чуваха, както се случи и с предишните Spiritbox – знаех си аз, че „Фес тийм“ няма да си направят труда като организират музикален фестивал, поне да направят така, че музиката да се чува. За какво, нали вече си си платил да влезеш?!
В края на вечерта краката ме боляха, но добре, че бяхме с кола. Веднага след KoRn с Велизар и Цвети се прибрахме, полафихме и легнахме да спим.
Ден 2
Петък е. Довечера хедлайнери са Bring Me The Horizon. Спал съм много пичовски, тамън под климатика. Велизар ме е снимал в някаква поза тип „Исус Христос“ и ме е пратил на Джеймса от „Северозападняците“. Преди 2 години отново спахме у Велизар, тогава аз и Джеймса бяхме в една стая и на сутринта явно пак съм бил в такава поза – от тогава Джеймса ми казва „Бастет“.
Цвети се кара на Велизар:
– През нощта знаеш ли как ме сръчка с лакътя си.
– Такъв ти бил късмета.
Поприказвахме още малко, обсъдихме групата на Велизар – „Антифриз“, поговорихме и за Iron Maiden. Той съобщи компетентно:
– Мейдън си имат собствен самолет. Като ходят по концерти, Брус Дикинсън сам го пилотира.
– Ами ако е пиян? – заинтригувана е Цвети.
Двамата днес отиваха на море, макар да имаха тридневни билети за фестивала, затова ми оставиха ключовете за квартирата, заедно с откъснатите си гривни, и тръгнаха. Идеята е да намеря нов притежател на гривните, който да влезе с тях на последните два дни и да не отиват зян.
Изкъпах се и изядох някаква закуска, след което се обадих на Желан и Лора:
– Кво става, Джонатан Дейвис, накъде сте?
– Ша пийм кафе.
– Ари да са видим.
– Ари, ние сме в центъра.
Разбрахме се да се чакаме до джамията в центъра, след което включих GPS – нямах никаква идея нито аз къде се намирам в пространството, нито къде се пада центъра. Стигнах някак до ЖП гарата – там в момента всичко е в ремонти и има работници. Ако си бачкатор там, можеш да се изпикaeш където си искаш, но един от работниците беше отворил колата си и пикаеше в нея. Нямам идея защо, сигурно защото е било сянка. На гарата питам някъв мъж как да стигна до джамията, заговорихме се за жегата, която днес е доста по-силна, а се включи и втори мъж. Разказа, че предната седмица в някакво село в околността, но по-близо до планината, сутринта в 5.30 било 33 градуса. Пич, ето защо толкова много хора наричат България „ад“!
Стигнах бързо центъра, намерихме се и се качихме на Младежкия хълм да пием бира. Оказа се, че най-горе тепето е затворено, затова пихме по-надолу на сянка. Къщите тук са много красиви, а музеи има много. После седнахме в някакво капанче в „Капана“, където аз нищо не си поръчах.
Желан и Лора се прибраха в хотела да починат. Аз се качих малко по-нагоре по тепето, отворих си бира и пуснах обява, че подарявам гривни за втори и трети ден на фестивала. Сума ти хора се свързаха с мен, то едни уточнения, едни условности, снимки на гривните… Накрая всичко беше на принципа който превари. Едно момиче изглеждаше най-сериозно и каза, че ще ме чака пред фестивалната зона, за да ѝ дам едната.
С Ицо от „Гроб махала“ се видяхме по центъра. Пихме бира, запознах се с нови хора, на които разказах колко е яко на Мидалидаре и как тук организаторите са алчни. Като че ли ги зарибих догодина да идат на Могилово – и няма да съжаляват. После с Христо минахме да си купя един бургер и докато чаках да стане, някакъв застаряващ противняр се опита да се заяде с мен. Доста неудачен момент и място да се заядеш с метълист – по центъра мнозинството хора бяха такива. Все пак бях в настроение и само го изгледах лошо.
Като ми стана бургера, момчето пита:
– Зеленуци кви искаш?
– Ми, сложи краставици и зеле.
– Много си скромен – вади грешно заключение пича.
– Ем, квото остане празно, го напълни с месо.
Явно момчето оцени духовитостта ми и наистина го донапълни с по-сериозни работи. Тъкмо го изяждам, и ми звъни Желан да тръгваме за фестивала. Разделяме се с Ицо в различни посоки и с Желан и Лора решаваме, че ще хванем автобус. Въпреки, че в Пловдив, по подобие на София, има електронни табла по спирките, те лъжат като Бойко Борисов и за най-сигурно изобщо не им вярвайте – също като на Бойко Борисов. Хванахме някакъв препълнен автобус, от който след малко слязохме, щото той бил обикалял много, а от тук било по-кратко до Гребната база, нам си кви схеми, пък на мен не ми се мислеше и само следвах. Девойката, на която бях обещал гривната, ми звъни отново:
– Пратих ти снимка да видиш къде съм.
На това казвам дипломатичен начин да ми дадеш зор да идвам. Впрочем, така и не разбрах как се сдоби с номера ми – не бях ѝ го давал. Явно съм популярен. Намерихме се де, дадох гривната и помолих момичето да ми пише дали е успяла да влезе, защото на входа проверяват механизма на закопчаването, така че трябва да имаш хабер малко как се преодолява фестивална охрана.
Влязохме във фестивалната зона и директно се бутнах да гледам Ghostkid, които тъкмо излизаха на сцената. Те бяха една от групите, които най-много исках да гледам на „Хилса“. Душичките се бяха облякли с някакви облекла, дето ги сваряваха живи. Вокалиста по едно време вика:
– Пловдив, тука е горещо.
Ари ве! Ти да не си Натали Трифонова? Само дето не си се санирал, и после – горещо било.
Вярно беше жега. Аз не можах да се изкефя на групата от жега, а някой извади нещо подобно на алуминиеви одеяла, които хората разпънаха над главите си. Не се виждаше какво има на сцената – не само заради тези покривала, но и защото от „Фес Тийм“ вместо да си вземат бележка и да я повдигнат, се подиграваха на множеството хора, които днес се бяха оплакали от това, че е ниска. Даже лъжеха, че предни години някой претендирал, че тогава пък била висока. Това не е вярно. Никой никога не се е оплаквал от висока сцена на „Хилса“, но е по-лесно да обвиниш хората, отколкото да свършиш работа.
На фестивала те пускат с максимално половин литър вода. Толкоз, нищо друго за консумация. Освен това влезеш ли, нямаш право да го напускаш. В тая африканска жега помолих Желан да ми купи 2 бутилки вода и да ми ги донесе – аз след Ghostkid си пазих мястото за Imminence – видях какво беше вчера с тези места. Той разумно е съобразил и ми донесе 3 шишета, които бяха по 400 мл. Вика:
– Пич, няма да познаеш колко струва водата.
– Говори.
– 6 лева за едното.
Стори ми се, че не се разбираме. Помолих го да повтори, след това да потрети. Терористите от „Фес тийм“ бяха превърнали фестивала в Газа – или даваш 6 кинта за шишенце, което не ти стига и за един път, или мреш от жега. Нямаш избор – нито можеш да напуснеш фестивала, нито наоколо има друга питейна вода. За малко над литър вода дадох 18 лева и си дадох обещание да не им дам нито лев повече до края на феста. И го спазих. Написах им, че това си е жив тероризъм и ми изтриха коментара. Разбирам бирата да е 6 лева, но това е базова човешка нужда. Предишната вечер точно до мен едно момиче припадна. Всъщност нямаше къде да припадне, защото нямаше място – хората се търкаха един в друг, та някой я хвана и я изнесе. Дано е добре. Ако беше я хванал организатор, щеше да ѝ поиска първо 6 лева, след това да я напръска с вода. Ненормалници. На Мидалидаре тази година направиха специално чешмичка с питейна вода – да се наплискаш, освежиш, да пиеш. Оказа се, че една чучурка е малко, та на следващия ден направиха още две. За 1 ден! А на Hills of Rock хората да гинат като мухи, като са будали. Господ да дава дълъг живот и тесни пичkи за организаторите на Мидалидаре!
След Ghostkid на сцената бяха Baroness – не бях ги чувал,но не бяха и моето. Стилово дори нямаха място в такава модерна и метълкор ориентирана програма, ама нека. След тях най-накрая… най-накрая излязоха Imminence! Без да се мотат подкараха Heaven Shall Burn, а това сигурно е любимата ми тяхна песен. Еди беше с дългата риза и му пожелах мислено да слезе жив от тая сцена. Инак групата много се раздаде, цигулката се развъртя, а на Heaven in Hiding Еди дори слезе по коридора и се здрависваше с феновете. За една бройка да се вредя и аз, ама…
Неприятно разочарован останах от факта, че почти никой не пееше с Imminence. Те сигурно са още по-разочаровани. Така беше и с предишните групи. Всъщност всичко живо наоколо се беше наредило още с отварянето на вратите и не мърдаше от мястото си, очаквайки Bring Me The Horizon, които започнаха в 23:00, след Imminence.
Bring Me The Horizon са най-гадната форма на комерсиализиране на тежката музика, която човек може да чуе – електроника, аутотюн, всевъзможни ефекти, посредствени текстове. В последните седмици бях решил да ги послушам, та поне да се изкефя на някоя друга песен на концерта. И за мой срам – наистина няколко парчета ми харесаха, макар да продължавах да ги презирам дори в момента, в който излизаха на сцената.
И тук не знам какво се случи. На екраните излезе E.V.E. – виртуалният герой на групата, и чрез интерфейс като на компютърна игра започна на чист български да се изписва текст: „Готови ли сте за най-великото шоу в живота си?“ и други подобни. Окей де, оригинално беше – хем е различно, хем е направено на български. Не ми хареса само това, че се изписа нещо от сорта на „На този фестивал наркотиците са забранени. Затова ако притежавате такива, приемете ги сега“. Падам си старомоден и наркоманията не ми е хоби, затова леко се отблъснах от това. После някой ми обясни, че това било в друг контекст и не било подстрекаване да ставаш херц маниак, ами един вид, че на запад ушевите те преследват за няма нищо, легализацията на марихуаната и т.н. Абе де да знам, на мен като непредубеден ми се стори кофти послание.
И онези, които до този момент презирах, излязоха. Бях сигурно на 10-ти ред в публиката, търкахме телата си едно в друго, но аз гласът на вокалиста (Оли) не го чувах. Публиката откачи, скандираше в един глас всяка една думичка от песента – DarkSide… Все съм виждал подивяла публика, снощи на KoRn също песните се пееха от феновете. Но това беше друго. Не знам какво, но беше съвсем друг левел. Безупречното шоу на KoRn от предната вечер изглеждаше като изпълнение на местна група в локален бар. Заклевам се, от пеенето на публиката не чувах гласът на вокалиста. Това продължи практически с всяка песен, а шоуто продължи с невероятни светлинни и пироефекти. И какво се случи след това…
Bring Me The Horizon имат една песен – Parasite Eve, на която интрото представлява откъс от българската народна песен „Ерген Деда“. В един момент на сцената се озова цял ансамбъл – това беше „Мистерията на българските гласове“. Бяха ги поканили, за да изпълнят ЦЯЛАТА песен „Ерген Деда“. Хората нямаха време да осмислят какво се случва, просто скандираха „Българи, юнаци“. Самите певици не разбираха нито къде са, нито какво виждат. Надали са и сънували, че могат да застанат пред такава публика в живота си. А красотата на българския фолклор се усети в нагорещения въздух. Това за мен беше най-красивата част от онова, което и спектакъл да го нарека, пак ще е слабо. Гръмна още един пироефект и започна вече същинската песен „Parasite Eve“. Много красив жест, прекасно изпълнение и от „Мистерията на българските гласове“.
Една рожденичка пък ще запомни тази дата завинаги и вероятно всяка година ще празнува двоен празник – защото по повод рождения ѝ ден, Гери беше извикана на сцената и изпя цяла песен с Bring Me The Horizon. После една приятелка ми каза, че с нея са се видяли и няколко часа след това е треперела и не е можела да говори. Може пък да е била изненадана…
Тук обаче беше средата на концерта – по едно време Оли се пусна по коридора, ограден пред сцената и разделящ публиката на две – онзи, по който мина и Еди от Imminence. Та, Оли започна да се прегръща с някакви хора като за селфи, това се излъчваше на мониторите. Надали имаше човек, който не искаше да е сред немалкото фенове, които бяха прегърнати от вокалиста. Аз, който бях на 3 метра от оградата на коридора, дори не направих опит да стигна до там – дотолкова не вярвах, че имам шанс да се вредя. А нужно ли е да казвам, че в публиката нямаше място къде пиле да прехвръкне? Ако за KoRn всички бяха наблъскани един в друг, сега бяха наблъскани x2. Неслучайно всички в предната част бяха само млади.
При края на спектакъла отново се появи виртуалния герой и се изписаха някакви неща като финал на играта, от сорта на „Bring Me The Horizon just rocked my world“. Като свърши всичко, само си казах:
– Уау…
Да… досега за толкова много години не беше имало нито една група, към която да съм отрицателно настроен, а след концерт не просто да си променя мнението, но и да нямам думи от видяното. Хич не е случайно, че Bring Me The Horizon са най-вървежната модерна метъл група в момента.
Участвам в една менторска програма – Mentor The Young, в която съм ментор на някой младеж, който иска да развие умения. В първия сезон бях ментор на едно амбициозно момиче, което също беше на фестивала и имахме принципна уговорка да се видим. Истината е, че тук имаше страшно много хора, които познавам, и с които исках да се видим, но просто нямаше кога. Та, въпросното момиче – да я наречем Габи, си спази обещанието и веднага след концерта, още докато напусках зоната на сцената, ми звънна. Вика така:
– Аз съм на една бяла шатра.
Не обикалях много сергиите по фестивала, а и те хич не са малко, та не ги познавах по цвят и помолих за повече уточнение. Тук когато искахме да се намерим с някой, постоянно си пращахме снимки от мястото, плюс включен някой обект, за да се разбере ъгъла, на който се намираш. Абе, сложно, но когато знаеш играта, се свиква. Та, явно Габи очакваше аз да отида на някаква бяла шатра, докато целият фестивал се изнасяше, да намеря точно тях на някаква пейка и всичко това наистина да се случи. Стана ми ясно, че не ходи много по фестивали и наивността ѝ ми изглеждаше симпатично. Някак намерих шатрите, но ѝ казах, че ще я чакам до една кофа за боклук – просто там няма хора и ще се видим лесно. Момичето взе да се мъчи да ме търси, което го усетих по телефона, за това ѝ рекох:
– Виж, не се мъчи – ходи си при компанията, ще се видим в София.
Това ѝ дойде облекчаващо. И без това щяхме да се видим много за кратко и нямаше да се чуваме от толкова шум, идващ от другите сцени.
И като стана въпрос за ориентиране, викам, дай да видя момчетата от Мидалидаре – онези с белота – Джони, Божо и Митака – накъде са. Имаме една обща група в Месинджър, която се казва „Диария или смърт“, та пиша там: „Къде сте?“. Пращат ми снимка на една от сцените, но и те този път се провалиха в обясненията. Все пак се оказа, че са на концерта на Кокоша Глава, които свирят за пръв път от 20 години, и са точно пред погото, което се вихреше пред сцената. Намерихме се. Тук беше мръсен прахоляк, който освен от вятъра, се вдигаше и от участниците в погото. Сухото време хептен правеше пушилката голяма и всички вдигнаха тениските си, за да не го вдишват. „Фес тийм“ за догодина трябва да помислят за настилка и тук – ние сме метъли, не говеда.
Инак тук щеше да стане първият побой. Някакъв пиян чичак от погото като че нарочно се забиваше все в мен, а аз все го изблъсквах обратно в погото. След поредния такъв случай ми падна пердето и просто тръгнах към него. Добре че беше Митака, а и приятелите на чичака, иначе онзи щеше да нощува в болницата. Вече бях и почерпен, така че едва ли щях да усетя къде е мярката, ако го бях подкарал. Едно е да поразбутваш случайно хората покрай погото, друго е да се забиваш в тях многократно нарочно.
След това с пичовете седнахме в един парк над фестивалната зона да жулим бири. Понахейтихме организацията (не групите!) и няма как – сравнихме я с тази на Мидалидаре. Ми… който е бил на Мидалидаре, ще ме разбере. Все пак споделих колко впечатлен съм от Bring Me The Horizon, момчетата очевидно не се трогнаха и приказките продължиха. По едно време реших да обобщя разговора:
– Пичове, да ви кажа така – може да е кофти организацията, но този фестивал ще остане в историята.
– Да, заради Кокоша Глава – допълни ме Джони.
Ем, Джони си е пич. Поговорихме за музиката на Coprostasis и група „Пача“, след което се разделихме – те към техния хотел, аз – към квартирата, до която имаше 1 час път пеша. Толкова не знаех как да стигна до нея, че включих навигацията в режим като за автомобил – дето ти казва „Завий наляво“ и т.н. Бях пийнал и просто следвах маршрута. За щастие видях някакъв денонощен магазин и влязох в него, за да взема нещо за ядене – нали си обещах на фестивала да не дам и лев повече. Бях гладен. Магазинчето беше нещо като „Аванти“ откъм асортимент, и попитах продавачката:
– Абе, кроасан имаш ли? – стремейки се да говоря със спокоен тон, за да не ми личи колко съм пил.
– Има, ето тук вдясно – сочи ми тя.
Отивам надясно, гледам – не виждам. Женицата ме вижда, че се мъча и дойде и ми показа целия рафт с кроасани. Купих, благодарих и си поех обратно към квартирата. Имах чувството, че много време вървях, но накрая стигнах. Бях си нагласил всичко, за това просто се трупясах и заспах.
Ден 3
Аз май станах много сериозен в описанието си, а? Няма как, все пак темата е сериозна.
Събота е. Тази вечер хедлайнери са Amon Amarth. Събуждам се с махмурлук и хич не ми е таман. Добре, че съм на климатик, иначе щях да се събудя много по-рано и съответно – мармурлука щеше да е по-голям. Нямам сила дори да отида до тоалетната, затова гледам в интернет отзиви за снощните концерти, но и до телефон не ми е. Пия беналгин и се мъча да се вдигна, но не се получава. Така минават около 3 часа, после се чуваме с едно приятелче и малко ми просветва. С момчетата снощи се бяхме уговорили днес в 14 ч. да ходим да играем билярд в някакъв мол. Пиша в „Диария или смърт“ да проверя къде са – таман влизат в мола, а аз таман влизам в банята. Къпя се и излизам в някаква посока, където GPS-а ме води до въпросния мол. На едно място със странен ремонт на ЖП релси си спомних, че снощи докато бях почерпен, минавах от тук. Това не значи, че съм на прав път, защото отивам в мола, а не на Гребната база. Затова питам някаква жена:
– Извинявайте, в тази посока ли е мола?
Често питам хората само дали това е посоката, а не да ми дадат точни указания. Те обаче се стараят да ми обяснят подробно винаги. И сега е така:
– Да, продължавате напред, на кръстовището леко вляво, за да хванете сенките и сте там.
– Баш мерси.
Баси, тук е толкова жега, че местните си знаят по кое време на деня на кои места в града има сянка.
Жената беше на средна възраст, но беше поддържана. Не за пръв път ми прави впечатление, че жените в Пловдив имат градски вид, не са някакви анцузлийки или разпасани – независимо къде отиват.
По някое време влязох в един магазин на климатик, за да си настроя GPS-а. После видях още обекти, които снощи подминах при дългото прибиране – културен дом, улична табела със странно име и други такива. Стигнах до мола, оказа се, че и той ми е познат. Намерих момчетата в игралната зала, приключваха билярда. Платихме за още една игра, където имах голяма вързия, но вкарах черната и след това само доигравахме.
После ядохме на масичките и докато се чудим какво да правим, зави сирената в мола и се чу глас:
– Уважаеми посетители…
Чакахме продължението, което не се чу, затова Митака излезе с подкана:
– Е…?
Пак нищо, даже сирената спря. Помислихме, че някоя хлапетия я е задействала за бъзик, съвремената форма на звъненето по звънците. Да, ама после сирената пак се чу и накрая се вдигнахме и тръгнахме да се евакуираме, барабар с другите посетители. Никой не бързаше, защото нито сме видяли пожар, нито е замирисало на дим, нито земетресение усетихме, нищо. И тъкмо да излезем, сирената спря и се чу:
– Уважаеми посетители, фалшива тревога.
Аре стига ве, затова ли ни раздигнахте? Поне някакъв екшън да имаше, пожарче нещо, а то буквално разваляне на мохабета.
В България и евакуация на мол не можем да осъществим като хората, баси.
Седнахме пак на масичките и решихме да играем белот. На Мидалидаре участвахме в куиз и спечелихме брандирани карти на фестивала и от тогава имаме ритуал – на всеки фестивал ги вадим и играем една ритуална игра с тях, след което ги прибираме, защото са от кофти материал и ще се прецакат бързо. И сега стана така – бихме с минимален резултат, а Джони ни донесе бири. На следващата игра дойде някакъв дъртак и вика:
– Тука карти не могат да се играят.
Спогледахме се тъпо. Какво пък му пречи на смахнатия пенсионер, че цъкаме белот? Как толкова време не пречехме, изведнъж стана проблем? Много гостоприемни в тоя Пловдив.
После момчетата решиха да ходят на кино, но аз исках да хвана и концерта на Pain, затова тръгнах към фестивала. Те щяха да дойдат чак за Amon Amarth. Макар да бях включил GPS-а, по едно време се спрях, обърнах се зад мен да видя дали идват хора – идваше едно момиче, което се беше заело със задачата да си намества гърдите.
– Извинявай – казвам – от тука мога ли да стигна до Гребната
– Можеш ве, тука напред и по „Руски“ вляво – скри сепването си мацката.
Защо местните никога не се досещат, че като ги питаш как да стигнеш до дадено място, вероятно няма да знаеш имената на улиците?
Свих по булеварда и реших да се обадя на Желан – днес не бяхме се чували. Оказа се, че е на около 100 метра пред мен и също отивал към фестивала. Изчака ме, минах за шише 1,5 л. вода и продължихме към фестивала. На улицата ни спира момче, от онези, дето раздават флаери за всевъзможни неща. Вече ни бяха дали такъв и го питам:
– Това за концерта на Ihsahn ли е?
– Ъ… – запъна се онзи и докато поглеждаше какво изобщо пише на флаерите, които раздава, си продължихме пътя.
Често обичам да бъгвам хората и вероятно повечето от тях ме мразят за това, защото не знаят, че го правя за майтапа и то само когато съм в настроение. Дори може да се каже, че това е форма на комплимент.
Влязохме на фестивала и минах през тоалетните, докато още не са станали опашките. После минах през някакъв обект на ОББ – познах го, защото беше на Мидалидаре и раздаваха безплатни неща. Влизам директно:
– Здравейте, момичета, радвам се да ви видя отново.
Девойката се озадачи, затова ѝ помогнах, като казах, че съм бил и на Мидалидаре. Оказа се обаче, че ОББ са били там, но точно тези момиченца не са.
– Е, бъркам се значи, и там имаше красиви момичета. Но вие сте по-красива. – опитвам се да закърпя положението.
Преминаваме към същинската част – трябва да имам сметка на ОББ, за да участвам, някакви такива. Викам – имам депозит, даже показвам някакви тъпи чатове от банката, заради които скоро им вдигах скандал. Нещо ме накараха да цъкна, което не разбрах какво беше нито сега, нито на Мидалидаре, и спечелих някакви цигански слънчеви цайси. Е кво, поне са безплатни.
Тъкмо в този момент излизаха Pain, или както по-скоро бихме казали разговорно – „Излиза Пешо“. Хората, които слушат рок, знаят какво имам предвид, но за другите, които и без това не четат този текст в момента, ще поясня:
Основател на Pain е шведският мултиинструменталист и продуцент Peter Tägtgren. Освен Pain, която е по-комерсиална индъстриал метъл група, Peter е лидер и в другата си група Hypocrisy, с която свири дет метъл. Поради това, той е обичан и от феновете, обичащи по-екстремна музика, и от онези, които обичат по-модерна и комерсиална, т.е. за разлика от много изпълнители, тук той няма хейтъри. Всичко това преди много години, за мен незнайно как и кога, доведе до ситуацията, когато метъл феновете го кръстиха просто „Пешо“ – за по-галено. За това често може да се чуе „Пешо от Pain“ или както в случая – „Пешо ще свири в 19:30“.
Бяхме по-назад, поради което не бях много надъхан, но аз не съм и най-големия фен на Пешо. Pain бяха необичайно назад в програмата, пред тях имаше още цели 2 групи за вечерта, а дори да сложиш Pain като хедлайнер, не би било странно. Всъщност, това беше единствената група, чието име не бе скандирано на този фестивал. Никой не скандираше „Pain, Pain, Pain“, но постоянно се скандираше „Пешо, Пешо, Пешо“. Очевидно Peter отдавна е запознат с това си название и разбира добре значението му. Дори между песните стоеше на сцената, без да казва нищо, и чакаше от публиката именно този лозунг. Дори спомена, че България е любимото му място за свирене. Тежки думи, дано не лъже.
След концерта на Пешо срещнахме един пич, който с Желан познаваме от университета, Борислав. Казахме си по 2-3 приказки и вместо чао, ни пожела:
– Не умирайте.
После отидохме до мърча, където нищо не си харесах, а и нещата бяха много скъпи. Желан купи една тениска за Лора, която днес беше останала да почива. Видяхме се най-накрая с Денис и Ивана, с които не бяхме се виждали от понеделник, когато празнувахме рожден ден на Ивана. Споменаха, че ще се прибират към Габрово след концерта, но аз рекох, че ще остана да се наспя в Пловдив – смятах, че ще имаме афтър парти, а и багажът няма сам да се събере. След това Желан си тръгна, нищо до края на вечерта от музиката не го кефеше, а в хотела го чакаше жена на легло. Ние с Денис и Ивана седнахме встрани от концертната зона и лафихме някакви глупости, докато течеше концерта на Suicidal Tendencies.
После се видяхме с Христо, тъкмо с това посрещнах и Джони, Божо и Митака. Ицо беше минал някакви други безплатни игри и като видя желанието ни и ние да минем, се зае със задачата да ни преведе през стъпките. Първо някакво тъпо комарджийско приложение, в което трябваше да си въведеш данни като име, адрес, цвят на очите и среден семестриален успех, което дори успя да ме изнерви. С него обаче след това минаваш през 3-4 места, където играеш различни игри и печелиш други тъпотии. Първо спечелих шапка, след това искаха да ми дадат пак цайси, но такова вече имах, за това ми дадоха свирка, която може да свети като лазер. Кой ги мисли тея работи, дайте по едно кебапче.
На третата игра не дочакахме, защото хората минаваха бавно, а Amon Amarth всеки момент щяха да излязат, за това отидохме към сцената. Johan Hegg и хората му хич не се мотаха, а подкараха по викингски каквото си знаят. Имаше значително по-малко публика, около теб имаше място не просто да дишаш, ами и да се развихриш. И хората бяха различни, все едно бях на съвсем друг фестивал. По някое време Johan рече нещо от сорта, че са дошли да пооправят малко музиката, един вид, че предишните два дни групите са били шит, ама сега е време за истински метъл. Да, толкова различна беше тази вечер. Иначе стана яко шоу, стандартно за Amon Amarth – викингските битки, публиката гребеше с лодки пред сцената, и докато се усетиш, концерта беше свършил.
Бързо след това се отбихме до последното място от игрите, където не успяхме да минем, защото бързахме, и там спечелих още една от тъпите свирки с лампичка и я подарих на някого. После таман обсъждахме какво ще правим, когато срещу мен отнякъде пак излязоха Денис и Ивана и аха да се сбогуваме, момчетата споделиха, че се прибират в хотела и афтър парти няма да правим. „Че аз кво да правя сам“, викам си, „я да се прибирам и аз към Габрово“. Сбогувах се набързо с момчетата, догоних Денис и го помолих да отбием до квартирата, където набързо да си събера багажа. Нави се, прибрах каквото имах, спрях климатик и бойлер, и поехме тримата към Габрово. Като слязох пред вкъщи около 4 часа през нощта, ме лъхна онзи приятен планински ветрец, който за 3 дни бях забравил колко добре се отразява.
Още публикации
- 15.07.2024 Midalidare Rock 2024 – събитието, което не прави концерти, а създава емоции
- 23.07.2023 Как прекарахме на невероятния Midalidare Rock In The Wine Valley 2023 г.
- 23.10.2024 Руската следа на концерта на Within Temptation и Annisokay в Берлин
- 01.04.2024 Пътепис „До зала Христо Ботев и назад“ – концертът на U.D.O.
Вашият коментар