Искам да ви разкажа за един от най-вълнуващите преходи, които някога съм правил. Това е преход с транспорт от Дряново, като началната му точка е с. Радовци, а след това се преминава през селата Дурча, Горни Драгойча, Къртипъня, Станча (Дели Станчо), Косилка, Искра, Сяровци, Царева Ливада. Повечето от тези села са обезлюдени, а някои – направо погълнати от гората. Ще разкажа и за римския път, свързващ Дискодуратера – Августа Траяна, останки от който могат да бъдат видяни покрай село Дурча.

Тази публикация ще бъде малко по-различна от досегашните, като в нея освен личните си преживявания, ще се опитам да опиша и неща, които имат културно-исторически характер. Основната причина за последното е извънредно малкото информация за селищата и обектите, които играят централна роля в прехода ми. Разделил съм текстът на три части, защото обиколените от мен селища през този ден са 10 на брой, а определено е интересно да се каже по нещо за всяко от тях. Като добавим и личните ми впечатления, текстът би станал прекалено дълъг, затова го разделям. В тази част ще обърна внимание на пътуването ми от Дряново до Радовци, както и откриването и разглеждането на останките от римския път край Дурча. Прочетете втора част от разказа за прехода – селата Дурча, Горни Драгойча и Къртипъня.

За доста ценен намирам снимковият материал, който ще качвам във всяка една от частите – по-голямата част от тези места не могат да бъдат видяни никъде другаде в интернет, в Google Maps или пък в някое книжно издание. Единствената алтернатива е да ги посетите лично, което съвсем не е лоша идея за планинска разходка. Оценявам фотографиите като моментна снимка на състоянието на селищата, които след няколко десетки години може би трудно ще бъдат открити.

• Тук можете да прочетете 2-рата част, в която разказвам за прехода през селата Дурча, Горни Драгойча, както и Къртипъня, състоянието на което ме потресе.

• Тук можете да прочетете 3-тата, последна част, в която разказвам за прехода през селата Станча, Косилка, Искра, Сяровци и Царева ливада.

В началото на първата част на разказа ми, ето карта на целия маршрут, който изминах. В тази част ще разкажа за отсечката до преди село Дурча.

Маршрут на прехода

И така, най-напред – защо реших да посетя точно тези селца? Обичам този край и ми доставя голямо удоволствие да го обикалям и да откривам нови неща. За въпросните села само съм чел в краеведски книги, но никога не съм бил в тях, а по природа съм любопитен и това също беше стимул за мен. Важно значение за подбора имаше и разположението на всяко от селищата – те не са далеч едно от друго и човек може да ги посети в рамките на един преход. Съвсем не на последно място ме грабна и мисълта да посетя античния римски път, който пресичаше маршрута ми. Като добавя и това, че обичам да се връщам назад в историята – каквото е чувството, когато стъпиш в обезлюдено село, причините стават наистина много.

Дряново

Реших, че най-удачно да стигна до стартовата си точка – с. Радовци, е като от Габрово хвана автобус до Дряново. От там има транспорт до Радовци. Станах рано и се качих в буса за Дряново, като казах на шофьора за къде съм. Питам го за цената, защото никога не съм се возил с автобус до там, казва ми 5 лева. Подавам му 20, а онзи започна да вади множество билети, да ги групира така, все едно подбира конкретна сума от ваучери за пазаруване. Накрая сложи в ръката ми 5 билета, на всеки от който пишеше „1.00 лв“. Стига бе, каква е тази щуротия, ако толкова ще ги правят универсални, поне да си направят кочани с различен „номинал“. Все тая, сядам най-отзад, освен мен в буса има още 2 възрастни жени. Прецъквам си в телефона съобщения и имейли и неусетно стигнахме разклона за Дряновския манастир. Там се качиха още няколко човека и след 2-3 километра буса влезе в Дряново. Направи завой малко преди края на града и спря на кръговото пред Лафчиевата къща (Къщата без пирони).

Лафчиевата къща е построена около 1840 г. от майстор Колю Гайдарджи и е шедьовър на възрожденската ни архитектура, със статут на национална културна ценност. Къщата е един от малкото запазени образци у нас на триетажно монументално строителство с дървена конструкция. При свързването на основните ѝ конструктивни сградостроителни елементи не са използвани железни пирони, поради което е известна с прозвището си „Къщата без пирони“.

Лафчиевата къща (Къщата без пирони) в Дряново

Тук всички хора като по команда слизат – явно редовно пътуват. Аз подозирам, че шофьорът просто спира тук, защото мястото е централно и по-удобно за пътниците – автогарата е в края на града до брега на река Дряновска. Оставам на седалката, но чичето поглежда назад и захващаме диалог:

– Ти ко, няма ли да слизаш?
– Не спираш ли на автогарата?
– Каква автогара бе, тука спираме. За къде си ти?
– До Радовци трябва да стигна. Хубаво ще сляза тук, но за Радовци от къде да хвана?
– Всички автобуси са от тук, автогарата много отдавна не работи. И за Радовци от тук ще хванеш, само не знам на кой тротоар ще спре.

Разбирам ситуацията каква е и слизам, след което звъня на телефон от интернет страницата на Дряново, на който ми потвърждават, че там трябва да чакам автобуса за Радовци. Ок, версиите се припокриват и влизам в един хранителен магазин без изобщо да знам какво искам да си купя. Оглеждам се и си тръгвам с една бутилка портокалов сок, пък може и някаква лимонада да беше. Излизайки, шофьорът, който очевидно много искаше винаги да има с кого да си говори, ме спира и ми казва, че се обадил нам си къде и му потвърдили, че на същото място трябва да чакам. Хубаво е, че човекът без да съм го молил е направил действие с цел да ми помогне. Докато ме е хванал за слушател, започва пак да ми говори как демокрацията ни била отнела автогарата и неща от този сорт. Питам го откъде да си пусна кафе и ми посочва кафе машина на 10 метра от мястото, на което се намираме.

– А ей там – сочи ми кафенето през улицата – правят най-хубавото кафе! Ама е 1.50 лв.

Мисля 1-2 секунди и казвам:

– Нямаме толкоз.

И си пускам от машината за 60 стотинки и докато съм се разкачил от шофьора, пресичам улицата към паметника на Колю Фичето. Тук не съм идвал и се оглеждам – около мен има няколко сгради с възрожденска архитектура. Точно до паметника е музеят на дряновския майстор, но още е рано и не е отворил. Но пък има табела с карта на забележителностите и решавам да отида до близките 2 обекта, първият от които е Руският паметник. По същество това е братска могила на загиналите руски войници по време на Руско-турската война. Тогава Дряново е превърнат в град-лазарет и тук са лекувани много от ранените на Шипка. Тези, които не са оцелели и са погребани в Дряново, са почетени през 1930 г. с този паметник. Той е с класическа форма, а зад него има каменни паралелепипеди, които символизират безименните гробове на загиналите. Напомня ми на Мемориала на Холокоста до Бранденбургската врата в Берлин. Малко встрани е изписана и годината – 1878.

Руският паметник в Дряново

Броени метри зад него има друг паметник с 2 мъжки фигури и голям надпис „Дряново“, изписан на камък. Всеки, който е минавал през града, е виждал този паметник, но малцина са се заглеждали. Така беше и с мен, безброй пъти съм минавал от тук на път я за Велико Търново, я за другаде, но дори не съм се запитвал какво илюстрира той. Сега имах време да се поинтересувам и се оказа, че това е паметник на дряновските строители, изработен през 1969 г. Изобразява двама мъже в цял ръст – единият е майстор Колю Фичето, а другият символизира по-младите дряновски строители. Висок е 4 метра. Идеята му е да съхрани спомена за многобройните строители и архитекти от Дряново, които през XIX и XX век си спечелили слава на изключително способни и почтени, а с работата си допринесли за укрепване на националното самочувствие на българите през Възраждането и за изграждането на новия облик на страната ни след Освобождението.

Паметникът на дряновските строители в Дряново

Тук искам да отворя скоба и да отбележа важни уточнения. През Възраждането дюлгерството е най-разпространеният занаят в Дряново. Строителите са се събирали на бригади от различни села и са ходили на близо и далеч, за да строят къщи, мостове, църкви и т.н. Големи майстори е имало и в дряновски села като Бучуковци, Куманите, Долни Върпища и др. Несправедливо е дряновци да си приписват цялата заслуга на всички тези майстори. Може би по-коректно би било да ги наричаме „Майстори от Дряновската строителна школа“ или нещо такова.

Връщам се обратно към Къщата без пирони и чувам от отсрещния тротоар някой да говори много високо от вътрешността на някакво заведение, подобно на кофти ресторант на самообслужване. Не виждам какво има вътре, но познавам гласа на шофьора, въпреки, че никакъв ме няма в разпознаването на гласове, лица и т.н. Пак нещо философства, този път при друг. Малко след това го виждам да излиза, за това си вадя телефона и се правя, че пиша нещо концентрирано. Надявам се така да успея да го подмина без да ме заговори.

– Кво стана, ве? – подвиква ми шофьора от средата на улицата.

Измънках му нещо и тръгнах към центъра на Дряново, там има по-голям магазин, може да си взема още нещо за из път ако се наложи. След малко започва силно мирише на липи. Много обичам миризмата на липа, жалко, че трае прекалено кратко. Минах покрай полицията, общината и съда и се мушнах в магазина. Видях някаква консерва грах и я взех – викам си, сигурно ще седна някъде, ще си отворя и ще ям. Взех и една червена чушка. Реших, че просто ще си гриза. Това бяха странни покупки за преход, ама по-добри идеи не ми дойдоха. Платих и излязох, след което предвидливо измих чушката на чешмичката пред съда.

Точно насреща в градинката някакъв мъж тъкмо разпъна някаква малка сергия с книги. Видях табела – „Безплатни книги“. Мислех, че е някаква шашма, сектантска литература или нещо такова, поради което пристъпих предпазливо. Питах го каква литература има – природна и религиозна. Е, значи частично се оказах прав. Поинтересувах се от природната и го попитах каква е схемата с безплатното. Нещо ми отговори, ама не разбрах какво. Имаш право само една книга да вземеш безплатно, та си взех някаква с природни рецепти или нещо подобно. Пожелахме си хубав ден и тръгнах обратно.

Заставам пак пред Къщата без пирони, където след 10-15 минути трябва да дойде автобуса за Радовци. Някакъв възрастен човек, подпиращ се с тояжка, минава покрай мен на тротоара и на 10 метра след мен се спира пред магазина. Явно го познават, защото през цялото време някакви други пенсионери се спираха и си говореха. По едно време някаква муха ме каца по ръката, поради което я изпъвам и разтръсквам, за да разкарам мухата. Дядото ми подвиква във връзка с размахването:

– Какво търсиш, бе?

Но не с агресивен тон, ами си търси с кой да се заговори.

– Нищо, ве, някаква муха ме каца?

Дойде при мен и през някаква смешка за мухи, която не разбрах, захвана разговора.

– Видях, че гледаш тази къща насреща – сочи ми къща, на вид с възрожденска архитектура, залепена за Къщата без пироните от лявата ѝ страна (вижда се на първата снимка). Честно казано, не я гледах, ама не съм му на годините, че да знам повече от него.

– Тая къща – продължава дядото – гадните комунисти навремето я събориха и я построиха наново.

Озадачавам се от това действие. Напомни ми на една случка от преди 1-2 години зад блока в софийската ми квартира, при която дойдоха работници, изкопаха една дупка, след което обратно я закопаха и си заминаха. Тук обаче се оказва по-различно – комунистите бутнали къщата, защото по-изгодно било да я построят наново, отколкото да я реставрират.

– Накъде си тръгнал?
– Към Радовци, мисля да обиколя селата надолу.

Човекът явно знаеше за какво иде реч, споменах му дори, че знам за съществуването на римски път там и че ще го търся къде де.

– Има, като се пуснеш от Радовци надолу, викахме му „калдаръма“.
– Искаш да кажеш, че пътеката от Радовци до Дурча и Горни Драгойча е всъщност римският път.
– Ам да.

Изненадах се, но не го взех за чиста монета. Пък и ако е римски път, ще си проличи.

– Аз там по 30-40 километра минавах на лов с кучетата…

„Изрод!“ – казвам си наум.

– … ама вече не мога – вдига тояжката си и ми я показва – е, тая тояга с 5 сантима се е скъсила вече от подпиране.

30-40 километра е много, освен ако не ме лъжеше или не е бил заблуден през целия си живот за разстоянията, или пък просто говореше на едро, както повечето хора го правят. Все тая, пожела ми приятна разходка и се сбогувахме.

Тъкмо в този момент пред мен спира някакъв семеен ван. Един дядо става от дуварчето и се насочва към него, ама с такава походка, все едно на автобус се качва. Допускам, че това може да е въпросният транспорт и питам шофьора – едър мъж с гола глава и черни очила, досущ с вид на 90-тарска мутра – дали това е бусът за Радовци. Вика, това е, да. Странна работа, табела няма никаква, нито превозното средство е брандирано по какъвто и да било начин. Все едно е частен автомобил.  Казвам, до Радовци съм, и питам за цената. Шофьорът нямаше дори бегла идея колко струва билета, поради което се обърна към другия пътник (дядото):

– Колко е билета до Радовци, бе?
– Ами ти ми вземаш 2.50 лв. – отговаря му дядото.
След което се обръща към мен:
– Добре, значи 3.00 лв.

Не ми става ясно това вариращо ценообразуване, но ако тръгна да го питам, сигурно ще вземе да ми обяснява някакви странни процедури, не по-малко необикновени от първите ми впечатления, и поради това просто му ги връчвам. Започвам да си мисля, че това е нещо като „нелегално такси“ – някакъв човек има ван и размятква хората по селата. В този момент този вариант отпада, защото шофьорът вади от същия кочан билети, дето всичките са с по 1.00 лв. номинал, и ми откъсва 3 бройки. Значи не е нелегално.

Сядам отпред и посягам да си сложа колана. Водачът ме вижда какво правя и се обажда:

– Може и да не го слагаш.

Това никога не съм го разбирал – защо да не го сложа, защото няма да катастрофира ли? Ако е така, хората да слагат колани само когато им предстои катастрофа? Ама ако им предстои катастрофа, ще се качат ли в колата? Или по-скоро всичко опира до манталитета, че по тези глухи пътища, които предстоят, полицаи никога не е имало и не може да има, поради което не си струват тежките усилия по поставянето на колан.

Тръгнахме нагоре по междуселския тесен път. Никога не съм минавал по него и гледах през прозореца като дете в сладкарница. Карахме все нагоре, което беше добре – ще има гледки, а и няма да се налага да катеря баири. До село Раданче се открива широка гледка, вижда се чак Бузлуджа! Още не съм стигнал отправната си точка на прехода, а вече съм възхитен.

На село Глушка възрастният мъж слиза. Малко след това шофьорът се заговаря с мен и ми обяснява каква е схемата с този шано транспорт. По принцип до тези села, през които минава ванът, почти никой не ходи, защото са почти обезлюдени. Трябвало предварително да се обадиш, че искаш да пътуваш, за да се организира линията, и очевидно пътува само до селото, до което е пътникът – да речем ако днес аз не пътувах до Радовци, дядото щеше да слезе още на предходното село Глушка, а ванът да обърне за Дряново без да мине през следващите села. Даже нещо се наговаряха двамата с дядото кога да го вземе на следващия ден, т.е. и разписанието е някакво плаващо, въпреки че поне тръгването (тогава, когато го има) май е фиксирано. Това било някаква градска линия, от Общинския съвет се финансирала, като дори обсъждали да я закрият, защото е изцяло на загуба, но в крайна сметка купили този ван и отпуснали 500 лева месечен бюджет.  Пак добре, че има нещо, че тези хора не ги виждам да катерят баирите нагоре, особено лятно време. Макар че не е далече времето, в което селцата по този път напълно ще се обезлюдят и няма да има кой да пътува изобщо.

Радовци

Така стигаме до Радовци. Пожелаваме си хубав ден с шофьора и аз се стягам за поход. Въздухът е много чист, планински, дори дишането се превръща в удоволствие тук. Оглеждам наоколо, за да се ориентирам в обстановката – не знам какво точно да очаквам, знам само, че в селото живеят няколко души. Първото, което забелязвам, е сграда, която е била едновременно пивница, хранителен магазин и домашни потреби. Вероятно навремето е било нещо като супермаркет с кръчма. Срещу този важен обект има къща, която е обитаема.

Пивница в село Радовци

Спускам се вдясно по отклонението и вадя спрей против насекоми. Не ме притесняват комари, мухи и други подобни летящи гадини, а кърлежите, защото се забиват и може дори да не разбереш, че са в кожата ти. Пръскам се и продължавам. Първите останки от къщи, които виждам, са дебело обрасли с шубраци, като някои от тях ги виждам в последния момент. Като резултат в мен се заражда очакването, че повече обитавани сгради няма да видя. След малко пред мен изскача някакъв ловен дом, а пред него покрита с мъх стара чешма. Сградата на ловния дом видимо се руши, но е повече цяла, отколкото рухнала.

Ловният дом в село Радовци

Мисля да продължа напред, но любопитството ми надделява и влизам през разбитата порта. Изглежда, че няма къде да се мине, защото вътре е гора. Въпреки всичко намирам пътечка и стигам до входната врата, която е покрита с интересни надписи: „Няма нищо за крадене!“, „Изроде, не драскай и не чопли по табелата!“, а автор на тези застрашителни думи явно е посоченото материалноотговорно лице (МОЛ) – Любака Мадафака.

Входът на ловния дом в село Радовци

Брех, Радовци явно е Перникът на дряновските села. Връщам се на буренясалия асфалт и само след 50-тина метра виждам тревясала пътечка наляво. Гледам си GPS-а и по всичко личи, че пътят ми е натам. Да, но главната пътека продължава надясно и отново от любопитство решавам да видя какво има натам преди да си тръгна. След няма  100 метра пред мен се показва метална порта, на която с бяла боя е написано „FUCK OFF“. „Мутрата на селото“, казвам си наум, кръстосвам ръце и се оглеждам. Уф, който и да е собственикът, очевидно е невероятен изрод – току до мен на дърветата видях на висят телата или кожите на няколко животни, които приличаха на язовци или нещо такова. Миришеше на мъртва плът, а мухите ги наобикаляха. Не знам каква е била целта на убиецът – да яде месото не животните, да плаши хората, които доближат къщата му, или да продава кожите. Последното ми се стори странно, защото изглеждаха доста мърляви.

Винаги съм бил против добивът на ценни кожи с цел начесване на егото, демонстрация на положение или просто избиване на комплекси. Убийството на животни подкрепям само за цели, които касаят оцеляването на човечеството, при това в условия на развъждане на въпросните животни, а не да отидеш в хабитата му и да го застреляш. Т.е. за мен е ОК да развъждаш свине, с които да храниш семейството си, а с кожата им да си направиш обувки. Естествено, в разумни количества, а не да изхвърляме милиони тонове храна, защото няма кой да я купи. Неотдавна някаква реклама ми предложи да си купя за баснословна сума пари четка за бръснене, която, видите ли, била с косъм от язовец! Ненормалници, това дори да се мъча няма да ми хрумне.

Както и да е, обърнах се и тръгнах назад. Свих в завоя с тревясалата пътечка, която беше моят маршрут и току пред мен изскочиха 2 дървета с диви череши. Изядох 10-20 от тях и ръцете ми станаха червени от сока им. Продължавам нагоре и си мисля колко е буренясала тази пътека. И в този момент виждам, че отдолу не е пръст, ами асфалт. Смятайте колко е стар и разбит е този асфалт, че да не мога да го видя и тревата да порасне като на поляна.

Тук се показват още къщи. 1-2 от тях като че ли са обитаеми. Следва отклонение наляво и надясно. Поглеждам надясно, там някакво куче ме вижда и започва да ме лае. Връщам се и хващам лявото отклонение, което е всъщност и пътя, по който трябва да продължа. Кучето продължава да ме лае, въпреки, че съм сигурно на 300 метра от него, поради което си разкопчвам кобура на колана и се чудя защо не ги връзват тези песове.

Тук излизам отново на някакъв много стар асфалт, силно натрошен, но не го мисля за тревна пътека. С това и напускам село Радовци, което, ако трябва да съм честен, не може да се похвали с нещо кой знае какво. Но пък е отправна точка към интересни места. Към 15 март 2024 г. по данни на ГРАО селото има население от 3 души.

Римският път над село Дурча

Намирам се на най-високото място на селото и започва спускане. Виждам зелена поляна и се отбивам да погледна гледката от нея. Наистина селото е високо, виждат се доста баири в далечината, които познавам, и които знам, че също са високи, а някои от тях в момента са под нивото на погледа ми.

Тук продължава пътят с остатъци от асфалт вероятно от времето на Вълко Червенков, по който по-голямата част всъщност са камъните от настилката под някогашния асфалт. Това е малко неприятно, защото не съм с тежки обувки и ръбовете на камъните убиват на ходилата ми, когато стъпвам върху тях. Слънцето напича силно, а мястото е открито, поради което свалям раницата си и вадя кърпа, която слагам на главата си. Пейзажите се невероятни, далеч по хълмовете виждам разни селца, някои от тях дори разпознавам и се удивявам колко ниско изглеждат, а са реално на толкова високо. От полянките наоколо мирише на билки, изпълнено е с горски цветя, а птичките са в най-активната си фаза.

Както вече отбелязах, една от причините да мина по този маршрут е фактът, че тук някъде е минавал римският път до Августа Траяна (днес Стара Загора). Чел съм археологически публикации и краеведски книги за него и очаквам да успея да го намеря. „Все ще си проличи“, казвам си, щом в тази си отсечка е запазен. Пък и някак тук не можеш да тръгнеш на случайно място, трябва да е по пътека, за да стигнеш където и да било. В същото време обаче продължавам слизането по останките от асфалта. „Дядката в Дряново ме излъга“, казвам си. „Нали цялото това било римски път и минавали по него“. Колкото и да не разбира, не може да обърка такава настилка с римски път. Както и да е, продължавам напред и в някъв момент около мен полянките се скриват и започват гористи местности – спуснал съм се достатъчно ниско. Очаквам като стигна село Дурча, там някъде да видя въпросния път.

По някое време вляво до мен виждам някакво малко бетонно укрепление, вероятно 3×3 метра, което крепи някаква неголяма земна маса. „Да бяхте бутнали тая пръст в урвата, по-лесно щеше да ви е“, казвам си наум по адрес на инженерите, решили да изградят укрепителна стена за абсолютно безполезно парче пръст. Погледът ми остава в него, а 10-тина метра по-навътре в гората на 2 дървета виждам някакви сини въжета. „Кой пък ще дойде да ги сложи тук“, запитвам се.“Нито е пътека, нито има нещо особено“. Все пак отново от любопитство е мушвам в гората да проверя какво се случва. И точно тогава се показа! Последни останали камъни, покрити с дебел мъх и шума, но това бяха следи от човешка ръка, а не на природата. Това беше част от римския път! По какъв случаен начин го открих, това ако не е късмет, не знам какво е. Да, изглежда да е калдаръм, но нека да сляза по-надолу, за да се убедя и да видя дали там не е по-запазен.

Останки от римския път Дискодуратера – Августа Траяна над село Дурча

Започвам да се вълнувам много, защото колкото и да са хаотични на пръв поглед тези камъни, не може да се съберат случайно тук, при това толкова нагъсто. Вървя стремително надолу по урвата, стремейки се да следвам останките. Има доста клони и драки, които заобикалям или се налага да премахвам. Стигам до редичка от камъни, които приличат на някогашен бордюр. Ами, хайде обяснете ми как природата може да подреди по този начин камъните, при това в този стръмен планински район!

Останки от римския път Дискодуратера – Августа Траяна над село Дурча

Винаги е вълнуващо да се докоснеш до античността. В този момент интересът ми е силно предизвикан, за това е допринесла и случайността, благодарение на която открих останките. Ако все още някой се съмнява, че това не е дело на човек, прилагам още една снимка, на която се вижда зид, който като че ли е укрепявал пътя по силно планинския терен.

Останки от римския път Дискодуратера – Августа Траяна над село Дурча

Пращам снимка на мой приятел, с който заедно ходим по такива места. Извадено от контекст, на него му прилича на останки от сграда, но по всичко личи, че просто е подпирала пътя по неравностите.

В момента съм в зенита на въодушевлението си. Човече, вървя по пътя, по който са минавали римските легиони! Това ако не е непосредствен досег до историята, то кое е? Нещо повече, малко след като през 1186 г. братята Асен и Петър възобновяват българското царство, през 1190 г. византийският император Исак II Ангел решава отново да заличи държавата ни, поради което напада България. Решителната битка се състои в Тревненския проход, а резултатът е невероятна катастрофа за византийците и опазване на силата на възроденото българско царство. Ами аз се намирам на терена на същият този Тревненски проход – ако някъде тук се е състояла тази битка? Ако пък не е тук, то много вероятно от тук да са минавали войските на двете армии.

В някакъв момент спирам и се връщам обратно към маршрута си. Излизам на пътя, от който дойдох и решавам да направя друго – римският път пресича маршрута ми перпендикулярно и заминава вляво надолу по урвата. Значи, логично е да идва от горе, вдясно от пътя ми. Не се колебая, а се мушвам в гората. Опитвам се да следвам по-очистени места, но е трудно, защото гората изглежда еднаква. Със сигурност виждам камъни, но сами по себе си те не индикират, че точно тук е бил пътят – не мога да отлича някаква подредба, а може и просто да са се сринали по нанадолнището. Вървя все нагоре през гората, теренът не е много лек, но си казвам „Айде още малко“, но това още малко си го повтарям постоянно. В един момент рязко видях в рамките на 5-10 метра общо 3 сегмента от зид, отново изглеждащ като укрепление на пътя по неравния терен.

Останки от римския път Дискодуратера – Августа Траяна над село Дурча

Това изглежда като пътят да е идвал отляво, да е минавал по тези укрепления и да се пуска надолу, откъдето идвам. За това тук свивам наляво с надеждата в тази посока да открия още следи. Сменил съм посоката и се оглеждам, защото гората става все по-еднаква и трябва да запомня някакви обекти, за да мога да се върна. В крайна сметка не откривам нищо повече като значими следи и тръгвам да се връщам обратно. Добре че са останките от подпорите, за да знам къде да завия и да тръгна набратно надолу в посока асфалтовия път. Стигайки до него, виждам срутени камъни, вероятно това е падало от пътя през вековете. След като излизам на самия асфалт, се оглеждам наляво и надясно. Струва ми се, че не се мушнах от тук – околната среда ми се струва различна, доколкото това важи за горска среда. Тръгвам назад по асфалтовия път, за да проверя дали не съм минал напред, обикаляйки гората в различни посоки. Не ми се струва така, макар да виждам утъпкана пътека, която не си спомням, но тук пътеки има много, може просто да съм я забравил или да не съм ѝ обърнал внимание. След 50 метра решавам, че само ми се струва, че съм минал напред, затова си продължавам по маршрута. Да, но нещо пак ме спира – я пак да проверя, макар да ми се струва невъзможно – почти цялото ми качване в гората беше нагоре, а там, където свих, после се върнах обратно, би следвало ако има някакво отклонение, да е в рамките на няколко метра. Продължавам повече в обратния път и наистина в един момент виждам смахнатата бетонна подпора, от която се свива за римските останки. Стига бе! Това бяха 100-200 метра, явно хич не е трудно да се заблудиш в гората.

Така изглежда голяма част от пътя между Радовци и Дурча. На много места е по-лош

Тук е редно да отбележа, че след като се прибрах вкъщи, разгледах доста карти и прочетох една статия от Жоро Хаджиев във вестник „Борба“, се оказа, че маршрутът на римския път е съвсем наблизо от мястото, на което аз открих останките, и далеч не е толкова буренясал, а доста по-запазен, дори се ползва. Предположението ми е, че става въпрос за един и същ участък или за спомагателни конструкции към пътя, защото мястото, на което бях, и това, което видях на картата, са крайно близо. А и останките, на които попаднах, не изглеждат да са на 200-300 години, а много повече.

„Загубеното“ село

След връщането ми на асфалта продължих по маршрута си в посока Дурча. Още тук искам да отбележа, че подзаглавието „загубеното село“ неслучайно е в кавички, защото няма да говоря за изгубено село, но ми мина такава мисъл по време на обхождането на следващата отсечка.

След немного време видях поредна пътека, водеща надолу. Реших да влезя малко навътре, за да я видя ходи ли някъде и само след 20-тина метра в краката ми отново лъснаха плочи от калдаръм. Стига бе, казвам си, не може да е възможно. Дай да проверя какво се случва. Веднага след това обраслата пътека свива надясно, продължавайки спускането си надолу по склона към река Тревненска. Тук има големи храсти и минавам през горичката, за да сека завойчето, след което отново слизам на пътеката. О, да, определено тук е било калдаръм, камъните отново са подредени!

Погълнат калдаръм над село Дурча

Отново сърцето ми почва да бие силно, любопитството ми е предизвикано, а крачката ми се забързва. След метри се показват по-солидни основи от зид.

Погълнат калдаръм над село Дурча

Чудна работа. Само допреди 100-200 метра се чудех стига ли изобщо някъде тази буренясала пътека, а тук вече личат доста запазени основи от градеж. Възниква логичният въпрос – да не би пък и това да е римски път? Не е възможно, защото той се пада успоредно на онзи, който преди малко открих. Никой не е толкова луд, че на такова кратко разстояние да направи 2 пътя, които са успоредни, още по-малко пък римляните, и още по-малко в онези времена, в които път не се строи току така. Значи тази хипотеза не може да се потвърди, идва втората – ами ако преди малко съм се заблудил и всъщност това е истинският римски път? Няма отговор какво тогава е било това от преди малко. Но вървейки и разсъждавайки над този въпрос, виждам, че останките са все по-запазени. Зидът пред мен вероятно вече е на нивото на гърдите ми.

Горски калдаръм над село Дурча

Такова нещо да оцелее в такива условия от римско време до сега – струва ми се невъзможно. Което още повече потвърджава хипотезата ми, че едва различимите останки от преди малко са от автентичния път. Тогава това какво е, щом хем е успоредно на този път и не може римляните да са го правили, хем е прекалено запазено, за да устои неподдържано на природните стихии за толкова много векове? Дали пък не открих някое изгубено село, което определено го няма на картата? Наскоро бях чел за село Папазкино, което е било някъде в региона, но ми се стори малко вероятно – то трябва да е някъде над село Косилка, а аз съм относително далеч от там. Ами, единственият начин да разбера е като продължа още надолу. И да, ето, тук започват да се подават останки от къщи. Удивително е колко ги е погълнала гората. В този момент не знам това селище кое е и какви са изобщо тези къщи. Искам да мина надолу след полурухналата къща пред мен, но пътят е препречен от паднали дървета и храсти и не съм сигурен, че си струва усилието да ги преборя – нямам идея има ли нещо нататък, а и не се вижда.

Стар калдаръм с рухнали къщи над село Дурча

Отказвам се от такава битка и се връщам обратно по калдаръма – разбрах поне къде може да се стигне по тази пътека, която съвсем не е пътека, а вероятно главен селски път, само че преди много години.

Малко по-късно, след излизането ми от село Дурча, за което село ще разкажа във втората част, видях къщи в ниското, които изглеждаха като местоположение точно под въпросния изоставен калдаръм. Това ми даде и яснота къде в крайна сметка бих стигнал, ако бях продължил още надолу. Вкъщи пък, след преглед на специализирани карти, открих, че някога това е било един от пътищата за долната махала на Дурча, наречена Харитонова махала.

Върнах се на асфалтовия път и поех към онази част на Дурча, която виждах на Google Maps при начертаването на маршрута ми, и през която трябваше да премина, за да стигна до другите набелязани села.

Продължава:

* Прочетете втора част от разказа за прехода – селата Дурча, Горни Драгойча и Къртипъня.

* Прочетете третата, последна част от разказа за прехода – селата Станча, Косилка, Искра, Сяровци и Царева ливада.