Поп фолк и „цигания“

Български циганин

Една вечер от изминалата седмица бях в централната градинка на Казанлък. На пейката срещу мен стояха двама мъже на възраст между 50 и 60 години – единият ром в нетрезво състояние, на другия не обърнах внимание. Въпросният пиян господин явно реши, че не ме харесва. Скочи да ме бие. Опитах да се отбранявам, защото ако отвърна с бой, ще си имам работа както с МВР, така и с редица правозащитни организации.

Преди да прозвучи сякаш това ще бъде поредната антициганска статия, бързам да ви предупредя, че тук ще разкажа една по-различна история.

Денят, в който пиша, е шест дни след въпросната случка. От работа свърших малко по-рано и както в повечето дни, отбих се в същия парк, за една бира. За краткото време, в което престоях в градинката, комбинирах пивото с книга и музика. В един момент от телефона ми тръгна песента Sh’ma Israel Elohay на израелската поп певица Сарит Хадад, която у нас е позната с дуета си с Алисия.

Докато слушах песента, иззад гърба ми се появи някакъв ром, който дойде при мен и директно ме попита:

–       Имаш ли да ми пратиш някои песни на телефона?

–       Какви песни искаш? – отвърнах.

–       Поп фолк, Тони Стораро, например, ако имаш?

Докато му обяснявах, че нямам такава музика на телефона си Нокиа (но с 2 СИМ карти, а докато пиша този текст, осъзнавам, че дори да имах песни на Тонката, нямам Bluetooth или Infrared), той се настани на пейката до мен.

Директно ме запита дали съм от Казанлък, на което отвърнах, че не съм, а че просто работя тук. Стигна се до момента, когато аз го попитах:“- А ти работиш ли“? Каза, че е безработен. На въпроса дали търси работа, отвърна, че търси, но не го вземат никъде, защото има завършен само четвърти клас. Обясних му, че без образование трудно ще постигне нещо, а той ми разказа как е ходил на училище в Шипка, но не можел да се справя с материала и директорката го изпъдила. С една дума – почти неграмотен човек. На 32 години.

Интересът ми вече беше подбуден. Разчитах, че няма защо да крие истината. И така засегнахме различни теми, много от които той сам подхвана.

Преди няколко дни бил на кастинг в “Гласът на България”. Сега чака да го викнат на следващия етап – с това иска да се занимава. Лично Слави Трифонов му казал, че пее много хубаво.

Страда от любов. Когато бил на двадесет години, харесвал някакво момиче, но роднините му казали да се ожени за друга, по-добра и учена, а по негови думи “по-черна и от мен”. Наистина се оказала добра – имала 8-ми клас, чудесна съпруга. Но той обича другата. Говореше за любов така, както много малко хора днес говорят. И колко простичко – за него любовта е единственото, което иска. Не мечтае за богатство. Представяте ли си това от устата на познатия образ на „циганин“? Не в районното, а пред човек, готов да го изслуша.

Жена му също не работи: “Понякога мия прозорци, също и жена ми, ако я извикат някъде. Вземаме детски по 35 лв. на дете, аз взимам пенсия по болест 120 лв. и 100 лв. за това, че сме безработни” – така се издържат.

Грубо – 300 лв. на месец.

В квартирата ми е доста мръсно, скоро се нанесох и нямам време да се хвана прилично да изчистя. Предложих му да дойде вкъщи и да почисти, с ясната уговорка, че всичко трябва да блести. В противен случай – няма пари. Отказа се. Малко заплащане съм му предложил. И това е вярно.Поне беше искрен. Друг човек (от български произход) вече няколко пъти ме лъже за същата работа и все не я свършва.

Може би сме били странна гледка. Защо ми е на мен да разговарям с него? Но знаете ли, имах какво да науча.

Споменах му за нападението, с което започна този разказ. Каза, че не одобрява такива постъпки и че онзи вероятно е бил пиян. Попитах го дали той пие – “Много рядко, не харесвам пиенето” – отвърна той. Чичо му бил от онези хора, които пият всеки ден – ходел по ресторанти, кръчми, а когато искал пари за пиене от жена си и майка си и те не му давали, ги пребивал от бой. Вероятно от него се е отвратил.

Разказа, че е отраснал  без майка и баща. Отгледали са го роднини – леля, чичо, баби и т.н. После се обърна към мен и попита: “- А твоите майка и баща”? Казах му, че майка ми работи в друг град, а баща ми почина. На последното той отговори: “Съжалявам! Съболезнования! Сигурно ти е много тежко”.

Такива думи не съм чувал от повечето българи, на които съм споменавал това!

И тук не става въпрос за мен, а за него. Неграмотен, без работа, но чистосърдечен. Със сигурност не го правеше от уважение. Говореше според чувствата и разбиранията си. По същия начин, по който ми каза и за момичето, което обича. Без да проявява съобразителност,  внимание или деликатност. Просто тези неща той усещаше, чувстваше ги. В очите му го видях. Нарочно го гледах дълго, за да се убедя. Тук се криеше човек! При това от онези, които вече рядко можем да срещнем.

Последва темата политика. Запитах го за кого е гласувал, като предположих, че е подкрепил ДПС. Тук той прояви изключителна категоричност в отказа си да ми отговори. Това ме наведе на мисълта, че са го принуждавали да гласува за някоя партия, като са го заплашвали. Той отрече това. Попита ме в споменатото ДПС кои политици са, а след като му отговорих, че там са Лютви Местан и (по-добре познатият) Ахмед Доган, той попита: “А Николай Бареков там ли е”?

Мога само да гадая дали щом не знае къде е Бареков, знае какви са идеите, поставени зад името „България без цензура“, или някакви „делегати“ са отишли при него и са му казали кой е (не)правилният избор. Интересното е, че знаеше, че новият политик обещава безплатни лекарства. Още по-интересното е, че беше твърдо убеден, че никои партии не стават, че всички крадат и лъжат и на никого не трябва да се вярва.

Повсеместно разпространено е мнението, че циганите са крадци. За това запитах другарчето си по пейка дали му се е случвало да краде. Отговорът беше: “Веднъж откраднах един дезодорант от един магазин. Продавачката ме хвана, дойде полиция и ме набиха. От тогава никога нищо не съм откраднал”. Това се случило още когато бил малък.

–       Ти ако крадеш сега, как ще се чувстваш? – попитах го на свой ред.

–       Долно. И ще ме е страх.

Отново се върнахме към темата за онзи, който ме нападна преди дни. Казах му: “Мен скочи да ме бие циганин. Обаче аз не го мразя“. И това беше самата истина. Новият ми познайник ме погледна:

–       Ти вярваш ли в Бог?

–       Християнин съм, но не от най-набожните, вярвам, че има висша сила.

–       Това е Бог. И ти имаш талант, имаш дарба от Бог за това, че не мразиш никого.

Може би никога не бях си отварял толкова широко очите! Този човечец ми говореше за Господ,  за нещо, което по подразбиране е добро, за дар от Бога! Никога не съм чувал или чел нещо подобно за ромите, а и да бях, едва ли бих повярвал… И как от “Имаш ли да ми пратиш някои песни на телефона?” стигнахме до тук.

Да призная, в разговора ни използвах това, че човекът срещу мен е неграмотен. В това видях шанса да го разпитвам както аз искам. Да опозная в някаква степен света на един циганин. Онова, което чувства и мисли.

Той лежи на гърба на държавата, като от време на време поработва нещо. Няма редовна работа, макар да е подал заявление в бюрото по труда. Учил е само до 4 клас. Той е Човек. Със съвест, чувства и морални ценности. Говори на първо място за любов. Готов е да бъде откровен с теб. И този “хибрид” е микромодел на една макрорамка.

Ние като българи трябва да знаем какво е големите европейски държави да те поставят в общия знаменател на дадени характеристики. Но истинският въпрос е как тези рамки се разбиват, къде се крие реалната възможност за интеграция на ромите? Защото те могат да сформират едно нормално общество, стига парите им да не отиват по джобовете на ромските босове, които умело използват неграмотното население, за да гарантират големите си шкембета. Стига законът да се прилага правомерно и да се положат двустранни усилия за добро съвместно съжителство.

Все от някого сме чували: “Аз мразя циганите!“. Но колко от тези мразещи хора са сядали да говорят дори с един омразен ром? Колко се числят в общото описание на „българите“, познато по света? Нека бъдем индивидуалности и да разпознаваме хората около себе си като такива.

Наречете ме платен. Наречете ме соросоид. Но мога да ви уверя, че този текст пиша по своя инициатива в двора на кооперацията, в която живея, облечен с анцунг, изцапан с пресен латекс.

Но аз не мразя никого. И никой не ми плаща за това.

Публикувано в banitza.net

Коментирайте чрез:

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Прочетете още:
Балканджи: „Концертите ни преминават като на един дъх“

Балканджи е българска рок група, успешно съчетаваща твърдото звучене с българските етно/фолк ритми. Няма почитател на рока у нас, който...

Затвори