От поне 1 година насам искам да посетя село Бучуковци, Дряновско. Най-накрая успях да го направя на 15 юни 2024 г. Убеден съм, че повечето хора не са чували за това селище, но, уверявам ви, има какво да се каже за него и то има с какво да се гордее. Макар преходът, който осъществих, да беше от Царева ливада, през Бучуковци, след това включване в Дряновската екопътека, търсене на изгубеното село Пепеляна, и крайна точка в село Съботковци, неслучайно по-голямата част от текста ще е посветена именно на Бучуковци.

Ето най-напред карта на приблизителния маршрут, през който премина прехода.

Маршрут на прехода

Царева ливада

След идването ми в Царева ливада, минах набързо през магазина на Добруджата, купих шише вода и поех нагоре по тревненския път. Обърнах се назад и пред очите ми застанаха красивите скали на Стринавското плато и крепостта Куклите. От там, впрочем, се открива невероятна гледка над местността.

След около 5 минути ходене стигате до КПЗ (ковашко-пресовия завод на Царева ливада), а точно срещу входа му, току на самото шосе, има малък параклис, построен през 2020 г. Параклисът, носещ името „Св. Николай Чудотворец“, е построен от семейството на моята позната Бела Косева, която е родом от селото, с която като деца дори играехме заедно. Намирам постъпката за много благородна, още повече, че към момента на построяването църква в Царева ливада нямаше и никога не беше имало. В последните 10 и повече години се строеше храм до читалище „Върбан Р. Генчев – 1924 г.“, но той бе приключен едва през лятото на 2023 г.

Параклисът „Св. Николай Чудотворец“ в село Царева ливада

Влизам в параклиса. Вътре има свещички, които можеш да си вземеш и запалиш, пък и някое левче да оставиш. Така правя и аз. Храмът е малък, но красив и поддържан. Ако имате случай да минавате по този път, струва си да го посетите.

Параклисът „Св. Николай Чудотворец“ в село Царева ливада

Излизам и продължавам нагоре по пътя. Само след няколко метра виждам табелата за край на село Царева ливада и тази, указваща, че село Бучуковци е на 2 км и трябва да се свие вдясно, където има един електрически стълб. Точно това правя.

Краят на село Царева ливада и табелата за село Бучуковци

Бучуковци

От тук нататък трябва да имате извънредно голямо въображение, за да се объркате и да не успеете да стигнете в селото. Пътят е достатъчно добър, ако решите да отидете с кола. Не е обаче достатъчно широк, макар да могат да се разминат два автомобила. За сметка на това обаче, ако решите да стигнете до селото пеша, ще се насладите на разнообразната флора, песните на птиците и аромата на билки, които растат покрай самия асфалт.

Пътят към село Бучуковци

Заради по-високата надморска височина (455 м. средна н.в.) шосето тръгва нагоре и изцяло следва планинския релеф, поради което има доста завои, много от които – остри. След първия такъв спирам под една сянка и напръсквам тялото си с репелент и продължавам. Както в целия регион, и тук навсякъде се виждат пътеки, стигащи кой знае къде. Някои от тях ме изкушават и се мушвам в тях да ги проверя, защото знам, че в началото на 20-ти век този път го е нямало и се е минавало по стария римски друм. Да, покрай Бучуковци е минавал римски път, имало е и крепост. Това е само една от причините, поради които селото е крайно интересно. За съжаление не намирам нещо кой знае какво докато не наближа селото. По една от пътечките стигам до пресъхнало деренце, което минава напряко под асфалтовия път.

Пресъхнало дере покрай пътя за село Бучуковци

За село Бучуковци имаме богата информация, като се вземе предвид днешното му състояние. Основна част от нея дължим на краеведа Мойсей Мойсеев, който е положил труд, за да съхрани спомена за историята на местните села в книгата си „Царева ливада“. Голяма част от историческите данни за селището, които ще представя, черпя именно от тази книга.

Легендата за село Бучуковци

Една от легендите около Бучуковци ни връща в края на Втората българска държава. Дни преди предателството на българин, след което турците превземат Търновград, цар Иван Шишман, който се сражавал далеч от столицата си, издава тайна заповед, връчена на неговия довереник войводата Бучук. Така още същата нощ съкровището на Втората българска държата по тунел, свършващ в коритото на река Янтра, бива измъкнато от обсадения град и съгласно царската заповед е откарано в днешното село Бучуковци, в землището на с. Дълбоки Томчевци, Тревненско, където е имало малък скален манастир. Според легендата, редом с другите царски съкровища, в този манастир е скрита и триумфалната царска колесница на Асеневци, изкована цялата от злато. Веднага след това входът на манастира бил сринат и дозатрупан с камънак, като на един от тях бил издълбан някакъв знак, напразно търсен от иманярите и до днес. След това войводата Бучук повежда войниците и монасите и заселва днешното село Бучуковци, което е само на километър-два от Дълбоки Томчевци. Една от местностите към това селце и днес се нарича „Манастирското“.

Даскаловата къща в Трявна – дело на Димитър Ошанеца и Иван Бучуковеца

Ако сте посещавали град Трявна, вероятно сте влизали и в Даскаловата къща – истински паметник на културата и музей на дърворезбата. Тази сграда е събирателен образ на дърворезбарското изкуство, което е процъфтявало тук през Възраждането. Къщата на два пъти хаджията Христо Даскалов е най-известна с двете си резбовани слънца в две от стаите. Тези слънца са плод на облог между майстора Димитър Ошанеца и неговия калфа Иван Бучуковеца. Когато чорбаджията завършил градежа на къщата, през 1807 г., дошло време да я украси. На едно събиране споделил желанието си в присъствието на целия тревненски еснаф и двамата майстори. Димитър Ошанеца, който бил кум на Христо Даскалов, излязъл напред и заявил, че ще поеме задачата по украсата. Тутакси обаче се вдигнал и ученикът му Иван от Бучуковци, който заявил:

– Хаджи Христо!… Майсторе! И вие хора! Чуйте сега и мен какво ще кажа и ми простете думите, ако ви се сторят богохулни. На моят учител майстор Димитър доземи му се кланям и златна десница му целувам.

И пред всички насъбрани край дългите трапези сторил това, което рекъл. И продължил:

– Но аз… Аз, хаджи Христо, аз се наемам да направя твоите потони и в двете одаи на къщата ти по-добре от майстор Димитра!

Тъй бива сключен онзи знаменит облог, в резултат от който след шестмесечен вдъхновен труд, на следващата 1808 г. в две от стаите на Хаджидаскаловата къща изгряват двете резбовани слънца от орех, липа, бук, елша, червена върба и леска, за да не залезят никога в българската душевност.

Аз съм бил в Даскаловата къща и без да имам каквато и да е претенция за компетентност по дърворезбарство, не мога да посоча кое слънце е по-красиво. И двете имат собствена красота без едното да пречи на светлината на другото. Обещавам в скорошна публикация да напиша повече за тази къща.

Разбира се, това не е единственият труд на Иван Бучуковеца, но като че ли той е най-познат в масовото съзнание на българина. Нещо повече, налице са всички данни да се смята, че успоредно с Трявна, няколко десетки години през XIX век и в село Бучуковци е съществувало пълнокръвно самостоятелно отклонение на Тревненската резбарска школа, начело с Иван Бучуковеца, което дръзнало да се нарече „Бучуковска резбарска школа“. В приветственото си слово при посещението на търновския владика в черквата на село Бучуковци, архимандрит Никифор, тогава игумен на Дряновския манастир, казва:

– „… Тук, през XVIII в. се основала самостоятелна Бучуковска резбарска школа и се отделила от Тревненската резбарска школа. Нейното съвършенство достига своя връх при уста Иван, чиито плетеници от геометрични фигури, цветя, плодове и слънчогледи през 1810 г. са украсявали новопостроените храмове и къщи.“

Името на Иван Бучуковеца е Иван Денев Митев – Саракчията, роден около 1785 г.

Село Бучуковци има древна история

Това твърдение вероятно звучи пресилено днес, защото в Бучуковци към 12 март 2024 г. по официални данни живеят 15 души. Но това не винаги е било така, защото селището е било заселено от древността. Както посочихме, тук е минавал римски друм и е имало крепост, което по онова време е сигурен белег за селище наблизо. Освен това имаме данни за тракийски могили (наричани от местните „Чуклини“) около Бучуковци, като една от тях е в имот, граничещ с плевника на Тотю Пенев, вече покойник, в Долната махала. За друга, намираща се на 50-тина метра в западна посока, авторът Мойсей Мойсеев споменава, че лично е виждал иманяри да търсят находки в нея. В друг случай отишъл в селото да коси трева и се спрял да наточи косата с брус точно срещу разкопаното. Тогава в пръстта се бялнали някакви зърна, които, след като разровил, се оказали човешки зъби. Трета могила била открита, когато местният жител Митю Раев орал нивата си и ралото му се заклещило в пръстта. Но не в камък или корен се заплело ралото, а в стар зеленясал воински шлем! Там дядо Митю открива и едно глинено гърне и няколко други парчета от гърнета. Шлема дава на кмета Дончо Владишки, виден бучуковски майстор, и дълго време антиката била в къщата му, намираща се където днес е училището. Тази къща отдавна е съборена.

Петър Чолов посочва в книгата си „История на град Дряново“, че Панайот Хитов имал верен ятак в колибарско селище край Дряново, без да съобщава името му. Съобщава само, че ятакът се казвал Момерката. В цялата Дряновска околия никъде другаде няма род Момерови, освен в село Бучуковци. Родът Момерови води началото си от Нейчовци. Следователно с основание може да се приеме, че Панайот Хитов се е криел през някоя зима в къщата на Момерките, както още наричат хората от този род в село Бучуковци.. Издънка от рода Момерови е и учителят Минчо Момеров /1897-1984 г./, основател и секретар на първата селска организация на БКП в Дряновския район, създадена на 8 ноември 1918 г. в Бучуковци. Тя насочва усилията си към прокопаването на трасето на днешния път до Царева ливада с доброволен труд. Дотогава жителите на селото са използвали римския друм, наричан „Средният път“.

Информацията за ятакът на Панайот Хитов в региона е интересна, защото имаме данни, че революционерът е имал доверен човек и в близкото село Косилка, намиращо се на един от отсрещните хълмове. Явно е бил изградил сериозна мрежа от съмишеници.

През 1887 г. Бучуковци е с население от 237 души, което никак не е малко за времето си. Пикът достига през 1910 г. с преброените 243 души, а оттогава населението намалява. Тогава обаче селото е самостоятелна община и има предпоставки да се превърне в център на околността, както днес това е да речем Дряново. По лично мое мнение обаче, онова, което пречи това да се случи, е високото разположение на Бучуковци и по-лошата пътна свързаност. Така че твърдението за самостоятелният резбарски клон трябва да се разглежда през призмата на тогавашните реалности, които недвусмислено сочат, че Бучуковци далеч не е било забравено от Бога село.

През Балканската война двама души войници от селото са убити, а други двама умират от раните си.

…

Да се върнем обаче на прехода. Продължавам нагоре по пътя и на поредния остър завой виждам през дърветата малка полянка. Влизам, за да видя има ли нещо там, пътечка или друго. На картата вкъщи там беше отбелязано, че има военно гробище, но такова не открих. Може да е имало някакъв малък паметник или нещо подобно във връзка с горния факт за Балканската война, но аз не видях такъв. Все пак тревите бяха високи и може това допълнително да скрива хипотетичния паметник. Там, където е минавала пътеката за навлизане в гората, беше силно обрасло и аха да се откажа и да се върна на асфалтовия път, викам си, айде да пробвам да пробия. Така и направих и след няколко метра пътеката стана доста по-проходима. Предположих, че това е някакъв по-стар маршрут за селото – от времето, когато главното шосе не го е имало. Съвсем скоро започнах да виждам ниските останки от стари дувари и отново започнах да се вълнувам. Винаги ми се случва, когато се сблъскам с нещо такова. Започнах да се чудя това дувари на къщи ли е било, някогашни ниви ли са били оградени или нещо друго? Покрай пътеката гората беше много обрасла с всякакви клони, тръни и храсти, но реших да опитам да вляза навътре и да видя какво има. Започнаха да се показват още останки от зидове, всички те погълнати от гората.

Останки от зидове в село Бучуковци, погълнати от гората

Обикалях така на неголямо пространство, но доста време, защото теренът беше много труднопроходим. Тайничко ми се искаше да съм попаднал на римския път, който е минавал покрай селото, но това не бяха следи от друм. Бях чел, че след изселвания от Бучуковци, случили се след Освобождението, се предприема възстановяване на разрушения от турците Дряновски манастир, като за целта манастирът купува 30 опустели къщи и използва материалите, предимно дървените, за реставрацията. Така изчезнала цяла махала, която може да е и тази, на която сега попаднах, но по-скоро смятам, че не е тя. Всъщност от всички страни селото е заобиколено от такива отдавна рухнали зидове, аз просто бях на едно от тези места.

Относно римския друм – краеведът  Мойсей Мойсеев през 2007 г. пише, че останки от него могат да се видят на хребета „Ръта“ северно над Бучуковци, в посока Цвятковци – Боженци, след което се включва в пътя, водещ през Крънския проход към Верея (Стара Загора). Аз обаче по време на прехода си не го открих, като със сигурност част от причините е фактът, че това не е било моя основна цел. Но и не можах да намеря къде точно се намира локацията му, за да го навестя.

След лутане през гората и множество преодолени тръни и храсти, най-накрая пред мен се появи срутена къща, на която поне стените стояха. Ами какво, напредък си е пред 0,5-1-метровите дувари, които гледах до сега. Отзад се виждаха и покривите на поддържаните къщи, така че очевидно бях стигнал в селото през гората. Вярно, тук може би някога е минавал по-проходим маршрут… но някога.

Рухнала къща в село Бучуковци

Какво посрещане ми устрои Бучуковци, по същия начин ме посрещна село Станча, така ме изпрати и село Къртипъня. Все пак се радвам, че излязох в селото, защото щеше да е предизвикателство да се връщам през гората обратно на асфалтовия път. Пред тази някогашна къщичка, която отвътре е обрасла с коприва и дори растат дървета, има много интересна импровизирана маса със столчета – всичко пригодено от камък. Кога ли последно е сядал някой на тези камъни, покрити сега с мъх…

Импровизирани маса и столчета от камък през разрушена къща в Бучуковци

Но не трябва да оставате с впечатлението, че Бучуковци е само разруха и минало време. Напротив, покрай всички тези тъжни останки има и немалко поддържани, дори нови къщи, които поддържат селото живо.

Излизам от някогашния двор на някогашната къща и заобикалям по някогашна пътечка, за да се озова на някогашен калдъръм, целият покрит с трева и ограден с каменна стена. Отзад в далечината срамежливо се подават балканските хълмове и знам, че по-късно маршрутът ми е именно в тази посока.

Пустеещ калдъръм в село Бучуковци

Минавам и покрай първите малко по-запазени къщи, по които вече се виждат следите от отсъствието на стопаните. Дървените основи, измазването с кал, кепенците…

Пустееща къща в село Бучуковци

От тук обаче бързо се излиза в централната част на селото. Всъщност то условно може да се раздели на Горна и Долна махала. На 50 метра от влизането от асфалтовия път улицата се разклонява нагоре и надолу и покрай тези тесни улички са разположени повечето къщи. Понеже, минавайки през гората, излязох малко по-навътре, се върнах до входа на селото, за да разгледам.

Разклоняването на пътя малко след влизането в село Бучуковци

Точно преди разклонението на уличката, от дясната ви страна се пада една покрита с трева пътека, очевидно някога ползвана, но отдавна пустееща. Отложих разглеждането на централната част на Бучуковци и поех по тази пътека нагоре. След няма и 100 метра леко встрани и нагоре се отбива втора малка пътечка, която стига до къща, която все още е цяла, но е неподдържана. Гледката от тук обаче си струва.

Гледка от село Бучуковци

Връщам се на главната пътека, на която се отбих от селото и продължавам по нея. Все още личи калдъръмът, по който са минавали някога и хора, и волски коли. Около него пък, в синхрон с планинската тишина, стоят някогашните каменни дувари, ограждали имотите на бучуковчани. Днес те са единствената следа, че тук са живяли хора. Може пък това да е онази изгубена махала, за която споменах, че е станала донор на строителни материали за Дряновския манастир.

Запустял калдъръм в село Бучуковци

Пътеката става по-буренясала, но е все още проходима. Виждам и първото изворче, чиито чучур отдавна е покрит с мъх, но това не спира водата да намира пътя си. Почти съм сигурен, че водата е абсолютно годна за пиене. Не пия обаче, защото, първо, все още не съм жаден, второ – имам достатъчно вода. Точно срещу чешмата се отваря гледка към околните баири. Виждат се и покривите на къщите в село Кумани.

Чешмичка над село Бучуковци

Продължавам по пътеката без да знам нито къде отива, нито колко от нея смятам да извървя. При всички положения нямам намерение да стигна до края ѝ, защото най-вероятно излиза в някое околно село, което означава, че ще се отдалеча доста, а и е много вероятно да има спускане, което после ще трябва обратно да кача. А веднъж вече се качих до тук. Отварям GPS-а и спрямо местоположението си предполагам, че пътечката би ме отвела в Царева Ливада, в което има много логика. Не проверявам истинността на хипотезата си и в някакъв момент се връщам назад, обратно към асфалтовия път и началото на Бучуковци, където улицата се разделя на две за отделните махали. Тук виждам още една чешма, на която са поставени интересни фигури, но за съжаление вече не работи.

Чешма в началото на село Бучуковци

Всъщност в селото има много чешми. Нещо повече, не се сещам село, в което на толкова малка площ да има толкова много чешмички. И почти всички пускат вода. Ето още една снимка от разклонението на пътя към двете махали, този път с акцент към долната, и гледката, на която можете да се насладите от това място.

Гледка от село Бучуковци

Благословени са хората, живеещи тук. Имат природа, чист въздух, гледка, спокойствие.

Решавам да мина първо през Долната махала с идеята, че в края ѝ ще завъртя през Горната. Така и правя. Селото е електрифицирано през 1965 г., поради което тук има електрически стълбове, по кабелите на които виждам птички. Това ми напомня на разказа „По жицата“ на Йордан Йовков. Като ученик много харесвах този разказ.

Птици по електрическите кабели

Още в началото виждам стари къщи с каменни стени и бойници по тях. Следват обновени, красиви постройки, чуват се и гласовете на стопаните. Стигам до поредната чешма и се обливам с вода, защото слънцето напича още по-силно. Следват още поддържани къщи. Бучуковци определено е село на контрастите – в рамките само на няколкостотин метра лежи тъжният спомен за някогашният кипеж и детски глъч, а до него се виждат новите имоти на вероятно новите стопани, които лъжовно или не създават впечатлението, че селището още не е мъртво и дори има бъдеще. А каменните дувари неизменно заграждат всяка къща.

Поддържана къща в село Бучуковци

Ето каква информация открих за селото в габровската библиотека, записана през 1931 г. в книгата „Юбилеен сборник „Българското село““:

„Къщите са едноетажни, паянтови, покрити с плочи. Имат дворове и градини. Нивите се засяват главно с пшеница, слънчоглед и картофи. Обработват се още лозята и овощни градини. Населението се препитава главно от зидарство. В селото има училище, стара църква от преди 1000 г. и мелница. Нуждае се от читалищно здание, водоснабдяване и телефонен пост.“.

Обърнете внимание на датировката на църквата – от преди 1000 години! В интерес на историческата истина, никъде не открих информация за средновековна църква, но дали тук препратката не е към онзи скален манастир, в който според легендата били скрити богатствата на Търновград?

Църквата на село Бучуковци

И когато стана въпрос за църква, нека поговорим за православния храм на Бучуковци и духовните борби, които жителите му са водили и печелили. Първата построена черква в колибарско селище от дряновския край е издигната през 1847 г. именно в Бучуковци, което е още едно доказателство, че селото е било възрожденски център, пълен с будни българи. И това не е каква да е църква, а истински архитектурен и резбарски шедьовър!

Тук трябва да отбележим двама прочути майстори дюлгери от Бучуковци – архитектон Стойко Владишки и брат му Дончо, които с делата си ни дават урок какво наистина означава да си българин.

Исторически факт е, че строителите, изградили турската крепост в Силистра, са родом от селища край Дряново. Техни ръководители били именно двамата баш-майстори Стойко Владишки и Дончо Владишки. Твърде показателен е фактът, че османците възлагат строежа на тази много важна крепост на дюлгери от Дряновския край, и то в навечерието на поредната руско-турска война.

В голямата силистренска църква „Св. Св. Петър и Павел“ и днес могат да се прочетат думите, издълбани върху мраморна плоча, вградена в стената ѝ: „Построи се в лето 1860 от майстор Стойку от Дряново“. Този „майстор Стойку“ е архитектон Стойко Владишки от Бучуковци. Във възхвала на Дончо Владишки пък дори съществува народна песен, текстът на която публикувам тук:

„Тръгнали са ми тръгнали,
сите дряновци дюлгери,
дърво и камък да дялат,
да правят пусти калета.
Като из пътя вървеха,
кой плаче, кой си нареждал
– Майно ле, не родила ма,
дето си мене родила,
бял камък да си родила,
та барем пари да струва,
ала са братя без пари
три години кале ще правят.
Донко им беше майстора
и той си викна, та запя
и на дюлгери думаше:
– Ой ви вази, дюлгери,
барем сте вие ергени,
като из пътя вървите,
тъй да си Бога молите:
„Кога у Силистра отидем,
докато калето изкараме,
железни врати да качим
и сребърните кофари,
русите в Силистра да дойдат.“
Дорде калето изкарат,
ето че стигна Русия,
руски топове обърна,
кале на поле направи
и високата джамия,
с двадесет ми кубета,
кубета и минарета,
нея на кръст удари.“

В бр. 6-7 на вестник „Народен пастир“ от 1955 г. Филип Македонски пише следната история:

В знак на доволство, че получил похвала от султан Абдул Меджид при посещението му в Силистра, за успешния строеж на крепостта Меджиди табия, управителят Ибрям паша попитал първомайстора с какво би искал да го награди. И забележете, Стойко Владишки не поискал нищо за себе си, а настоятелно помолил пашата да съдейства пред султана за издаването на ферман, разрешаващ строеж на църква в родното му село Бучуковци. Пашата, макар и върл противник на българското Възраждане, препратил прошението с ходатайството си в Цариград. Това вероятно е станало през зимата на 1846 – 1847 г.

Но как постъпва Стойко Владишки след уверенията на пашата, че ще му съдейства за издаването на ферман? До Одринския мир в 1829 г., затвърдил победата на Русия във войните ѝ с Турция, османската власт не давала фермани за строеж на нови български църкви, позволявало се само ремонт на съществуващите. След тази година вече можело да се строят черкви, но това ставало само с подкупи и безкрайни разтакавания.

Ненапразно Стойко Владишки посочва, че е от Дряново. Очевидно е бил известен и влиятелен в града. Като се върнал от Силистра, той веднага съобщава новината за фермана на дряновския чорбаджия Станьо Лафчията, който се ползвал с авторитет пред турската власт. Явно той е бил запознат с тогавашната властова система, защото пуснал мълвата, че е пристигнал ферман за строеж на църква в Бучуковци, а след това казал на архитектона:

– Хайде, майсторе, почвайте веднага строежа, но бързайте. Църквата ви да е построена, докато дойде ферманът.

Това чакали и планинците, които изглежда са имали предварителна подготовка, защото издигат храма едва за 40 дни. Била започната от основите на 14 март и до 23 април 1847 г. е покрита, като се работело делник и празник, денем и нощем. Мястото за строежа е подарено от Стойко Владишки и другия му брат Русин, като всеки то тях доплатил и 500 гроша.

Църквата е с дължина 18.20 м., ширина 10 м. и височина 5.20 м. с малка дървена камбанария. Градена е от цепен камък, спояван с хоросан, и е покрита с каменни плочи. Наречена е „Св. Йоан Кръстител“.

След като и последната каменна плоча била положена върху покрива на църквата в Бучуковци, веднага се заели с вътрешната ѝ уредба. И пак се бързало, защото ферманът още го нямало, а и не било сигурно дали въобще ще го има. Тази несигурност още повече пришпорвала строителите — с освещаването на църквата искали да поставят турците пред свършен факт. А за да бъде осветена от владиката, задължително трябвало да бъде украсена.

Въодушевлението на колибарите не само, че не стихвало, но растяло от ден на ден. Изпод ръцете на майсторите, работещи във весела надпревара деня и нощя, при всеобща възбуда на духовете у младо и старо, вътрешната уредба на църквата била изпипана с голяма бързина и отлично умение. Защото майсторите на бялата работа били един от друг по-сръчни. И разбира се, най-добрият между тях бил Иван Бучуковеца. който ръководел цялостно вътрешната украса на църквата, по това време — около 65-годишен.

Няма да се спирам на допълнителни детайли по вътрешната украса. Ще спомена няколко думи за това как тази изящна църква е ограбена, въпреки че е декларирана като художествен паметник на културата, което автоматично я поставя под закрилата на закона. Иконостасът ѝ е демонтиран и прибран в Историческия музей в Дряново през 1990 г., а на негово място (от кумова срама) е монтирано едно невразчно иконостасче от с. Теменуга, Великотърновско.

Освен него на същото място своевременно са прибрани още: Владишкия трон, кивот и иконата на “Св. Апостол Тома”, но годината е 1986-та.

През 1996 г. по искане на Великотърновската митрополия, Историческият музей в Дряново предава на Дряновския манастир, представляван от т.нар. отец Кипрян Цветков, български свещеник, милеещ не за България, a за… Гърция, иконите и иконописната рамка от църквата в Бучуковци. Днес обаче те не са в манастира. Дали са в друга църква? А дали не са вече в Гърция?

Ето какво разказа Мойсей Мойсеев: „Един летен ден отидох в Бучуковци, за да направя снимка на църквата „Св. Йоан Кръстител“, после доближих заключената дотогава църковна врата и с изненада установих, че тя е отворена. Когато влязох, нещо тропна зад църковната врата – погледнах и видях малка икона зад нея. Направих го на въпрос където трябва, следваха ме и т. н. Тогава се установи, че са откраднати 14 от малките икони в църквата. И от кого мислите? Отговарям — от игумена на Дряновския манастир, обслужващ тази църква, архимандрит Никифор! За да украси бедният иконостас на църквата в Дряновския манастир ли? Не! А за ди ги продаде на чужденци. Но защо е оставил Божият храм отключен? Бързал е сигурно, кой да ти каже… Знае се само, че след това всичко в църквата е доограбено.“

Изпълнената с героичност, саможертва и драматичност история на църквата отдавна будеше интереса ми и ми даваше още една причина да дойда в Бучуковци. И ето сега, пред мен, в един двор, обрасъл с високи бурени, се показва върха на рушаща се дървена камбанария, кубето на която беше ръждясало. Върху ѝ има кръст, който се е килнал на една страна. Още тук предусетих какво ме очаква.

Църквата на село Бучуковци през 2024 г.

Знаех, че църквата не се поддържа и е ограбена, но не очаквах чак това състояние. Покривът на храма е покрит с някакво платнище, явно безславен опит да се предотврати теч или дори срутването му. Стените, ограждащи църковния двор, се рушат, входът е като жесток прозорец, давайки ни възможност да погледнем в огледалото на двора, в който можем да видим собственото си безхаберие, абсолютното отсъствие на признателност и егоистична самодостатъчност. Прав беше Левски, когато каза, че българинът обича свободата, но само когато му е дадена на тепсия.

Храсталакът пред църквата е гъст и висок, а и жегата е голяма. Решавам, че няма да правя опити да влизам – как ще стане, предвид, че сред тези къпинаци и коприви няма някаква утъпкана пътечка, а един господ знае дали няма и змии в тях? Но в последния момент се решавам да го направя. Вадя ножа си и с малки стъпчици започвам да си пробивам път, местейки или режейки храстите, през които преминавам. Отстрани сигурно приличам на мародер и това чувство ме кара да се оглеждам дали някой не ме гледа – точно срещу църквата има поддържана къща. Това обаче не се случва и стигам до предния вход. Не става по-красиво – платнища и купчина пръст ме посрещат отпред, а над главата ми виждам как се разпадат дъските.

Рушащата с църква в село Бучуковци

Майсторска изработка на стените и арките, със сигурност тази църква е била голяма гордост за бучуковчани, която е посрещала и хора от съседните села. Но никога повече няма да се чуе камбаненият звън на „Св. Йоан Кръстител“.

Рушащата се камбанария на църквата в село Бучуковци

Свивам покрай дясната страна на храма, където храстите не са толкова високи, защото сянката е дебела. Тук, местейки главата си между клоните, за малко да се ударя в напречно падналата дървена основа от църквата. Колко още живот му остава на това място, преди да се превърне в абсолютни руини? Така ми се иска да не преживява подобен сценарий…

Дървена основа от рушащата се църква в село Бучуковци

Няколко метра по-надолу, в посока задната страна на цъквата, се открива незнаен гроб, заграден с ръждясала метална ограда и превзет от бръшлян. Плочата е почерняла и покрита с лишеи. Въпреки всичките ми опити да я разчета, включително след компютърна обработка, не успях да доловя нещо, което да ме доведе поне до предположение.

Незнаен гроб в църквата в Бучуковци

Все пак благодарение на записки в книгата „Царева ливада“ откриваме информацията, че в църковния двор са погребани настоятелите Иван Дочев (със заплата 200 лева златни годишно), Димитър Венков и др. Следователно можем обосновано да твърдим, че в земята тук почиват някои от църковните настоятели.

Завивам от задната страна – положението е същото. Не правя опит да направя пълен кръг около църквата, защото е много обрасло и предпочитам да си спестя ненужното проправяне на път. Вероятно в друг сезон ще дойда отново и ще разгледам по-детайлно.

Задната страна на църквата в Бучуковци

Тръгвам обратно. Очаквах да е зле, но не очаквах да е толкова зле всичко. Връщането до улицата е по-лесно, защото вече веднъж съм поотъпкал храстите и излизам доста по-бързо. Хвърлям последен поглед на църквата и продължавам да разглеждам Долната махала.

Изглед към църквата на Бучуковци откъм улицата

Излизайки от църковния двор, рязко отново се озовах в друг свят. Отново пред мен излязоха поддържани къщи и пак – чешмичка, градена през 1933 г.

Чешма в село Бучуковци

В селото е имало училище, но не видях сграда, която недвусмислено да показва, че тя го е приютявала. Пред една от красивите къщи спира кола с русенска регистрация. От нея излиза мъж с куче и бързо се затваря зад дебелата порта на имота си, а аз не спирам да оглеждам сградите.

Уличка в Долната махала на с. Бучуковци

Виждам и къщи, които със сигурност не са изоставени, но изглеждат пусти – вероятно стопаните им ги ползват като вили сезонно или дори по-рядко.

Къща в Бучуковци

Започвам да усещам как постепенно се насочвам към покрайнините на селото. На места има запустели пътечки, по някои от които тръгвам, за да видя къде ще ме изведат. В селото през годините е имало общо 3 гробища, като в последното от тях е погребан и Иван Бучуковеца. Именно желанието ми да го посетя беше водещият мотив за проучването на пътеките, но никоя от тях не ме доведе до желаното място. Всъщност споменът за тази голяма личност тотално отсъства в Бучуковци. Няма нито информационна табела, нито някой се е опитал да съхрани паметта за този човек по някакъв начин.

Каменна стена в село Бучуковци

Ето още една стара къща, градена от камък и дърво. Симпатичната някога дървена порта вече не посреща стопани, а в градинката не никне нищо друго, освен бурен. Отпред има нещо като кладенец, но затворен с метален капак като шахта. Любопитен съм да видя какво е и предположението ми се потвърджава – кладенец. Поглеждам надолу – изглежда много дълбоко, макар на тази снимка да не личи.

Кладенец в Бучуковци

Да, със сигурност Бучуковци е село на контрастите. Една къща е нова, поддържана, жива, а срещу нея – руини. И тези два свята съжителстват заедно успешно. Пътят започва да се извива нагоре и надясно и усещам как след малко от Долната ще премина в Горната махала. Но тук, в края на селото, останките от дувари стават все повече. Поемам по някои от пътеките – трудно проходими са от растителност и бързо се отказвам да продължавам нататък.

Останки от каменни стени в Бучуковци

Потвърдждава се това, което и по-рано казах – селото във всичките си краища е изпълнено с тези останки. Навярно по-голямата част от тези дувари са ограждали ниви или овощни градини, но някои приличат и на дворни огради.

Дървена порта в с. Бучуковци

В края на махалата съм. Пътят се извива на 180 градуса и тръгвам в обратната посока, но през Горната махала. Долната се оказа доста дълга като за такова село, за това очаквам същото и от тази. Посрещнат съм от стари, но обитаеми къщи, пред които са наредени цепеници, а край тях растат едри джанки. Отбивам се, за да откъсна няколко, преди да продължа.

Къща в Бучуковци

След малко отново стигам до чешма – тази е строена през 1980 г. и определено личи по външния ѝ вид. Свалям раницата и се обливам с вода. Ако друго не, поне жаден няма да остана в Бучуковци.

Чешма в Бучуковци, строена през 1980 г.

Малко след това при една пустееща къща във възрожденски стил пътят се разклонява на три – наляво и леко назад; на 90 градуса наляво; и напред, което е продължението на основната селска улица, на която и в момента се намирам.

Западнала възрожденска къща в Бучуковци, при която пътят се разделя

Именно тук ще се върна след малко, за да продължа маршрута си. Ако трябваше да свия още сега, щеше да е нужно да хвана пътеката, която е вляво и назад, където бързо се излиза на открито място.

Но за сега продължавам напред – решил съм да разгледам цялото село. Само след няколко крачки пред мен се показва и най-богаташката къща в Бучуковци. Интересно съчетание на модерно строителство и възрожденска архитектура. Имението е на няколко ката и определено стопанинът е искал да се възползва от гледката, която се открива от тук вдясно.

Най-богатата къща в Бучуковци

Имал човекът – направил. Следва къща с дървена ограда, от която се чуват мъжки гласове, които се огранизират да ходят някъде. Определено тази махала е доста по-оживена от Долната. И къщите са по-поддържани. От лявата ми страна изниква къща, изцяло във възрожднска архитектура – леко позападнала, но годна за обитаване, а си личи, че някой живее в нея. Прозорците са разтворени, черги са изкарани на чардака да се проветряват, а от радиото се чуват песни на Bryan Adams. Ха сега кажете, че селяните слушат чалга!

Възрожденска къща в село Бучуковци

Точно пред тази къща се носи толкова силен аромат на липа, че първоначално мисля, че мирише на гозба. „Ех, да можех сега да си набера оттук“, помислям си, но продължавам напред, където изниква нова чешма, строена през 1934 г.

Чешма в село Бучуковци, строена през 1934 г.

О да, определено Бучуковци е селото с най-много чешми на глава на населението! Изворите са още една причина защо това място е заселено от дълбока древност.

Обръщам се на другата страна – отново красива къща с прекрасна гледка към Балкана. Оглеждам се и се доближавам до ниския дувар и снимам широкия двор, който с идилията си всъщност е мечта за всеки градски човек.

Двор на къща в село Бучуковци

Прави впечатление, че в тази махала къщите масово са построени директно върху баира и поради тази причина покривите от горната им страна са на нивото на кръста ви, ако минавате по улицата. Гледката тук определено е по-панорамна и това обяснява защо Горната махала е много по-приветлива от Долната.

Къща с изглед в село Бучуковци

След тази къща достигам отново в началната точка на селото, където пътят се разделяше на две за отделните махали. Това, което направих, е пълен кръг през селото, където в края на Долната махала пътят се извива на 180 градуса, тръгва обратно и пристига отново в началото на селото при главния асфалтов път. До тук са минали 3 часа от началото на прехода, а още бях в Бучуковци.

Тук вече разглеждах достатъчно, затова тръгвам обратно през Горната махала, за да се върна на онзи троен кръстопът. Тази махала е доста по-къса от Долната. Поредна чешма на пътя ми, инкрустирана с петолъчка. Не е първата с този символ тук, но е единствената с боядисана петолъчка! Всъщност, за да бъда по-коректен, звездата е върху каменна саксия, поставена върху чешмата, но изглежда по-скоро като част от нея. Разбира се, не пропускам да се охладя и тук.

Чешма с петолъчка в село Бучуковци

Стигам до западналата възрожденска къща. Отстрани майстори ремонтират нечий дом и си крещят нещо един на друг. Аз поемам нагоре покрай къщата и съвсем скоро старият асфалт свършва и се превръща в черен път, а местността става открита. Слънцето вече пече силно и се навивам, че трябва да стегна колана и да се подготвя за жегата.

Краят на асфалтовия път

На 50 метра пред мен виждам висока липа и решавам, че ще спра, за да набера малко за чай. Мястото е прекрасно за бране – планина, чист въздух, далеч от натоварените пътища и фабрики. Точно под липата има и запустяла каменна чешма, вероятно ползвана за водопой на животните. Качвам се върху нея  и започвам да пълня торбичката си с липов цвят, който е толкова силен, че виждам как прашецът пада, докато го откъсвам. Приключвам и се връщам на пътеката.

Стара каменна чешма над село Бучуковци, вероятно за водопой

Продължавам само напред, около мен има дръвчета, които скриват гледката ми, но след малко изведнъж излизам на широка безкрайна поляна, покрита с горски цветя и билки. Мястото наистина е много обширно и се опитвам да се ориентирам къде съм в пространството. От дясната ми страна се пада Горни Върпища, а ако продължа напред, ще се включа в маршрута на Дряновската екопътека, която стига до Боженци. Това всъщност е целта ми, да се влея в нея и по някое време да се отклоня за Съботковци. Но за това е рано. В момента се наслаждавам на околните хълмове.

Широката поляна над село Бучуковци

Ето това явно е бил най-големият земеделски терен на бучуковчани в миналото. Тук вероятно някога не са расли треви, а пшеница, картофи и царевица. Сега обаче има само блед коларски път, през който по това време на годината се минава трудно, защото тревата е много висока и всяка крачка изисква допълнителни усилия. Но пък гледката си заслужава и всичко наоколо е много красиво.

Поляната над село Бучуковци и околните хълмове

Тук трябва да сте нащрек, когато следвате маршрута, защото няма знаци. За щастие тази ловджийска пътека помага и просто я следвате. След като приключи поляната, ще влезете в гориста местност и занапред това ще е теренът, по който ще вървите. Пътеката се извива на няколко места, минава се покрай малко деренце, има отклоняващи пътеки, бог знае за къде. Аз хванах някои от тях, но не стигнах до някакво конкретно място. Преди да се влеете в Дряновската екопътека, където вече ще можете да се възползвате от маркировката, предстои едно изкачване, което обаче не е много продължително. Когато и то приключи, ще видите двете табелки – едната за Дряновския манастир (надясно), другата за Боженци (наляво).

Вливането от Бучуковци в Дряновската екопътека

Тръгвам наляво, където започва спускане през гъстата гора. Екопътеката не е сред най-поддържаните, но е напълно проходима и различима. След малко на средата виждам голямо изпражнение. Първо си мислиш, че е на кон или нещо такова, но не си правиш заблуда, защото тук кон няма как да има. Рязко ти минава мисълта, че тук ще да е минала мечка и за миг през теб преминават тръпки. Мечките не обичат натрапници и имат по-груб подход, така да кажем, към неканените гости.

По Дряновската екопътека в посока Боженци

Село Пепеляна

Тук някъде, знам, че е наблизо, се е намирало някогашното село Пепеляна. Със сигурност това усойно място не ви провокира към такова предположение, но на една карта го видях, беше отбелязано като местност, дори не като селище. Тук нямам интернет и не мога да проверя къде точно се намирам, за това се оглеждам за пътеки, които евентуално да ме доведат до селото.

Защо исках да посетя Пепеляна? Съществува много интересна легенда за това село, която ще цитирам дословно от книгата „Царева ливада“.

Това селце е основано от малоброен и зъл печенежки род с вожд на име Пепелян — съюзник на куманите, респективно — и на Асеневци. Селището Пепеляна брояло само 5 къщи и е изчезнало около 1900 г. Останали само купища камъни и порутени дувари, многократно преравяни от иманяри. Пепеляна е с лошата слава на прокълнато обирджийско селище, от него са останали само легенди за злато и змейове.

В една тъмна нощ печенеги, жители на Пепеляна, съгледали вдън гората огън. Обезпокоени, група въоръжени мъже, което си напълно в реда на нещата, се промъкнали тихомълком към огъня. А край него видели група непознати мъже, които тъкмо се гласят за нощувка — постилали кожусите си и явно изморени лягали и веднага заспивали. Имало и коне край тях, завързани за дърветата. А върху един от тези коне печенегите съзират голяма ракла, също завързана за седлото и покрита със сърма. Смаяли се печенегите! Съкровище, голямо съкровище са откраднали тези българи, и бягат да го скрият някъде! И щом се уверяват, че всички са дълбоко заспали, печенегите се нахвърлят и ги изклали до крак! Когато хвърлят наръч дърва в позагасналия огън, видели, че сред убитите имало и две жени, облечени в мъжки дрехи, а между тях и някакъв свещеник, наглед бездиханен.

После отвързали раклата от гърба на коня, дружно я положили на земята и в нея не блеснало злато, а две дечица, които запищели: “Мамо! Мамо!”

Сепнали се убийците, взели дечицата в ръце и паднали на колене пред двете мъртви жени. След това взели да ровят в раклата, донейде пълна с детски дрешки, а под тях — земя! Че и в кожена торба там — също земя! Изсипали торбата – пръст и нищо друго. А това било българска земя, която патриарх Евтимий пожелал да вземе, за да не забравя България в заточението си. Чак тогава свещеникът, дотогава бездиханен, самият патриарх Евтимий, „оживял“, надигнал се и прокълнал убийците – По волята на зли хора сме тук, вие и тях избихте, и на зло налетяхме! Проклети бъдете и селото ви да се затрие. На утрото, съпровождан от смирилите се печенеги, той стигнал до днешния град Плачковци. И като разказвал какво го сполетяло, всички се разплакали. От тогава това селище е наречено Плачковци.

Много ме трогна тази легенда, за това исках да намеря каквото е останало от Пепеляна, за която неведнъж са правени неуспешни опити да бъде заселена. Не очаквах да заваря много – някой дувар, разрушен кладенец, нещо такова. За това на 1-2 пъти се отклонявах в някакви пътеки, осеяни с храсти и паднали клони, но стигах до някогашно дере и решавах, че не ще да е насам селото, пък и да не се отдалечавам много от главната пътека. Гората е много еднаква и лесно човек може да се загуби.

Тъкмо съм се залисал в търсене на Пепеляна, и ето ти още едно от големите изпражнения. Забързвам крачка, защото не искам да разбирам по емпиричен път дали съм бил прав в предположението си за мечката. По-нататък по пътеката има свежа маточина, затова набирам малко – обичам миризмата на тази билка и чаят от нея. Виждам и интересна табела, поставена на едно дърво.

Табела на Дряновската екопътека

След не много време достигам до малка полянка, обрасла с много висока трева. Отвъд нея виждам някакви обекти да се подават, които помислих за кофи за боклук. „Тук ще да е асфалтов път“, помислих си, но както после щях да разбера – грешал съм. По-важното е, че вляво от тази полянка също имаше пътека, и реших, че тук вече ще е пътят за Пепеляна, няма кое друго да е. Отклонявам се от главната екопътека, но това изобщо не ме притеснява. И без това фактът, че маршрутът ми минава през нея, е по-скоро плод на случайност.

Тук е пътечката, за която се свива вляво след излизането на полянката

С много вълнение тръгвам по тази пътека вляво, която е силно обрасла, трудно проходима и спускаща се надолу. Очаквам скоро да започна да виждам някакви следи от прокълнатото село, но всичко, което виждам, са храсти и сечища. Пътеката се вие стръмно надолу, което ме притеснява само защото после ще трябва да се връщам по нея. На места е толкова обрасло, че е предизвикателство да минеш. Вървя сигурно 10-15 минути само надолу, вече влизам в гора. На едно място пътеката се разклонява. Само това ми липсваше.

Разклонението на пътеката

И без това не съм сигурен дали изобщо съм близо до някогашната Пепеляна, а сега и разклон в две, кажи речи, противоположни посоки. Нямам и GPS, за да проверя поне посоката и местоположението си. Интернет тук никога не е имало. Тръгнах вляво за 100-тина метра, за да видя нещо ще се появи ли, но не видях кой знае какво, за това се върнах на разклона и продължих надолу. Вървях доста в сравнение с това, което предполагах, но всичко бяха храсталаци и сечища. Накрая стигнах до някогашно дере, което най-вероятно е долната част на същото дере, до което бях стигнал по-рано, отклонявайки се от екопътеката. По-късно на картата видях, че това е била горска пътека за село Долни Томчевци и всъщност стигайки това деренце, съм бил извънредно близо до входа му.

Отказах се. Ех, Пепеляна, не ми беше писано да те посетя. Явно клетвата на Евтимий те е стигнала.

Тръгнах назад по обратния път. Сега е по-тежко, защото е изкачване. След като наближих вливането обратно в екопътеката, реших за последно да се мушна в някаква обрасла с млад бук и къпини козя пътека, която да проверя дали не е онази, която толкова усилено търся. Не. И тази не е. Разочаровам се и се връщам назад. По обратния път на едно място дори се обърках дали съм в правилната посока, защото храсталаците бяха много големи и не си спомнях бях ли минавал от тук. Без проблеми обаче се оправих и се върнах на полянката в маршрута на Дряновската екопътека.

Вкъщи, гледайки картата, установих, че съм се намирал южно от Пепеляна. Селото се пада точно под широката поляна, на която излязох веднага след Бучуковци. Мога да се надявам там да има някаква стара пътека, по която да може да се стигне, но така или иначе това не може да стане лесно в летния сезон, затова вероятно ще опитам в друг.

И така, връщам се на Дряновската екопътека. Споменах, че над тревите ми се стори, че видях нещо като контейнери. Всъщност не се загледах много какво е, просто погледа ми регистрира някакви необикновени за гора обекти. Сега отидох да видя – оказа се кът за отдих, поставен от туристическо дружество. Тук има пейки и масичка, на която можете да починете, да хапнете и да се заредите с енергия. Има и табели за посоките, но тази за Дряновския манастир е леко заблуждаваща. Ако идвате от Боженци, пътят за манастира ви се пада наляво. Така, както са поставени, ви сочат точно към пътеката, където аз безуспешно търсих Пепеляна, и която, както споменах, би ви отвела в Долни Томчевци.

Кът за отдих на Дряновската екопътека

Свалих раницата, седнах на пейката, пих малко вода, изядох 1 сандвич и станах, за да потърся маркировката на екопътеката. Освен пътеката, от която току що се върнах (и която остава зад мен), пред мен има още 2 пътеки. Именно зелената маркировка указва, че трябва да продължа наляво, където отново се влиза в горско пространство. По някаква причина си бях внушил, че трябва да изляза на асфалтов път и от там да продължа за Съботковци.

Дряновската екопътека в посока село Цвятковци

След 15 минути ходене от този разклон реших да си погледна GPS-а – тук имаше някакъв интернет. И добре, че го направих – та аз отивах към Цвятковци! В мисъл за тази Пепеляна и с идеята, че трябва да видя асфалт, тотално изключих, че в някакъв момент трябва да напусна Дряновската екопътека и да се насоча към Съботковци. Обръщам се и държа телефона си в ръка. Не се сещам от къта за отдих насам да е имало пътека, така че най-вероятно там е трябвало да тръгна не по маркираната пътека за Боженци, а към тази вдясно под нея. Така се и оказа. Върнах се на полянката и свих в другата пътека. Накратко, накъде водят трите пътеки, които ще откриете на тази полянка:

Ако идвате от Дряновския манастир и тъкмо излизате на поляната:

• Вляво – Долни Томчевци
• Веднага вдясно – Съботковци
• Нагоре и вдясно по маркираната в бяло и зелено екопътека – Боженци/Трапесковци

Съботковци

Поемам по пътеката за Съботковци и вече дори да искам, доста трябва да се потрудя, за да объркам нещо. Всъщност, преди малко не съм се объркал, а се разсеях от други мисли.

В района на Съботковци има доста иглолистни дървета, което е нехарактерно за централния Балкан. Започват да се виждат още тук. Пътеката отново е горска, добре проходима. Отново виждам маточина и набирам още – няма да хартиса.

Пътеката към село Съботковци

Сигурно съм вървял около 20 минути, когато видях първите къщи на Съботковци. Много е красиво как селата са свързани с горски пътеки и изведнъж, както всичко около теб е растителност, се показват дувари и къщи.

Началото на село Съботковци

В момента се намирам в горната част на Съботковци. На входа мога да тръгна вляво и вдясно. Поколебах се накъде да поема, но в крайна сметка избрах дясната страна.

Преди няколко седмици идвах тук да бера бъз и маточина, като дойдох от другата страна, през ниското, където е асфалтовият път. Далеч не обходих цялото село, дори бих казал, че видях само една ферма, от която излязоха агресивни кучета, и минах по едно калдъръмче. Не останах особено очарован от онова, което тогава разгледах.

Но сега беше различно. Пред мен започнаха да се редуват къщи, строени в съвсем различен стил – една е с високи каменни дувари, дървена порта и измазана с кал, отсрещната е в доста по-нова архитектура с прости геометрични фигури като украса по терасите и в ниското по стените, каквито могат да бъдат видяни в Дряново и Трявна.

Къщи в село Съботковци

Китно селце. Тихо и спокойно, само лай на кучета се чува за сега. Продължавам да слизам надолу и стигам до къща, чиято тераса е остъклена и покрита с тенекиен покрив. Има табела, че тук е живял даскал Никола Стефанов. Това е поредната незаслужено потънала в забрава българска личност. Даскал Никола е съратник на Раковски и е организатор на Габровското въстание от 1862 г., дало повод на Добри Чинтулов да напише легендарната си песен „Вятър ечи, Балкан стене“. Бунтът за съжаление е неуспешен и Раковски го окачествява като „габровска работа“!

Къщата на даскал Никола Стефанов, съратник на Георги Раковски, в село Съботковци

Освен това Никола Стефанов е преводач на управителя на Източна Румелия преди влизането в сила на Берлинския договор генерал Столипин.

Някогашният дом на този родолюбец е обитаем и днес, което е добра новина. За разлика от бучуковчани, в Съботковци жителите намират начин да почетат заслужители си съселяни, защото няколко крачки по-надолу се намира читалището на селото, което носи името „Извор – 1907“, и на което има две паметни плочи. На едната виждаме ликът на Даскал Никола с допълнителна информация, че той пръв е въвел гимнастиката като учебен предмет в България.

Читалище Извор – 1907 в село Съботковци

Паметна плоча с лика на Даскал Никола Стефанов на читалището в село Съботковци

Нещо повече, на другата плоча тук виждаме имената на войниците, които Съботковци е дало в жертва на непостигнатите идеали на България.

Плоча с имената на загиналите войници от Съботковци

Точно срещу читалището е църквата. Голяма, красива, поддържана църква, носеща името „Св. Николай Чудотворец“ и строена от майстор Уста Генчо, който е строил също така Априловската гимназия в Габрово. Метален кръст украсява покрива ѝ, а още един – камбанарията.

Църквата „Св. Николай Чудотворец“ в село Съботковци

Портата е отворена и влизам. Вътре няма никой – има свещи, които да си купиш, но никой не ги продава. Разчита се, че ще си вземеш и ще оставиш в чинийката сумата, която е написана за всеки вид свещ. Явно тук никой не краде. От другата страна на входса местното население демонстрира още по-голяма предприемчивост – има туристически магнити за хладилник. Цената е 3 лева, вземам си 3 и оставям левчетата. Има горен етаж, до който се стига по дървена стълба. Качвам се, но тук или не се поддържа, или предстои ремонт, защото е мръсно и неподходящо за посетители. Това е третата църква, в която влизам днес, макар никоя да не си прилича с останалите.

Църквата „Св. Николай Чудотворец“ в Съботковци отвътре

Излизам през двора на църквата. Виждам хора отпред и се поздравяваме. Определено тук местните почитат паметта на значимите личности и културно-историческото си наследство. Съвсем променям мнението си за Съботковци – вече съвсем не смятам, че е посредствено, а едно красиво балканско село с будно население, което иска градинката му да е красива. Тези къщи само потвърждават впечатлението ми.

Къщи в село Съботковци

Допреди да дойда тук за пръв път си мислех, че Съботковци ще да е някое изоставено село, в което да живеят няколко човека. Оказа се, че по-скоро тенденцията е обратната – много обновени и поддържани къщи, дух на сплотеност и спокойствие дълбоко в Стара планина. Разбира се, има и западнали сгради, и те далеч не са една или две, като например тази, която, забележете, е на три етажа. Не са били много хората, които в онези времена са можели да си позволят такъв лукс.

Западнала къща в село Съботковци

Слизайки още надолу стигам до малък мост, по който можете да пресечете малката рекичка, около която е построено селото. Тук изглежда има нещо интересно.

Мостът в Съботковци, свързващ селото със село Цвятковци, построен със средства на Пенчо Семов

През 2023 г. жителите на Съботковци стартират инициатива за възстановяване на моста, който е в окаяно състояние и се руши. Съоръжението е построено със средства на големия габровски предприемач Пенчо Семов, който го финансира, за да може жителите на родното му село Цвятковци да стигат по него до Съботковци. А днес е нужна дарителска кампания, за да съхраним наследството на този бележит българин. Много, наистина много може да се каже за Пенчо Семов и благотворителността му. Жалко е, че днес нямаме такива светли примери, които да бъдат пътеводната светлина в безпътицата, в която се намира светът.

Табелата на моста в Съботковци, свързващ селото с Цвятковци

Достигам поредна къща, която е строена по много интересен начин с плетени пръчки. За жалост е неподдържана, но в съседния двор има семейство и играят деца.

Западнала къща в Съботковци

Забързвам крачка. Вече съм близо до изхода на селцето и подминавам входната табела. Още тук си личи привързаността на съботковчани към селото им – посяли са цветя и грижливо са ги оградили като своеобразна саксия. Рядко съм виждал такава любов на населението в такова малко селище. Съботковци и неговите жители са пример как дори цялата държава да те е изоставила, има какво да направиш, за да ти бъде поне малко по-добре и по-красиво.

Красивият вход на село Съботковци

Напускам селото и продължавам по поддържания асфалтов път. Въпреки, че Съботковци е разположено в дол, околностите му предлагат красиви природни гледки, а вярвам, залезите тук са неповторими.

На излизане от Съботковци

След около 5 минути ходене излизам на пътя, който идва от Габрово и стига до Боженци. Продължавам надолу по него, като целта ми е да стигна до гара Съботковци, която е значително отдалечена от селото – на около 1,5 км. Наближавайки я, виждам, че дори автобусната спирка, която не зная дали е действаща, е изрисувана. Ето я и табелата, която сочи накъде е гарата.

Отбивката за ЖП гара Съботковци

Вече съм писал за мой преход, стартиращ от ЖП гара Съботковци, минавайки през село Харачери, Горни Върпища, и приключвайки на Дряновския манастир. Стигайки на гарата, свалям раницата си, пия вода и изчаквам влака, който пристига почти веднага и след 15 минути ме стоварва в Габрово.

Влакът пристига на ЖП гара Съботковци